Бърнаут

Да, не ме плаши такава смяна. По-скоро мисля, че предизвикваш сериозни съмнения в бъдещ работодател защо искаш съществено понижение. И обикновено не те искат, точно защото очакват да ти е временен пристан или подозират, че здраво си се издънил и бягаш преди да те уволнят. А и колкото  и тъпо да звучи, наистина имам нужда от някаква почивка. Просто лошо ми става като си помисля да свърша в петък на едното място и да почна в понеделник на другото, както съм правила при всички смени в продължение на 20+ г.

Аз съм го преживяла на два пъти. Сега съм добре, последните три години почти нямах проблем, но не съм и сигурна дали ще остане така занапред. Справих се сама, не съм уведомявала никого. Мислех да напусна, но извадих късмет, обстановката се промени, останах и досега съм на тази работа. И сега като пиша се изпотявам, такъв стрес беше. Справих се със самоконтрол, игнориране на всичко, което може да се игнорира. Препоръчвам обаче психиатър, просто по- леко ще се справиш с лекарска помощ.

А не може ли да си вземеш отпуска - платена и поне 1 месец неплатена? През това време ще си търсиш друга работа. Пази се и си гледай здравето заради детето - то е най-важно. Не мисли кой какво ще си помисли, какво ще мисли бъдещия работодател. Мисли за себе си и за детето си.
Аз бях стигнала до това да моля ММ да ми счупи ръката - ще имам сигурни 6 месеца болнични.  Преди това обиколих ЛЛ и доктори дано да ми намерят диагноза и да ме приберат в болница за известно време. А пък ако ме оперират - кеф, пак 6 м. болнични. Но не стана - дърта, дебела, но здрава като бик.

Щом си на такава позиция, вероятно имаш 2-3 месеца предизвестие. Ако добавиш и отпуск, ще може да си намериш работа. Надявам се да можеш да си позволиш и кратка почивка до започването на новата работа, освен ако не е някакво супер предложение, което не можеш да изпуснеш.

TafTaf, според мен не бива да се връщаш. Аз бях толкова зле, че сутрин не исках да изляза. Будех се час преди алармата, преди това няколко пъти през нощта, а умирах за сън. Оправях се да излизам и не исках да тръгвам. Не исках да пристигам там. В неделя ми се гадеше като знам какво ме чака в понеделник.
Няма да навлизам в подробности, но в един момент осъзнах, че с адския стрес ужасно много си вредя. Особено като виждах, че оставам без коса. Говорих с приятеля ми и той ме подкрепи да напусна. Като цяло мислех да подавам предизвестие и да кретам някак тоя един месец. Говорих с шефа ми и му казах, че не се чувствам ок. Неговият отговор е, че работата няма да се промени и явно между мен и тях няма да се получи.
Бях в изпитателен срок и за мен беше ок да се сбогуваме същия ден. След няколко дни ми оправиха трудовата книжка, взех я от счетоводителя и това беше.
Започнах да подавам кандидатури на други места веднага, защото не исках да оставам дълго време без доходи, макар да можех да си го позволя. Напуснах в понеделник. Същата седмица в петък подписах оферта. Имах късмет, защото сегашната ми работа не ме стресира, а позицията не е ниска. Сигурна съм, че дори да бях сменила проекта, натоварването на старата ми работа нямаше да е по-малко. А и неразбирането на началството беше факт.

Съветвам те да обясниш ситуацията и да опиташ да договориш напускане по взаимно съгласие. Може и да се съгласят. Иначе болнични до последно и това е.

Да, имах.
Страшно много работа, съчетано с кофти колектив. А уж голяма фирма.
Работиш като идиот, накрая ти казват, че малко работиш.
Други хора по цял ден в телефона си гледаха и нищо, аз не, вършех един тон неща.
Искаха от мен буквално да изпълнявам три длъжности.
И един ден си седях и си викам "да им е*а майката на  тия, аз за какво се боря и за чий седя тук в тая отровна среда.
В интерес на истината с работата нямах проблем. Да върша много неща можех и бях една от малкото стари кучета, които го можеха. Динамиката, разнообразието, различните казуси и работни задачи ми бяха приятни. Не обичам скуката на работа. Но лошите отношения могат да съсипят човек. Просто такъв колектив. И с други го правеха. Имаха нужда да избиват комплекси, да клюкарят, да тормозят. И като се погрижат за един, минават на следващия.
 Та и аз го отнесох, не че им оставах длъжна. Връщах им тормоза и аз. Въобще - интриги, лъжи някои от хората бяха настроени към мен. Не всички.  Естествено настроиха и шефката, която бъкел не разбира от това, което правех. Колежка която много харесвах също напусна, защото не издържа. Срещу нея нямаше нападки, но не издържаше да гледа простотия.
Та седях си аз, вършех за трима работа, търча от комп на комп. Гледам другата колежка която не си гледаше работата, а си цъкаше нон стоп в телефона нещо. Шефката мрънка как не съм могла да оправям толкова неща. Едновременно мързеланата ми вика - трябва да ми помогнеш, много работа, много мейли. Егати и казах, ми работи, не си гледай в телефона.
И разпечатох една молба, написах я тихомълком и я връчих. Оназ онемя и се притесни. Отидох почивка и то дълга. Имахме право по договор, но се сърдеха, ако липсваш повече от 10 минути. Ядяхме на бюрата.
Реших, че пет пари не давам какво става с пощите и работата. Час ме нямаше.
Върнах се. Тишина. Знам им аз лицемерието. След пет минути седнах на едното бюро, шефката идва и като никога мило и нежно вика - че малко съм се забавила с почивката, да ходя да помогна на другата, че не смогва. Аз казвам, че и тук има страшно много работа и влиза един от шефовете да търси документи разни. Оназ замръзна. Казах и, че молбата ми е дадена, пожелах и успех в намиране на човек, който може да работи за 3-4ма и да търпи неблагодарности. И сега да реши кое точно да свърша. И оттук насетне аз зор няма да си давам и нещата ще правя едно по едно, бавничко както повечето в стаята го правят.

Много добре съм наясно какво мога и колко ще се оправят без мен.
На следващия ден се почна страшно мазнене от всички. Драйфаше ми се от това лицемерие. Търсех си работа.
Намерих 3 месеца след като напуснах.
Обучих мързеланата, но мързела и изяде главата както и на останалите. Имах си източници. От 8 часа работния им ден стана 15, 5 дни в седмицата. Забравиха, че имат мъже и деца.
Стоварих им ада на главата. И не съжалявам. Рядко отмъщавам, но си го изпросиха.
След като напуснах ми звъняха, че не се справяха с някои неща и да ме питат. 2 пъти отговорих. На третия казах, че не работя там, а и вече не помня това как се правеше. Да си четат инструкциите.
Чух мили думи за себе си и признания след като изчезнах.
Дори срещнах едната интригантка, която като ме видя все едно първа приятелка вижда и веднага ме попита искам ли да се връщам. Че и почна да се моли. Казах и, че с колегите се прекарва много време и трябва да има разбирателство, уважение и толерантност, като няма, се губи желанието. Каза, че нещата са променени, ама и казах, че не ми пука.

Болнични и отпуска не са никаква опция. И при двете съм постоянно на телефона, и по минимум 2-3 часа на лаптопа. Като се върна, първата седмица ми излиза душата. Никой няма да ме пусне за повече от седмица, в момента сме и във важни проекти с участие от няколко отдела и твърди срокове.Есмее, да, предизвестието ми е три месеца, но даже съм склонна да не го спазя.

Да, няколко пъти съм минала през това. Професионалното прегаряне се отразява на качеството на целия останал живот - то ти изчерпва ресурсите да се справяш емоционално, физически и влияе върху психиката, съня, възстановяването и общото здравословно състояние.
Като бях по-млада "го лекувах" като сменях работата, но много скоро се озовавах в същото положение. И тогава започнах да работя върху себе си и да поставям граници, да казвам Не, да приключвам работа в посочения в договора ми срок и много рядко да правя изключения. Вече имам добра професионална реализация зад гърба си и изобщо не смятам да се вкарвам пак в бърнаут заради лични наклонности към перфекционизъм и способност да се справям със сложни ситуации в големи обеми.

Та, мисълта ми е, че започни с почивка и смяна на работата си. Но започни да работиш и върху себе си. В началото ще ти бъде непривично и сама ще оказваш съпротива и саботаж, но може да противодействаш с хобита, които ти носят удоволствие, повече време с хора, които са ти приятни и т.н. Аз като се усетя, че аха да поема още един проект и си казвам - Не сме родени само, за да работим и да плащаме сметки и да прекарам най-хубавите години от живота си, решавайки проблеми, които не са мои.

Ако имаш възможност и желание, може да се обърнеш към консултация с психолог. Има доста добри и дават перспектива към ситуацията.  Пред работата и себе си, избери себе си. Успех!

Taf, ако искаш промяна, приеми първата стъпка - трябва да я инициираш. Опитай да си представиш, че взимаш болничен. Но дълъг, примерно 2 седмици, месец. И почва звъненето.. ами не вдигаш. Казваш, че не си в състояние и толкова. Ако истински си решила да сменяш работата, значи няма за какво да ти пука.
За болничния няма как да не те пуснат, защото идва от лекар, а не от работодател.

Присъединявам се към предложението - не вдигаш телефона и толкова. Разбира се, че ще звънят, разбира се, че ще пробват. Знаят, че поддаваш и се възползват. Години наред съм работила в отпуска, в болничен, събота и неделя, по празници. Дали съжалявам - не, но дали искам да го правя пак - категорично не.

Знаеш ли, няма незаменими хора. Като напусне някой, повъртят се, почешат се и след месец са те забравили - намерили са си друг, който да е хамстерът и да върти като луд колелото.

Преживях бърнаут на 22 години, не напуснах работа, но си намерих нова в чужбина и буквално се родих. За добро или за зло се върнах смених две работи, във втората пак имах бърнаут, обаче успях да забременея и излязох по майчинство...завърших втора специалност, смених работата, за такава с два пъти по-ниска заплата...десет години живеех с много малко пари, докато достигна определено професионално ниво...сега съм се закотвила и съм доволна, но ако нещо се случи и пак трябва да търся работа, просто не ми се мисли...
На твое място нямаше да напусна преди да съм намерила нещо ново.

Представям си как е с отпуската. Имах предвид докато си в предизвестие да можеш да си търсиш работа или да не е от петък за понеделник.
При нас също отпуските бяха проблем, но когато бях в предизвестие, как ли не ме караха да я взимам, за да не ми я платят.  Няколко пъти ми предлагаха да си взема полагаемите дни. Септември щели да затворят държавата, нямало да мога да пътувам... Човекът, който трябваше да ме убеди да я ползвам, ми беше приятел. По закон не могат да ме задължат и това беше краят на приятелството ни. Изплатиха ми я и в паузата между двете работи отидох 2 пъти на море
Понеже напусках, за да се махна, а не защото имам ново предложение, срокът на предизвестието ми даваше някакъв комфорт от време. Също като тебе не можех да ги понасям повече и исках да се намали, но не можело. След като си намерих работа, едва-едва изчаках щастливия ден. Но някак вече и бърнаутът беше попреминал. Интересно стана, когато последния ден в 15.00 ми дадоха нова работа. Как са ми имали доверие, че ще се заема, не знам.

Like_Smoke, хубаво решение да си спазваш договора си взела.
Висяла съм вместо от 7 до 4, редовно до 8 вечерта. Като и други хора.
Не се плащаше. Даже ако си тръгнеш когато ти свърши смяната започваха приказки зад гърба.
За които разбирах после.
Но и договорът беше особен, нямаше 8 часов работен ден, а от 40 до 60 часа седмично по график. Връзват си гащите.

TafTaf, за отпуска е ясно, никой няма да те пусне.
Но ако можеш си вземи болничен. Повръщаш, температура, пневмония, измисли нещо. И не вдигаш телефона.
Имаш нужда от почивка и то почти веднага. За седмица поне.
Имаш дете, сама го гледаш. Ако нещо ти се случи, какво ще стане с детето?
Работа ще намериш, но здравето ако си изгубиш, ще го върнеш ли?
За напускането. Опитай първо да говориш с шефовете си за проблема ти.
Доста бг работодатели неглижират този проблем и използват максимално хората си.
Ако не помогне, напусни.
Но те съветвам да си вземеш няколко дни болничен и да не вдигаш телефона, казваш,че си с температура, говориш отвлечено, тихо и повече не вдигаш.
Светът няма да се свърши.
Също така ако напуснеш работа ще си намериш. Не си глупава. За интервюто ще го мислиш. Ще лавираш, лъжеш измисляш причини.
Аз също имах спестени пари. Не исках обаче да ги харча. Но стресът ми дойде много. Започнаха гърдите да ми стават, да треперя, да ми се схващат крайници. Не можех да спя, а като спя кошмари редовно.Уплаших се. Е, сори, не съм длъжна. Това е просто работа, а не да кажеш някаква велика любов, че да седя.

Всъщност за звъненето проблемът е, че предимно ми се обаждат моите хора и понеже и те са под натиск, не искам да ги прецаквам. При нас правилото е, че срокове не се отлагат до последно, т.е. това че съм била седмица болничен, просто означава като се прибера да си наваксам за два дни.
Like smoke, много си права, че трябва смяна на нагласата и поставяне на граници. Не се научих за толкова години и факт, че все стигам до претоварването, но сега вече е прекалено.

Не знам тогава.
Но имаш нужда от почивка. Говори с шефовете си първо.
И за поставяне на граници никога не е късно да започнеш.