Домашното насилие – тема №3

Наясно съм със страха - човек съм, не робот! Бих написал още нещо относно опита ми със страха, но не е за форум, така че ще го пропусна.

Но също така понеже поначало не се фокусирам върху конкретния казус, повтарям, че има мерки, които да се вземат с цел да обучим обществото за тези неща. Може да се постигне някакво ниво на осъзнатост сред обществото, което да намали тези случаи. И истината е, че не ми противоречиш с думите "Цялото взаимодействие с родителите, възпитание, детство, живот, опит водят до това да си потенциална жертва." Казвам ти в прав текст, че намеса в това взаимодействие /работа с потенциални и актуални родители, с младежи, които вече избират партньори и въобще с всеки, който може да взаимодейства, разбирай с обществото като цяло/ със сигурност ще помогне на някого или дори на повече хора от онези, които иначе биха попаднали в капана на този живот. Все пак родителите са хора, които също така са отговорни за възпитанието ни. Детството си е низ от случки, в които са замесени и други хора освен родителите ни. Животът също се свежда до интеракция между нас и други хора. Опитът е резултат от тази интеракция, т.е. взаимодействие. Когато "учиш" обществото на дадени неща, ти влияеш на всяка стъпка от този процес! Променяйки участниците в процеса, променяш и процеса. А той продължава цял живот макар детството да е ограничено времево и да има сериозна връзка с това какви сме.

Бих могъл да кажа някои неща и за семействата, където всичко е ОК, но ще стане дълго, а и ще налея масло в някои огньове макар да не бъда груб и осъдителен.

Има, даже в този форум.

Как да разпознаем още в началото на връзката дали мъжът е склонен към насилие

Номер едно - ако удря вратата. Видите ли ударена врата у тях, бягайте и не се обръщайте.

Първо врати, после се минава на глави...

Много ми хареса поста на Анонимна, много добре обяснено. Това, което исках да кажа и аз, но понеже не съм ходила на терапия, не мога да го обясня по този начин. И поздравления за смелостта, Анонимна!

Странна птица, съгласна съм, аз също смятам, че има много какво да се направи. Като начало за мен трябва да има нулева толерантност към каквото и да било насилие. Обаче дори тук във форума има една тема бити ли сте като деца и аз съм шокирана да видя колко много хора казаха - били са ме, но си го заслужавах или били са ме, ама ей го на, полезно е било.
И после този модел се пренася и нагоре - ама тя си го е заслужила, знаете ли какви  проклети жени има, леле, тая ако ми е вкъщи и аз ще я набия и прочее тъпотии, дето само показват, че сме склонни да приемем или оправдаем агресията.
Та да, аз съм на мнение, че можем да променим много, но трябва доста говорене по темата и време да се узрее за някои неща. Аз на моите деца непрекъснато им повтарям, че е недопустимо насилието, на дъщеря ми съм ѝ казала сто пъти, че не бива да позволява такова нещо, че ако някога с някого се случи, да дойде веднага при мен, да не го крие, да не го преглъща.

Колкото до това как се разпознават насилниците - тук за съжаление нямам никакъв опит. Колкото и невероятно да звучи, повече от 15 години нямаше нищо, което да ми намекне, че е способен на такова нещо. Нито някога е удрял врати,нито е бил агресивен, и да сме се карали, били са обикновени кавги. Ако някой ми беше казал, че може да ми посегне, щях да му се изсмея. Дойде ми изневиделица и това също допринесе за трудното измъкване.

Аида, благодаря ти! Истината е, че и аз не мога да повярвам, че се справих. Ужасът, когато казах, че искам развод и ми беше обяснено,че няма да видя бял ден и занапред трябва да се страхувам и от сянката си, беше почти непоносим. Но стиснах зъби и си казах, че ако ще се мре, ще се мре. Има обаче в психологията едно понятие - триъгълника на Карпман. Според него има три позиции - на жертва, насилник и спасител. И в различни ситуации взаимодействаме с хората по начин, който ни слага в някоя от трите позиции. И когато ти смениш позицията, този срещу теб също я сменя. Когато от жертва се превърнах в спасител за себе си, насилникът изчезна. Но да речем, че аз имах и късмет да прояви някакъв здрав разум поне накрая.
 Обаче какво правим с онези жени, които са смели, правят крачката, напускат мъжа и след това той ги убива? Скоро имаше такъв случай. И как другите жени, като прочетат това из медиите, след това събират смелост да си тръгнат и вярват, че няма да им се случи същото? Нямам отговори на тези въпроси, не знам как може да им се даде сигурност.

Извинявам се за безкрайните фермани. Но темата е наистина много дълга и не е по оста - има жени, които са яките мацки и никога няма да го позволят и такива, които са пълни кокошки и затова си заслужават съдбата.

Никога не съм казала, че са си го заслужавали!
Казах, че ме е яд за децата, които стават жертви. Точно, както са били самите те, когато са били деца.
Понякога наистина социалните трябва да се намесят остро.
Една спасена детска душа ще си е струвало.
Да не говорим, че едно изведено дете има шанс да накара и майката да се освести. Защото има жени, които обичат повече децата си от насилника. И те успяват да се махнат. А другите, които обичат повече насилника си от децата си - е, и Господ да дойде не може да ме убеди, че една майка, която обича насилника си повече от детето си заслужава да бъде родител!
И да, превенцията е разговори. Непрекъснати. В семейството, в училище.
От 9-10 годишна повтарям на дъщеря си, че никой няма право да я удря и когато си има гадже, ако той си позволи да я удари да му тегли шут в г**з и да приключва. Обсъждам всеки случай на насилие с нея. И "Дари и Никол", и "Евгения в куфара" и предаваният по темата гледаме. От малка трябва да знае, че има рамото ми, че няма страшно да остане сама (поне фактът, че съм сам родител я научи, че никак не е страшно ), че компромиси със себе си не бива да прави. Една нейна приятелка живя у нас месеци, защото 2рия мъж на майка ѝ я удари. Е, майката остави детето при баба му, за да я бият, ама - нейн си избор. Затова говоря - ИЗБОР. Живей си с избо, който си направила, никого не съдя. Не, че си го заслужаваш, просто това ти се случва и ти го приемаш. Само е е яд, когато има деца. Защото те ИЗБОР нямат!

Не знам защо продължаваме да дъвчим едно и също.
Този прословут избор.... Светулчице, прочети поста на Анонимна от снощи, ако не си. Аз не мога да го кажа толкова добре. С терапия е достигнала до момента да осъзнае избора си и да избере друго решение, отнело е година. Необременено, нормално съзнание не може да го проумее, особено като не си поставен лично в такава ситуация.

Аз лично спирам да коментирам в темата. Не ми влияе добре... Успех на всички.

Изчетох всичко до тук и само за жертвата се пише. Насилникът къде остава в цялостната картина? Някой познава ли, говорил ли е с такъв човек? Този/тази как обяснява, въобще говори ли по въпроса с някой защо упражнява насилие? Винаги чувам как бил чудесно момче, примерно, на мравката път прави. Излиза, че насилниците са недосегаеми.

Винаги жертвата е виновна. Не казвам, че е правилно и не казвам, че го подкрепям. Но такава е природата ни. Хората мразят жертвата, защото е слаба. Не сме много по-еволюирали от животните в този аспект. Инстинкта на повечето, особено по-първичните хора е да подкрепят насилника, защото изглежда силен. Жертвата е вредна за стадото, следователно отхвърлена. Друг е въпроса, че насилника се е превърнал в такъв, защото някога и той е бил жертва. В много семейства с баща нарцисист, майката си го изкарва на децата примерно. Аз лично съм от хората, които обвиняват тези жени, когато има замесени деца. Именно в слабостта си, не виждат голямата картинка и не осъзнават, че обричат децата на тяхната съдба, когато имат собствени семейства. Била съм във връзка с насилник и знам как променя съзнанието и възприемането на околния свят. Но също така не съм забравила, че аз бях единствения човек, който не искаше да напусне връзката. Реално приключи, когато аз пожелах, помощта и съветите на близките ми нямаше значение. И сега като се обърна назад разбирам, че клетката в която мислех, че съм е била само в главата ми. Това важи за всички съпруги на насилници. И затова страничния наблюдател не разбира зависимостта. Просто никога не е физическа, а емоционалната я разбира само някой, който е бил там.

Абе ако не бяха децата....
Ще ви кажа нещо за насилника, особено мъжете. Истинският спусък е липсата на пари. Скапаната им мъжка психика и его не може да преживее един скапан безпаричен период. Ах, горкия той! И оттам - щом на мен ми е гадно, и на нея трябва да й е гадно!
Защо, по дяволите?
Не може ли мъжката да го преглътнеш? Да си мил с жената, която е избрала да е до теб, да те подкрепи в този момент?
Не мога да разбера тази схема, не мога!
А съм я виждала при няколко човека, за съжаление.

Липсата на пари е само повод. Причината насилника да е жесток с жертвата си е изключително проста - той не я обича. Не могат да обичат никого, защото не обичат и себе си. А не обичат себе си, защото като деца не са били обичани. Техния свят е едно враждебно място, в което другите хора са просто ресурс за оцеляване. Ако мъж го напряга безпаричие е защото не иска да дели малкото, което има с хора, за които не му пука. Чувства ги като товар, затова и ги напада. Ако не са парите, ще е липсата на свобода или защото жената е напълняла. Но винаги дълбоката причина е, че не изпитва дори отговорност към половинката, камо ли любов.

Мм, да. Особено бащината любов им е липсвала. Пак повторение на схемата. И аз я повтарям, защото ми е липсвала и на мен, но аз като жена, съм я преработила по различен начин.
Падам си по такива мъже и си удрям главата в стената. Кой знае кога ще го превъзмогна това.

Вижте дори само с тази тема.
- Такова нещо не бих търпяла и час, моментално ставам и изчезвам. На мен това просто не може да ми се случи. Случва се на някакви си там кукувици, ама какво да правим, те са си така:)

Аз съм писала и друг път. Примерно 2 пъти, в този форум. Въпреки терапията, не мога да говоря по темата, на това което преживях. Никога до сега, на никого не съм казала, дори на майка ми и на приятелките ми.
Едно такова мнение и до сега ми свива стомаха. Чусвтам се зле, обвинявам се. Защо и аз не бях така оправна, готина, смела като това момиче, дето на половин приказка става и си тръгва... Не съм.

Аз бях срамежлива и притеснителна и бях много млада. Знааам, знам на 20 вие пак сте били по-оправни и такова нещо не може да ви се случи. Разбира се, че не може.
На мен ми се случи. Даже точно с рфф си писахме в една тема, преди време. Пак бях анонимна и той пак не можеше да разбере.
Аз бях малка и много романтична, вярвах че хората се променят, че с любовта израстват. Вярвах, че истинската любов не се зарязва при първия проблем, че заедно можем да се справим. Винаги съм знаела, че това не е редно. Това бяха малки неща, знаци, избухване, бутане, стискане.
Срам ме беше до сълзи. И както казах, все още ми е невъзможно да говоря.
Аз си тръгнах, когато осъзнах, че детето ми ще живее така. Тръгнах си с малко бебе, сама в София на квартира.
Когато вече бяхме разделени се случи реално истинското насилие, с бой и ритници. Месеци след като се разделихме. Излизах със страх, прибирах се, заключвах се. Не че сега не може да ми се случи нещо, по всяко време може.
Две неща ме смачкаха тогава, но могат и сега.
Едното са такива коментари - това се случва само на някакви смотанячки, на готини, оправни мацки не.
Второто когато си извадих медицинско, отидох при адвокат и осъзнах, че няма какво да направя. Ни-що.
Абсолютно нищо не се случи на моя насилник и до ден днешен. Той си живее нормален живот. Щях да имам много повече смелост, ако имаше каквото и да било, дори и една трохичка възмездие.
Но ако нямаш поне средна телесна повреда, а по-хубаво и тежка, нищо не можеш да направиш. Съвсем отделно и че няма доказване, ако той отрича.

Това беше отдавна. Живея съвсем друг живот. Никога повече нито ми се е случвало такова нещо, нито бих позволила, но на 20 години аз си бях дете, не бях от оправните и бързо развияващите се. Никога вкъщи не се е говорило за насилие, за това кое е приемливо и кое не, за това какво се прави в такива ситуации.
Нито сред приятелките ми.
Писала съм вече - мен много ми помогна форума. Четях тук, харесах си няколко жени и си казах - колко яко, великолепни жени, силни, смели, работят, деца гледат, по две по три, развеждат се и си признават, че не е било перфектно, но са се справили. И казах си, че и аз мога и че заслужавам повече и детето ми също. Но ми отне време. Може и смешно да ви звучи, мен това не ми пречи вече. Пораснах много, промених се, децата ми растат спокойни и щастливи.
Но такива случки, новини, ми напомнят. Можеше да съм всяка една от тези жени по болници и в куфари, чист късмет.

И мен това ме смачка! Той ме наби, аз се надъхах, два месеца ходих като надрусана с адреналин. Отслабнах 5 кг. Аз сега ще му таковам онаковата, ще заведа 100 дела, ще го изгоня, ще го осъдят! И какво стана? Ами нищо!!! Размятам едни хартийки без никакъв смисъл, ходя всяка седмица до съда, плащам пари, които изкарвам с последни сили и за какво? Няма дело, няма наказание, няма нищо!

Толкова познато. В един момент така ме хвана яд... за пропилените пари! Сама на кваритра, с бебе, в майчинство и пари за хонорара на адвоката, за медицинското, за транспорт насам натам с бебето из София - хич не ми бяха излишни пари тогава.
Имах спестявания, за щастие, но си е страховитичко да си гледаш детенцето и да ги харчиш смело. Съобразявала съм всяка стотинка, в рамките на 3-5 години. Всяка стотинка, ядях даже малко, никога нищо не си купувах навън, никога дълъг душ, никога нови дрехи. Реално всички спестявания си останаха, ползвах ги години по-късно да си купя жилище, но тогава ме гонеше страх, че няма да се справя. Че той ще се окаже прав, че няма да се справя сама с детето. Минали неща:) Спомням си ги с усмивка, бяха щастлива сама с детето ми, макар че мислех за пари, никога нищо не е липсвало на детето, него не съм лишавала. А аз бях спокойна и щастлива.

Наскоро изхвърлих медицинското, години по-късно. Непотребна хартийка с малко болка по нея:))))