Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Звездни компромати - Февруари'22

  • 267 713
  • 2 767
  •   1
Отговори
  • Rock & Roll feeling ...
  • Мнения: 5 891




Легендарни български любовни истории...

Кемал Ататюрк и Димитрина Ковачева
Скрит текст:
В мъглив ноемврийски ден през 1913 година Мустафа Кемал пристига в България като военен аташе. Той е на 32 години – висок, красив и общителен. Преди това е бил във Франция и е приел европейския маниер на живот. Френски списания го определят като един от най-чаровните и елегантни мъже в световната дипломация. Синеокият майор слиза на калната централна гара в София и се запътва към хотел „България“ на „Царя“, за да пренощува.


След няколко дни приятели го съветват да се премести в по-новия хотел „Сплендид“ – зданието зад Централна баня. Веднъж в казиното младият турски дипломат се запознава с чудно хубава девойка – Димитрина Ковачева, втората дъщеря на генерал Стилиян Ковачев, бивш министър на войната. 21-годишната Мити, както ѝ казват галено, току-що се е върнала от Швейцария, където учи литература и музика.


Там отхвърля предложението за брак на богат аристократ, когото не обича. Мити се откроява сред останалите момичета с миловидното си лице, руси къдрави коси и тъмнокафяви очи. Чуждите кореспонденти я наричат „Българската роза“. Тя често изнася дарителски концерти пред елита и Мустафа Кемал, който боготвори класиката, ходи да я слуша.



За него Мити е образец на съвременна жена, съчетаваща същевременно висок морал и уважение към традиционните ценности. Такива жени той мечтае да види след време и в Турция. На новогодишен бал в двореца той се появява в униформата на еничарин, изписана от музей в Истанбул специално за случая. Кани я на танц и всички се отдръпват, за да се насладят на хубавата двойка.

Това е началото на красива и романтична любов. Двамата много обичат да се разхождат в Борисовата градина. Тя обожава пързалянето с кънки, а той я чака след пързалката на езерото „Ариана“. Любимото им място е Боянският водопад. Все по-уверен, че Мити е любовта на живота му, Мустафа Кемал дълго време премисля пречките за евентуален брак между тях. Той е по-възрастен с 11 години и освен това има много политически противници сред младотурците в Истанбул, които биха вгорчили съвместния им живот.

Мустафа Кемал отива при бащата на Димитрина да пият кафе и най-чистосърдечно го моли да му даде ръката на дъщеря си. Докато жените в кухнята приготвят сладкишите, двамата военни си говорят. Оказва се, че само преди година, по време на Балканската война, те са били противници от двете страни на фронта. Генералът изважда картата и двамата стигат до извода колко безсмислена е войната. Колко далеч от истинските човешки отношения е това хората да се бият и да решават въпросите чрез сражения. Тази мисъл на Ататюрк по-нататък минава като червена нишка през целия му живот.

Генерал Ковачев има още едно момиче и момче, но както сам казва не може да се раздели с любимото си дете. Бащата смята, че Мити няма да понесе условностите на друга религия. И Мустафа Кемал си тръгва огорчен, но продължава да се вижда тайно с нея.

Политическите събития обаче пречат на връзката им. На 29 октомври 1914 година Турция се включва във войната на страната на Германия и Австро-Унгария, а през 1915 година Ататюрк, вече подполковник, получава заповед да се върне в Истанбул. После тайно идва и повторно иска ръката на любимата си. Генерал Ковачев пак отказва и прибързано я сгодява за инженер от Русе. Тя припада и връща пръстена, но се подчинява на волята на баща си и се разделя с Кемал. По-късно се омъжва за заможния адвокат Деян Деянов, станал по-късно депутат. От него има три деца – Анна, Олга и Тодор.

Макар че Димитрина никога не говори пред мъжа и децата си за своето минало, в душата й е останала искрата любов към Мустафа Кемал. Тя следи събитията в Турция, изрязва съобщения за него и ги пази в тетрадка.

Впоследствие Ататюрк минава оттук няколко пъти вече като ръководител на турската държава, но никога не се среща с нея. Само веднъж изпраща романа „Чучулигата“ на турския класик Решат Нури в оригинал с молба да го издаде в България. Димитрина наема преводач и вестник „Зора“ помества романа с продължение в изпълнение на неговото желание.

Според близки на Ататюрк той също не я забравя до края на живота си. Дори и по време на най-голямата си слава се интересува дискретно от съдбата ѝ. Първият турски президент, който въвежда латинската азбука, забранява фесовете и шамиите, заменя старите религиозни фамилии с модерни имена и дава права на жените, много се радва, когато чува българска реч. Когато Кооперативният музикален театър гастролира в Истанбул, изпраща два вагона за декорите и артистите, за да пристигнат в Анкара. Кани ги в имението си и откупува всички представления, за да могат хората да влизат безплатно.

Друг път група български писатели са на посещение в Турция. Сред тях е и Елисавета Багряна. Ататюрк я кани на вечеря. По-късно в спомените си голямата поетеса пише: „Той ме покани на танц. Погледна ме в очите толкова мило, топло и каза: „Оставих сърцето си в България. Кажете ми как сега живее Мити?“ „Добре е, споделя самотата си със съпруг“, отвърнах и разбрах, че не аз съм в неговите прегръдки – той прегръщаше Мити.“

Блузата, с която Димитрина е танцувала на онзи бал със своя любим, е изпратена като ценна реликва в музея на Ататюрк в Анкара. А когато си отива от този свят сред личните му вещи е открита само една снимка и това била нейната...

Цар Самуил и Биляна
Скрит текст:
За написването на трилогията за Самуил, Димитър Талев използва редица исторически източници с цел да защити българския произход на царя. По време на писането й той се консултира със специалистите по средновековна история Димитър Ангелов и Бистра Цветкова. Талев споделя:

„Исках моят роман да има познавателно значение, да бъде щит на историческата правда и съкрушително оръжие срещу някои лъжеисторици в Скопие, които се опитват да фалшифицират историята…”



Легендата гласи, че цар Самуил и девойката Биляна - дъщеря на богомил, се срещат и се влюбват един в друг, след което той я води в новопостроения от него град Преспа, където тя остава да живее. Вън от дипломатическите бракове и като плод на най-чистата любов, Биляна ражда детенце - Давид. По онова време обаче, цар Самуил има вече законна съпруга, от която има 5 деца. Тя е бясна, когато научава за изневярата на съпруга си и праща братята си да убият Биляна. Биляна е простреляна с лък и остава парализирана, поради което решава да избяга от Самуил, за да не вгорчава повече живота му. Самуил дълго време я търси, когато най-сетне я намира, но тя умира в прегръдките му. Днес Билянините извори, покрай които са срещали влюбените, са една от най-големите атракции в Охрид. Водата им има лечебна сила, защото според мълвата, който стъпи върху един от камъните и се завърти три пъти обратно на часовниковата стрелка, ще се подмлади с 10 години.

Димитър и Ирина Талеви
Скрит текст:
Следващата история е за силата на любовта и обичащата жена. Димитър Талев днес е един от най-почитаните български писатели за всички времена. Романите му дават шанс на съвременния човек да усети духа на българското минало, въпреки че личния му живот не е бил никак лек. Не един път е арестуван и изпращан в концентрационни лагери, но задържането му през 1947г. едва не се оказва фатално. Там Талев гладува и често заболява. Но Ирина, съпругата му, намира начин да го спаси в този тежък за семейството момент, въпреки че ѝ се налага да превъзмогва дори и майчиния си инстинкт, за да се грижи за мъжа си в затвора.



Двамата им сина разказват, че често се е налагало да гладуват. Веднъж раздават на децата им по една кесийка с 40 бучки захар. По пътя до вкъщи единият син на Талев не издържа на изкушението и изяжда една бучка. Донася у дома 39 бучки, но майка му проверява и научава, че са им дали по 40. Тези 40 бучки са били най-ценните за Ирина, защото именно така е дала шанс на Димитър да оцелее. Тя карамелизирала захар и я слагала в буркани, върху които лепи етикети от близката аптека и при всеки удобен случай ги праща. Досущ като лекарства. Така тя подсилва съсипания от глад и болести организъм на мъжа си. С тези бучки тя го спасява.

Цар Борис III и царица Йоанна
Скрит текст:

Двамата се срещат на 25 септември 1927 г. Цар Борис гостува на официален обяд в имението на италианския крал Виктор Емануил и кралица Елена. Именно в този ден българският монарх за първи път вижда красивата принцеса Джованна Елизабет Антония Романа Мария – една от дъщерите на краля.

Младата 20-годишна благородничка е една от най-красивите дами по онова време. Според източниците 33-годишният тогава Борис е възхитен, но и малко озадачен, защото Джованна е различна от благородничките, които той познава. Млада, свежа и грациозна, принцесата създава впечатление на весело, чуруликащо птиче.

Те се виждат отново чак през 1930 година на сватбата на италианския престолонаследник Умберто. Няколко седмици по-късно той й предлага брак в дома на нейната сестра Мафалда. Тя приема.

Първата спънка е тяхното вероизповедание – той е православен, тя – католичка. И двете църкви първоначално не приемат брака, но в края на краищата, след редица перипетии, двамата получават разрешение да се оженят.

Като условие те приемат да имат две венчавки – първата по католическия обряд в Италия, а втората – по православните канони в България.

Първата се състои на 25 октомври 1930 г. в италианското градче Асизи.

Няколко дни по-късно цар Борис и принцеса Джована, която приема името Йоанна, в чест на Свети Йоан Рилски, отпътуват за България. От палубата на кораба Борис с удоволствие показва на жена си крайбрежието: „Тук е Ахтопол… А това там е Ропотамо, една очарователна река с почти незасегната флора и фауна – сочеше гордо той от лявата страна на кораба. – Созопол с вятърните си мелници и старите дървени къщи е рай за художниците… Никога няма да видите такива плажове другаде в Европа…”

При пристигането на младоженците на пристанище Бургас, сливенският митрополит Иларион подарява на принцесата иконка на Иисус Христос, която оттогава тя носи винаги в себе си, до края на своя живот. Когато те слизат от парахода, военната музика свири „Шуми Марица”, а няколко десетки възторжени граждани изливат вода върху прекрасните килими пред краката на доста изненаданата царица.

„Един стар обичай – обясни цар Борис. – Да върви всичко гладко като по вода!”



На 31 октомври 1930 г. младоженците пристигат в София и кортежът им поема през града, украсен с български и италиански знамена. На Лъвов мост, където е построена специална арка, царската двойка е посрещната с хляб и сол, а хиляди софиянци ликуват по улиците на столицата.

Самата брачна церемония се провежда в храма „Свети Александър Невски”.



Българският народ силно обиква красивата царица. Сред едно от многобройните й добри дела е построяването на болница. Със зестрата си тя купува от банкера Атанас Буров земя край София, и построява болница. В годините на комунистическия режим болницата е известна с абревиатурата ИСУЛ. Едва след 1990 г. болницата възстановява името на своя патрон. Царица Йоанна подпомага също много девически училища и пансиони, гимназии, различни дружества, работи активно и с червения кръст.

За силните чувства към мъжа си свидетелства отново царица Йоана в спомените си:

„Борис ми въздействаше с чара на хората с по-висша интелигентност. Това, което веднага ме учуди и винаги ме учудваше у него беше паметта, фантастично точна. Понякога в София му казвах: „Кажи ми, какво  си правил, кого си видял през първите десет дни на годината. (Тук поставях някоя дата). Той отговаряше без колебание, цитирайки имена, обстоятелства и дати, които в началото си правех труда да проверявам.

Неговата памет беше изумяваща също и по отношение на научната фактология… Беше истински учен: ботаник, зоолог, специализиран в изучаването на пеперудите, змиите, планинските растения…

Борис знаеше имената на стотици видове пеперуди и можеше да улови с ръце всякакъв вид змия. Неговият начин, почти галещ, да поставя пръсти между главата и врата на змиите и на другите отровни видове, държейки ги здраво и сигурно, ме омайваше и ужасяваше едновременно.

Открих скоро общите ни вкусове: нашето четене често пъти беше съвместно.”


А царят е бил впечатлен силно от  нейното чувство за хумор и свободната ѝ душа.

Любовта на царицата към българския народ е споделена. Тя неведнъж твърди, че българите притежават безброй вродени качества на древно величие на духа и на благородство. Тя обожава източноправославното пеене, счита звученето му за уникално поради „ненадминатите български гласове”.

Често обичали заедно със съпруга си да ходят в село Баня, близо до Карлово, където имало розоварна.

Друг път открили железопътна линия от Филипопол до Карлово: почти сто километра. Слизали на всяка спирка и царицата обичала да използва своя български. Където и да ходили, навсякъде ги гощавали пребогато: конфитюри, чаши с гъсто кафе, а още по-трудно било да се устои на манастирските вечери, които се състояли от гъби, горчиви треви, подправени със силно лютиви чушки. Царицата си спомня със симпатия и нежност за тези големи маси, председателствани от брадатия игумен, заобиколен от монаси с глави на апостоли.

Облаците над главите им започват да се сгъстяват в напрегнатите международни събития около започването на Втората световна война.

През '43та царица Йоанна остава вдовица.

„Все пак моето дълбоко убеждение е следното: Борис, моят съпруг, не умря от естествена смърт. Неговият край по един или друг начин бе престъпно предизвикан.”

С напредването на годините все повече се налага мнението, че царят е бил отровен.

Мара Белчева и Пенчо Славейков
Скрит текст:


Мара Белчева – истинска светска дама. Освен поетеса тя е сред най-добрите преводачи на “Тъй рече Заратустра” и на известния драматург Герхард Хауптман. 23-годишна е, когато мъжът й Христо Белчев (финансов министър в правителството в Стефан Стамболов), е убит. Била е придворна дама в двореца на цар Фердинанд. Мълвата твърди, че той самият упорито я ухажвал, но тя деликатно го отблъсквала. Монархът поръчал да направят гипсова отливка на ръката й, която да държи на нощното си шкафче, за да може да я гали и целува.

Съдбовната среща между Белчева и Славейков се състои през 1903 година, когато роднина на Мара довежда Пенчо Славейков на гости в дома ѝ (това е и четвъртата среща помежду им).

За вечерта на тази среща Мара Белчева пише: “Бил мълчалив… Тая вечер не можах да се вредя да кажа дума…Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица…Най-сетне лампата започна да примигва.”

След онази майска вечер срещите им зачестяват. Любовта действа изключително благотворно и на двамата. И двамата не спират да творят. Той я възпява в няколко свои произведения, включително в “На Острова на блажените”.

Но обществеността не одобрява техния съюз. На любовта без брак не се е гледало с добри очи по онова време. Пенсията, която Мара Белчева получава от княжеския двор, е спряна.

За да избегнат нездравословните подмятания, известно време влюбените поддържат огъня помежду си с писма. Пенчо я приобщава към кръга “Мисъл”, а първите й стихотворения излизат в литературния сборник през 1910 година. След спирането на списанието домът на Белчева (сега танго-заведението Before and after) се превръща в редакция на едноименния литературен сборник. Рожба на тяхната близост е поемата “Кървава песен”, заради която Пенчо Славейков стига до номинация за Нобелова награда.

“Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – “Кървава песен”.”

Това е част от текста на Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейското литературно отличие (Нобеловата награда още не се е наложила като световна). Датата е 30 януари 1912 година.



Същевременно поетът е освободен като директор на Народната библиотека. Огорчени и унизени, двамата избягали в чужбина.
Първо Пенчо заминава за Цюрих. Мара Белчева го последва. Здравето му обаче там се влошава. Двамата се отправят към Италия. Три месеца двамата живеят оскъдно в Рим. Пенчо учи италиански. В началото на пролетта болестта му се задълбочава. Мара Белчева продава къщата си в София, за да могат да покрият разноските си.

После двамата се установяват в красивия град на брега на езерото Брунате, във вила Белависта, където Пенчо остава до последно.


Славейков не получава Нобелова награда, защото тя се дава на живи автори.
За 1912 година е присъдена на немския писател Хауптман.
Мара Белчева се връща в България,  живее скромно под наем. Става милосърдна сестра по време на Междусъюзническата война през 1913 година, а после и учителка в София. В по-късна възраст тя се отдава на дъновизма.

Проф. Александър Балабанов и Яна Язова
Скрит текст:


Първокурсничката по славянска филология Люба Ганчева, по-известна като Яна Язова, сънува себе си в мрачна планина. Малко преди да стигне върха, тя вижда, че на него вместо слънце е изгряла главата на проф. Балабанов. Това става повод, тя да отиде при него, за да му покаже своите стихове. Тя е едва на 18г., висока, стройна, с черни бадемови очи, а той – груб, червендалест и рошав, 33 години по-възрастен от нея, но пък гениален не само в нейните очи, известен с шумното си присъствие из бохемските среди на столицата. Близостта им става обект на силно недоумение и на сериозно обществени скандали, а неговото покровителство е причина нейният талант да остане недооценен. Бурни и непримири, те силно се раняват, казват си тежки думи, събират се и се разделят, но запазват любовта си цели 15 години.

Въпреки че Балабанов никога не намира сили да се разведе с жената, която е майка на двете му дъщери, той не оставя дълго време Яна да поеме своя път. В книгата „Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов“ има едно писмо на професора, в което пише: „Любовта ни на теория е невъзможна, но в действителност е жива.“ Те остават един за друг щастие и проклятие.

Боян Пенев и Елисавета Багряна
Скрит текст:


Когато любовта им пламва, и двамата са семейни. Съпруга на Боян към този момент е поетесата Дора Габе, в която преди е бил влюбен самият Яворов. Дора Габе и Елисавета Багряна или Лиза, както са я наричали, са фатални и безкрайно различни. Известни са писмата, които Пенев праща до Лиза, в едно от които се пише „Ако в нас самите, в душите ни, няма прегради помежду ни, какво значение могат да имат външните прегради. Обичта ни ще ги победи – ще ги победи и времето.“ Така става накрая. Двамата са силно влюбени и макар да са формално семейни, с браковете им е приключено и не живеят с половинките си. Поетесата получава първа развод. Пенев също иска да сложи официално край на семейните си отношения с Дора Габе и да узакони връзката си с Багряна, но само месец преди делото той внезапно умира. Така Дора Габе остава завинаги негова съпруга, но в последния му земен път го изпраща Лиза, която припада по време на опелото. Финалът на историята далеч не е това. Най-фрапиращото е, че двете поетеси остават приятелки за цял живот и доживяват до дълбока старост.

Мина, Лора и Яворов
Скрит текст:


Много жени са преминали през живота на Яворов, но в него има две големи любови – Мина и Лора. Те бележат жизнения му път. Той среща Мина на Благовещение в дома на близкия си приятел от кръга „Мисъл” Петко Тодоров. Поетът е на 28 години, а Мина е малката сестричка на майстора на идилиите и е едва на 16 г. Той е запленен от чистотата и романтизма на момичето и още същата вечер написва стихотворението„Благовещение” – „прохладен лъх от ангелско крило, о ангел, о дете…” И с това изгражда представата за идеалната любима. За него Мина е музика, лъчи, същество от друг свят. Връзката им обаче преминава главно в писма от 1906 до смъртта ѝ през 1910 г. Извън първото им виждане, те са имали три срещи. Всяка среща на Яворов с Мина сякаш нарушава идеалния свят от писмата и стиховете.

Туберкулозата и семейните предразсъдъци са само част от причините, поради които Мина отлага срещите. Тя получава и предложение за брак от него, но с условие да се откаже от родителите си, което не може да приеме. Силно емоционален Яврово намира упора в Лора. За любовната история между нея и поета Пейо Яворов се говори и до днес и е ясно, че причината за смъртта и на двамата е именно тяхната пламенна любов, граничеща с лудост. Когато се срещат, Лора е млада, красива и образована. Има зад гърба си един неуспешен брак и един син. Яворов никога не остава равнодушен към пламенната натура на Лора и нейната открита индивидуалност.

През 1912 г. те сключват брак, който се оказва фатален. Нейната любов към Яворов е всеотдайна и същевременно обсебваща. Лора демонстрира болезнена ревност към съпруга си и при най-малкия повод. След една от поредните сцени на ревност на 30 ноември 1913 г. Лора се застрелва в дома им. Тя си отива от света едва на 27 години, но успява да изживее невероятна гама от емоции и завинаги оставя своята следа в историята. Яворов е измъчван и от терзания и от обвиненията в убийството на любимата си и година по-късно и той напуска този свят. Все пак стихотворенията остават, за да свидетелстват за силните емоции, които са изживели те.

Бойка и Никола Вапцарови
Скрит текст:
23 юли 1942 г. Вапцаров, секунди преди смъртта, остава осем реда до жена си, които продължават да вълнуват всяко сърце. Тези кратки, но толкова емоционални и трогателни стихове запечатват завинаги историята на Бойка и Никола Вапцарови.



Бойка се запознава с Никола Вапцаров на 28 август 1932 година. Тогава е поканена на традиционния събор в близкото село Бараково. Приятелите ѝ възнамеряват да я запознаят с Никола, техен другар, завършил наскоро Морското машинно училище във Варна. Срещата се състояла в ресторант „Картината“.

Между двамата припламва първата искра. На сбогуване „Кольо“ (както тя го нарича) грабва ръката ѝ и с лека усмивка задава въпроса: „Сега ние сме другари, нали?“, на който тя кимва утвърдително с глава.

Вапцаров първи разкрива чувствата си, но Бойка го моли да не подхваща тази тема. Тя изпитва съмнения, тъй като от свои приятели разбира за съществуващи отношения между него и студентката Ана Мицова. Но нещата не приключват току-така. Вапцаров не иска да бъдат „само приятели“, а и тя не е готова да отпише „интересния студент“. Любовната игра продължава. Кулминацията настъпва, когато през октомври (отново 1932 година) Бойка е на младежко събрание, на което Вапцаров рецитира стихове на Яворов. Развълнуваната девойка този път не успява да се сдържи и признава своята обич. Тя обещава и на следващата вечер да се видят, но в крайна сметка се отказва. Ако родителите ѝ узнаят за техните отношения, тя със сигурност ще бъде отделена от него и поставена под тяхно наблюдение.

Освен това въпросът за Ана все още виси. Така Бойка решава да замине за София и лично да разговаря с нея. И сякаш съдбата изиграва своята ръка, когато вижда Вапцаров на гарата, а той се качва с нея на влака и двамата пътуват заедно от Горна Джумая до Кочериново. На кратката им среща той изразява огорчението си от неспазеното обещание и двамата сякаш се уговарят наистина да останат приятели.

В София обаче Бойка разбира, че между Никола и Ана няма нищо. Душевните обърквания и неувереност започват да изчезват, а чувствата не могат да бъдат укротени. Във вечерта на 7 декември 1932 година влюбените споделят първата си целувка, а на 11 февруари 1934 година се венчават. Решението е взето няколко дни преди това и още на 6 февруари Никола идва да я вземе с един файтон, на фона на неистовия плач на нейната майка. Родителите ѝ не идват на сватбата, защото не са дали съгласието си любимата им дъщеря да пристане на един работник с неясно бъдеще.

Вапцаров, висок един и осемдесет, човек мълчалив и външно груб, наричал бъдещата си съпруга „бяла врана“, заради това че се обличала като модерна жена, а той в контраст с нея – неугледно.

Двамата живеят заедно в Кочериново и София до арестуването на Никола. Ражда им се син Йонко. Той умира едва на осеммесечна възраст. Второто им дете умира при преждевременно раждане.

След 1940 г. Никола е на три пъти арестуван, два пъти го освобождават. На третия път го разстрелват.

Вапцаров като поет е силно повлиян от творчеството на Яворов. Когато е влюбен, пише на Бойка: „Не си въобразявам, че съм Яворов, но ти можеш да бъдеш Лора…“


Невена Коканова и Раде Маркович
Скрит текст:
Тази изпепеляваща любов пристига с гръм и трясък в живота на примата на родното кино. На снимачната площадка на романтичната история по Емилиян Станев чувствата излизат извън написания сценарий. В момента, в който героят на Маркович изрича към Коканова репликите: „Защо те волим слънце мое, ти го знаеш, я те волим“, всички на терена застиват. Камерите сякаш забавят своя ход, а екипът се вцепенява. Режисьорът Въло Радев само отронва лека въздишка, безсилен пред случващото се.



"Още на първия дубъл се усети, че между нас прехвърчат искри. Мисля, че филмът се харесва и днес, защото в него се разигра истинска любов, не само на екрана, а и наяве. Това беше една любов, каквато може да се роди по време на войната”, спомня си Маркович в свое интервю.

Любовта им е невъзможна, защото той е женен за сръбската звезда Оливера Маркович, артист на Юголсавия, тя – омъжена за Любомир Шарланджиев. Съпругът на Неве знае за увлечението й. Той е толерантен, но дава да се разбере, че трябва да избира.

„Не мога да кажа кога всичко това се превърна в любов. Но го осъзнах чак след снимките, когато се върнах в Белград. Аз се разведох, но Невена не можа. Нейният съпруг бе с тежки сърдечни проблеми. Разводът щеше да го убие...“, споделя още актьорът.

За ролите си в „Крадецът на праскови“ Маркович и Коканова получават наградите за мъжка и женска роля на Фестивала на българското кино „Златната роза“, но в живота голямата награда им се изплъзва.

Седем години те крият тази невъзможна любов. Тя е любов на откраднати мигове, целувки, на тайни срещи и обреченост.

На червения килим във Венеция обаче ги възприемат официално като двойка и именно там Раде и Невена изживяват най-вълшебните си десет дни. В началото на 70-те години двамата слагат край на бурния си роман, но остават приятели до края на дните си.



В продължение на 40 години си пишат невероятни любовни изповеди и макар родните и югославските тайни служби зорко да следят кореспонденцията им, те поддържат пламъка на любовта до края на живота си.

 Раде  е съхранил и запазил всички нейни писма...



Добре Дошли в Новата Тема
Приятно разпускане с интересни постове  и пикантни клюки Kissing Heart

Последна редакция: вт, 01 фев 2022, 18:34 от bubanka

# 1
  • Варна
  • Мнения: 8 742
Преди да се зареди цялата снимка на Синди, помислих, че е краставицата!

Помислих си,
Оооххххх беее,
пак ли краставицата, че е и Патрон на темата ?!?!?!

Чела съм за любовната история на Ататюрк и Димитрина, но изобщо не вярвам да е истина.

Не че не може да е истина, но ми се струва много украсена тази история.

# 2
  • Мнения: 2 688
Чудесно начало! Благодаря, Кактус!

# 3
  • София
  • Мнения: 11 976
Ех, че красота. Великолепни истории.
И малко от мама и тати на Бест.
Скрит текст:




# 4
  • Мнения: 1 247
Много ти благодаря за чудесния първи пост! Много обичам такива истории! Сутринта започва сладко! ☕

# 5
  • Мнения: 8 951
Благодаря,  Кактусче. Отново великолепен първи пост. Heart Eyes
Жалко, че големите любови винаги са свързани с нещо тежко около тях.

# 6
  • Мнения: 7 403
Честит ни нов месец!Дано е по-добър от предходния,че се измъчих с ретроградния, болести,цените на тока и све!! Grinning
Кактусче,защо се извиняваш,който е любознателен и клюкарка( най-вече Simple Smile)ще чете,който не иска -негова воля.
Ти си вложила труда си и това се оценява.Hug
Беше ми интересно да прочета за тези любови.То "приказки за любовта"винаги е интересно и увлекателно.Малко разтуха от напрегнатото ежедневие.

Снощи гледах Й.Темелкова и Райна(Башова)при Цитиридис.Толкова инфантилни ми се сториха,особено Йоанна.Как съм я харесвала толкова преди ,не ми е ясно.Башо ѝ се обадил за ролята с думите"Йоанна трябва ми много красива жена за ролята..."и се обадил на нея.Чак пък красива,и то много..Grinning

# 7
  • Мнения: 3 434
Оо, тази тема избива рибата! Започва с любимата ми невъзможна любов между Кемал Ататюрк и Димитрина Ковачева!
Браво, кактусче, направо се раздаваш, почвам да чета с кафето! 🥰

Сериозно съм притеснена за Батинков, много е напълнял и като че ли не се спира. Този корем ще експлоадира накрая! Е, може ли да си женен за топ миската на света, призната по всички краища на планетата и да не се стараеш и ти да си на ниво..., не го разбирам.

П.п. историята между Димитрина и Кемал е напълно истинска, роклята й, с която са танцували във военния клуб в София, е експонат в музея на Ататюрк. Многократно пред журналисти е заявявал, че на младини е оставил сърцето си в България. Защо да не е истинско?
Сега виждам, че в тази статия пише за блуза, от майка ми (историк и дългогодишен уредник изложби в НИМ), знам за рокля.

Последна редакция: вт, 01 фев 2022, 08:00 от Tess d`Urberville

# 8
  • Мнения: 163
Уауууу, страхотна информация! Благодаря Кактусче! 🌷

# 9
  • Мнения: 27 415
Много ми харесва първия пост в новата тема. Благодаря! ❤

Много се радвам за Риана. Тя ми е любимка.

Последна редакция: вт, 01 фев 2022, 08:36 от densi

# 10
  • Мнения: 4 067
Винаги са ме побивали тръпки от любовната история на Кемал Ататюрк и Димитрина. Каква потресаваща разлика в отношенията и разбиранията за обич и привързаност спрямо днешно време. До къде сме се докарали в момента, с голи снимки на плажа и захапани задници.

Селма без грим и филтри
Скрит текст:

# 11
  • Мнения: 13 696
Обожавам любовните теми.
Благодаря за темата.
Прощалните думи на Вапцаров за мен са едни от най-любовните слова, които съм чела.

# 12
  • софия
  • Мнения: 19 907
Пореден докосващ първи пост Two Hearts

# 13
  • Мнения: 2 153
Кактус, и без кафе, и без питие - в полусън изчетох всички истории, коя от коя по-обаятелни и докосващи. Heart Eyes Страхотно попадение за месеца на любовта. Hug

# 14
  • Пловдив
  • Мнения: 770
Благодаря ти, Кактус, за прекрасно оформената тема и страхотни любовни истории.
Като че ли се върнах и аз с тях в онова време на ценности, любов и написани думи върху лист хартия.
Каква аристокрация, какъв финес струи от писанията им.
А сега ... Сега ще гледаме нескопосаните снимки на елита от чудния им фотограф и ще се чудим дали не са се спретнали за Хелоуин 😂

Общи условия

Активация на акаунт