Превод на клипчето, което пусна в сторито си Берг.
https://www.instagram.com/p/CdK6cZdDoBB/
Отдавна не съм записвала клипче. Доста ми е натоварено, времето не стига. Сега съм в Турция, трябваше скоро след като заминахме да се върна за работен ангажимент. Ох… как точно да обясня това, което искам да кажа? Сблъсквам се с много странни неща, когато изляза навън с децата. Сигурна съм, че се е случвало и на много други майки. И това, че се приема за нещо нормално, ми изглежда непонятно. Липсата на възпитание, на тактичност, фамилиарниченето, безпардонната дързост да се месиш в живота на другия, да се чувстваш в правото си да коментираш другите, да даваш оценки. Всичко това направо ме влудява. И тъй като тези неща страшно ме ядосват, ще се опитам, говорейки за тях, да си подбирам внимателно думите, защото иначе говоря дълго, звуча доста рязко и непремерено.
Така, приключвам с това и преминавам директно към темата. Знаете, че за да живеем спокойно в едно общество, трябва да има някакви правила, някакви етични норми. Затова влизам в тази тема с презумпцията, че на тях ни учат още от деца. Моля ви, оставете най-сетне на мира майките, жените… Престанете да задавате въпроси за децата им, на които изобщо нямате право. Вече даже не говоря за въпросите от типа кърмиш ли, как ражда, нормално ли, с цезарово сечение ли.
Онзи ден ми се случи следното. Срещам една семейна двойка, познавам ги, разменяме по някоя дума, когато се видим. Лейла спеше в количката. Те си пъхат главите вътре. Казвам им: „В момента спи“. „Не, отвори да я видим, какво толкова?“. Погледнаха я и казват: „О, че странна глава има. Защо е такава продълговата и тясна?“ Отговарям: „Не ви разбрах“. Те: „Ами да, все едно е вадена с форцепс, изглежда странно“. Знаете, понякога се използва вакуум, за да бъде извадено бебето. Раждането на Лейла беше трудно, почти бяхме стигнали до форцепс, но в крайна сметка не се наложи. Но по принцип до вакуум се прибягва при тежки раждания и да кажеш подобно нещо на една майка!? Що за нахалство? Подхвърлих: „Не разбирам какво искате да кажете“. „Ами тясна и издължена глава има, също като г-н Халит“. А между другото, Лейла, честно ви казвам, е мое миниатюрно копие. Същата боя, с петното на челото и всичко останало…
Приключихме с това, последва кратък разпит. Какво правим в Лондон, под наем ли живеем, купили ли сме си къща. После ми беше обяснено какъв голям късмет имам, че съм женена за мъж като Халит. „Защото той е много стойностен човек , знаеш го, нали?“ Аз стоя и слушам като някаква глупачка. 12 години съм женена за него, те ми обясняват какъв е съпругът ми. „Не знам защо ми го казвате?“, реагирам. „А, не, не, ние и теб сме те гледали. Онзи филм миналата година. Много хубаво играеше. Е, иска и нея да похвалим. Дай да похвалим и Бергюзар“. Стоя тотално объркана, опитвам се да вмъкна някакви общи приказки. Цялата поза беше от типа „Моята жена много се гордее като ме хвалят. Покажи и ти малко гордост, де! Виж, как хваля мъжа ти“. Потресаващо назидателно, менторско, безпардонно отношение.
Когато изляза навън ми е приятно да разговарям дори и с непознати хора. Няма значение, че съм актриса, че съм известна. Да разменя няколко думи, да споделим няколко мига заедно, кара ме да се чувствам добре. Ние си имаме съвсем нормален живот. Нито аз, нито съпругът ми обикаляме по улиците с мисълта колко сме известни. И това всички го знаят. Но виждам, че добронамереността, топлото, сърдечно отношение, откритостта отваря вратите за невъзпитаност, фамилиарничене, прекрачване на всякакви граници. За някои хора, не всички се държат така. Никой няма право да коментира какво е детето ти, как живееш, колко получаваш, с кого спиш, какъв човек си. Моля ви, нека най-после се откажем от всичко това.
Ей с такива неща се сблъсквам. Ако можех да напиша всички изумителни коментари по адрес и на децата, и на нас, всички абсурдни предложения, искания. Всичко това не спира да ме изумява. Спокойствието, с което се подхвърлят реплики за децата, опитите тайно да бъдат снимани, да бъдат докосвани без позволение. Не го правете на никого. Не го правете и на мен, защото търпението ми по отношение на подобно поведение, е много по-малко отпреди. Мисля, че вече всички хора проявяват много по-малко търпение. И никой не е длъжен да търпи такива неща.
Лейла има петно в средата на челото, същото като моето. Вчера една жена ми казва: „О, какво е станало, паднала ли е?“ Аз: „Не, защо?“ „Ами какво е това на челото й?“ „Родилно петно“, казвам. „Хм, ама прилича на момче“. Сега, с каква цел го казва? Комплимент ли е, обида ли е? Ако е обида, защо изобщо го казваш?
Един ден обикалях из летището с дъщерята на Есра, чакахме да се качим на самолета. Идват две жени и започват: „Ах, колко е сладка, ах, одрала е кожата на баща си". Казвам им: „Детето не е мое. Ами сега? Какво ще правим?“ Те ме гледат изумени. „А, как така?“ „Не, не е мое, детето е на приятелката ми“. Винаги има коментари на кого приличат децата, но това ми е най-комичният момент. Даже и децата, които не са наши, приличат на съпруга ми. (смее се)
Както и да е, рано сутринта си излях душата. Може би и други жени се чувстват като мен. Поне да знаят, че не са сами. A може би тези, които се държат по този начин, гледайки видеото ще си кажат „О, не бива да го правя повече, наранявам хората“. Приемете го просто като желание да си поприказваме. Приятен ден пожелавам на всички!
https://www.instagram.com/p/CdK6cZdDoBB/
Отдавна не съм записвала клипче. Доста ми е натоварено, времето не стига. Сега съм в Турция, трябваше скоро след като заминахме да се върна за работен ангажимент. Ох… как точно да обясня това, което искам да кажа? Сблъсквам се с много странни неща, когато изляза навън с децата. Сигурна съм, че се е случвало и на много други майки. И това, че се приема за нещо нормално, ми изглежда непонятно. Липсата на възпитание, на тактичност, фамилиарниченето, безпардонната дързост да се месиш в живота на другия, да се чувстваш в правото си да коментираш другите, да даваш оценки. Всичко това направо ме влудява. И тъй като тези неща страшно ме ядосват, ще се опитам, говорейки за тях, да си подбирам внимателно думите, защото иначе говоря дълго, звуча доста рязко и непремерено.
Така, приключвам с това и преминавам директно към темата. Знаете, че за да живеем спокойно в едно общество, трябва да има някакви правила, някакви етични норми. Затова влизам в тази тема с презумпцията, че на тях ни учат още от деца. Моля ви, оставете най-сетне на мира майките, жените… Престанете да задавате въпроси за децата им, на които изобщо нямате право. Вече даже не говоря за въпросите от типа кърмиш ли, как ражда, нормално ли, с цезарово сечение ли.
Онзи ден ми се случи следното. Срещам една семейна двойка, познавам ги, разменяме по някоя дума, когато се видим. Лейла спеше в количката. Те си пъхат главите вътре. Казвам им: „В момента спи“. „Не, отвори да я видим, какво толкова?“. Погледнаха я и казват: „О, че странна глава има. Защо е такава продълговата и тясна?“ Отговарям: „Не ви разбрах“. Те: „Ами да, все едно е вадена с форцепс, изглежда странно“. Знаете, понякога се използва вакуум, за да бъде извадено бебето. Раждането на Лейла беше трудно, почти бяхме стигнали до форцепс, но в крайна сметка не се наложи. Но по принцип до вакуум се прибягва при тежки раждания и да кажеш подобно нещо на една майка!? Що за нахалство? Подхвърлих: „Не разбирам какво искате да кажете“. „Ами тясна и издължена глава има, също като г-н Халит“. А между другото, Лейла, честно ви казвам, е мое миниатюрно копие. Същата боя, с петното на челото и всичко останало…
Приключихме с това, последва кратък разпит. Какво правим в Лондон, под наем ли живеем, купили ли сме си къща. После ми беше обяснено какъв голям късмет имам, че съм женена за мъж като Халит. „Защото той е много стойностен човек , знаеш го, нали?“ Аз стоя и слушам като някаква глупачка. 12 години съм женена за него, те ми обясняват какъв е съпругът ми. „Не знам защо ми го казвате?“, реагирам. „А, не, не, ние и теб сме те гледали. Онзи филм миналата година. Много хубаво играеше. Е, иска и нея да похвалим. Дай да похвалим и Бергюзар“. Стоя тотално объркана, опитвам се да вмъкна някакви общи приказки. Цялата поза беше от типа „Моята жена много се гордее като ме хвалят. Покажи и ти малко гордост, де! Виж, как хваля мъжа ти“. Потресаващо назидателно, менторско, безпардонно отношение.
Когато изляза навън ми е приятно да разговарям дори и с непознати хора. Няма значение, че съм актриса, че съм известна. Да разменя няколко думи, да споделим няколко мига заедно, кара ме да се чувствам добре. Ние си имаме съвсем нормален живот. Нито аз, нито съпругът ми обикаляме по улиците с мисълта колко сме известни. И това всички го знаят. Но виждам, че добронамереността, топлото, сърдечно отношение, откритостта отваря вратите за невъзпитаност, фамилиарничене, прекрачване на всякакви граници. За някои хора, не всички се държат така. Никой няма право да коментира какво е детето ти, как живееш, колко получаваш, с кого спиш, какъв човек си. Моля ви, нека най-после се откажем от всичко това.
Ей с такива неща се сблъсквам. Ако можех да напиша всички изумителни коментари по адрес и на децата, и на нас, всички абсурдни предложения, искания. Всичко това не спира да ме изумява. Спокойствието, с което се подхвърлят реплики за децата, опитите тайно да бъдат снимани, да бъдат докосвани без позволение. Не го правете на никого. Не го правете и на мен, защото търпението ми по отношение на подобно поведение, е много по-малко отпреди. Мисля, че вече всички хора проявяват много по-малко търпение. И никой не е длъжен да търпи такива неща.
Лейла има петно в средата на челото, същото като моето. Вчера една жена ми казва: „О, какво е станало, паднала ли е?“ Аз: „Не, защо?“ „Ами какво е това на челото й?“ „Родилно петно“, казвам. „Хм, ама прилича на момче“. Сега, с каква цел го казва? Комплимент ли е, обида ли е? Ако е обида, защо изобщо го казваш?
Един ден обикалях из летището с дъщерята на Есра, чакахме да се качим на самолета. Идват две жени и започват: „Ах, колко е сладка, ах, одрала е кожата на баща си". Казвам им: „Детето не е мое. Ами сега? Какво ще правим?“ Те ме гледат изумени. „А, как така?“ „Не, не е мое, детето е на приятелката ми“. Винаги има коментари на кого приличат децата, но това ми е най-комичният момент. Даже и децата, които не са наши, приличат на съпруга ми. (смее се)
Както и да е, рано сутринта си излях душата. Може би и други жени се чувстват като мен. Поне да знаят, че не са сами. A може би тези, които се държат по този начин, гледайки видеото ще си кажат „О, не бива да го правя повече, наранявам хората“. Приемете го просто като желание да си поприказваме. Приятен ден пожелавам на всички!
благодаря за превода 
