Бърнаут

Аз бях 6г във фирмата, в която работех и непрестанно изпитвах страх, че нещо съм объркала, че съм направила огромна грешка. Всичко идваше от факта, че бях доста неподготвена и като стаж и като образование да поема тази висока длъжност. Съответно в главата ми постоянно имаше съмнения дали ставам за тази работа, отделно, че ми беше адски трудно да я съчетавам със семейните ангажименти, тъй като се изместихме далеч и ми стана непосилно да пътувам, да вземам детето от уще и да сварвам с другите неща. Отделно, шефката ми си работеше от вкъщи през цялото време като не позволяваше на никой друг да го прави. Почти не се вясваше във фирмата и като станеше нещо държеше нас отговорни, а ние правехме грешки, защото нямаше кой да попитаме. Тя все не беше на линия въпреки, че работеше от вкъщи уж. В един момент просто не издържах психически, търсех нова работа , но не намирах. И накрая уж взехме решение с ММ да напусна и да си почина няколко месеца и да се възстановя, но имахме 1 разговор една вечер, когато той изглежда доста се беше притеснил относно финансовата част с една заплата, скарахме се, аз не виждах изход и само си казвах - още малко, още малко. Съвсем скоро след това разбрах, че съм бременна с второто ни дете, с голям кеф казах на шефката ми , че се махам и да си намира заместник. Намериха едно момиче като мен - кротко, тихо, неспособно да се справи с високата позиция и накрая като излизах в майчински тя ми сподели, че не знае дали изобщо ще се справи и много се страхува. Сега съм си вкъщи, бременна в 7ми месец и съм адски благодарна, че Господ ме дари с това дете и то беше причината да се махна от този ад. За в бъдеще никога повече не искам да попадам в подобна ситуация.
Някой ще каже - защо си чакала 6г да си търсиш друга работа. Да, и аз съм си задавала съшия въпрос. Истината е, че не обичам много промените и все правех компромиси и заплатата беше доста добра, с бонуси и карта за магазина. Изобщо финансово беше подсигурена доста добре и аз все си казвах - айде още малко, още малко и така 6 г.

Сега откривам тази тема.
Аз съм на ръба...За един месец ми хвърлиха проекти, които по принцип се подготвят 6-8 месеца предварително, и то ако работиш по един. А сега на мен ми хвърлиха два, които трябва едновременно да подготвя за един месец.
Правилно или не вече казах и на двамата ми мениджъри, че ме е страх от новите теми и че ме забатачват. По принцип с тях сме в страхотно отношение, работим заедно от над 7 години, но те поеха риска да се ангажират с голям клиент и за да се справят ни натовариха нас с огромен обем от работа и аз съм притисната в ъгъла.
Сега вместо да се наслаждавам на почивните дни аз с ужас чакам те да свършат и се чудя право ли беше да им казвам,че ме е страх и че искам съпорт или няма как да поема отговорност за толкова кратък срок.

Няма да им казваш, че те е страх.
А ще им кажеш, че такива проекти за месец не може да се направят.
Ако искат, да ти осигурят каквото там е нужно - примерно хора, които да ти помагат.

Да, но вече го казах и на двамата...Те го приеха добре, даже единия си каза, че след Нова Година ще търсим решение и съпорт.
Просто бях емоционална и го казах...

Подкрепям, станалото станало, но занапред го избягвай би бил и моят съвет. Да те е страх означава, че се съмняваш в твоите умения. В случая обективно няма как да се завършат в този срок, което няма да е твой провал, защото едва ли има човек, който би се вместил...Но си си подложила грешно, колкото по-малко емоции на работа, толкова по-добре.

Че какво те е страх? Та те може да искат и за два дена да ги направиш. Събираш се и съвсем уверено заявяваш - тези проекти с такива и такива резултати могат да се реализират за толкова време. Аз ще дам всичко от себе си, но основният риск е забавяне и искам да го знаете от сега. Предлагам така и така да управляваме този риск. Ако щат.

Да, аз супер емоционално като ми тръснаха задачите заявих, че ме е страх,че не могат да се спазят сроковете.
Смятам сега в почивните дни да направя един нагледен тайминг и да им го представя.
Просто ме е яд,че два пъти използвах фразата Страх ме е...
Въпреки, че се познаваме, че си имаме доверие, в притеснението си действах под въздействието на емоциите и ме беше страх ако ми кажат- няма съпорт, управлявай времето както искаш, но трябва да се свърши... Което значи да работя денонощно...

Симпатюхче,  никак няма значение дали си казала, че те е страх или не. Важното е не това, че те е страх, а че в деня за семейството ти или дори в ден само за почивка и споделяне с близки, ти се тормозиш за работа. Явно не си отскоро там, но подреди си приоритетите,  ако така си ок, не се притеснявай,  страхът е най-нормално човешко чувство. Но ако не е ок, променяй, ако това е най-готината в кавички работа.

freelance, за това съм в темата за Бърнаута- защото вместо да си почивам почти 24ч мисля как да убедя мениджъра си ( единия ме разбира, другия - не) , че тази работа няма как да се свърши от един човек за това кратко време без да се скарам с тях и да не си подам молбата.

Аз и преди ти писах - няма какво да го мислиш, казваш спокойно фактите и да реагират, както щат. Без емоции, просто факти. Гледай първо себе си, защото човек само това има. Има една много хубава приказка, която аз прилагам, каквото и да ми коства- на английски - today’s worry do not take away tomorrow’s troubles- it takes away today’s peace. (Тревогата днес не премахва утрешните проблеми - премахва днешния мир).

Да, така е...но просто не мога... За толкова години не се научих да не приемам лично нещата и като затворя лаптопа да спра да мисля за проблемите...

А в какво се изразяват симптомите на Бърнаут,че май съм в подобно състояние?

Това е много тъжно, но се припознах. Можех няколко пъти да взема болничен, но после на мен ще чака и се отказах. Много е кофти да си мечтаеш за дълъг болничен само и само да не отидеш на токсична работа.
Сега ще ме изнудват да обучавам поредния мързелив глупак. Обмислям и аз да напусна от днес за утре.

Ico-3, изразяваха се в изключителна преумора, нарушен сън, раздразнителност и липса на всякакво желание (по-скоро липса на кондиция) за каквито и да било удоволствия в свободното време. Но за това си имаше съвсем обективни причини, като постоянна работа по 10-12 часа на ден с голямо напрежение в продължение на повече от година.

Ако си болен и не смееш да вземеш болничен също говори за недобро психично състояние.