Режим, НЕрежим, ние си се веселим, даже и тъжим - 90ДД и още нещо 67

варива
З:киви
О: варен картоф и салата
В: зеленчуци с боб мунг и салата

въглехидрати
З: без
О: пълнозърнести спагети със зеленчуци и салата
В: халва
Снощи вечерята ми се промени, мама беше при нас и бъбрихме до късно, та вечерях плодове. Но пък кантара ме зарадва сутринта, та съм доволна

Цветята на Ирина
Георги Русафов

Майката на Ирина изпрати лекаря до пътните врата. Преди да се сбогува с него, тя плахо запита:
– Е, докторе, сега вече може ли да се надявам, че опасността за детето ми е преминала?
Лекарят погледна зачервените от безсъние очи на майката и каза с усмивка:Да, майко, можете да си отдъхнете вече! Кризата мина благополучно и момиченцето ви е спасено. Пазете го само още десетина дни в стаята, докато се съвземе напълно…
– Ами няма ли да предпишете на Ирина нещо за засилване?
-Не са нужни вече никакви лекарства. Отсега нататък на Ирина й трябва само едно: по-силна храна и повече радост! Давайте й всеки ден по малко радост и вие ще видите, че само след половин месец тя съвсем ще се поправи… Никой няма да повярва, че малката е прекарала толкова тежка болест!
– Благодаря ви, докторе!
И те се разделиха. Лекарят забърза към други болни, а майката припна към къщи, за да прегърне спасената си рожба…
Розата беше наблизо и чу всичко. Когато майката изчезна, тя размърда бодливата си снага и събуди задрямалите под снега цветя с новината:
– Другарчета, Ирина е вече спасена! Току-що чух това от устата на лекаря, който я лекува…
Радостен вик събуди цялото цветно общежитие на Иринината градина.
– Но… – побърза да добави розата – ако искаме по-скоро да я видим между нас, трябва веднага да й се достави някоя голяма радост. Така каза лекарят!
Цветята клюмнаха отново. Какво можеха да направят те за Ирина, докато снегът лежи над крехките им стебълца? И те се смълчаха, умислиха се… Мислеше розата, мислеше лалето, теменугата, кокичето, кремът… Мислеха всички цветя в градината на Ирина какво да направят за малката си стопанка, та да я видят по-скоро сред тях.
Първо наруши тишината кокичето:
– Открих! – извика радостно то. – Ние можем да помогнем на Ирина!
– Как? – трепнаха всички цветя. – Говори по-бързо!
– Ирина нали ни обича?
– О, да!… Нима не беше тя, която цяло лято трепереше над нас: поеше ни в жегата със студена водица, спасяваше ни от ужасните прегръдки на троскота и другите бурени, чистеше ни от неприятните паразити… И какво ли, какво ли още не правеше, за да бъдем щастливи!… Обича ни, как да не ни обича!
– Е, мислите ли тогава, че няма да я зарадваме много, ако някоя близка утрин намери върху възглавницата си една китчица от нас?
Някои от цветята отвориха уста, за да възразят нещо, но кокичето ги изпревари:
– Мълчете! Мълчете! – викна то. – Знам какво ще ми кажете… Вие мислите, че съм забравило снега, който ни е притиснал от три месеца. Но се лъжете – и неговата е лесна!
Всички стихнаха отново. И кокичето продължи:
– Розата ще помоли майката на съседния кошер да изпрати някоя от пчелите си до пещерата на Южняка. Той сега спи, като мисли, че всичко живо по земята също спи. Но пчелата лесно ще го събуди: ще бръмне веднъж-дваж край ушите му, ще го парне с жилото си по носа и – готово! Най-много след ден-два той ще префучи над нас и ще помете до парцалче снега… А аз само това чакам — всичко съм си приготвило и веднага ще вирна глава над земята!
Планът на кокичето се прие веднага.
Розата още същия миг започна преговори с майката на близкия до нея кошер. Разговорът не продължи много. Цветята обещаха да подарят на пчелите две панички нектар и след няколко минути една пчела излетя от кошера и литна към пещерата на Южняка — бащата на всички топли ветрове.
Цял ден и цяла нощ пратеничката на цветята летя безспирно към Долината на топлите ветрове. И пристигна там, когато ранобудното слънце разпръскваше с първите си лъчи утринния здрач.
Пчелата веднага позна пещерата на Южняка.
Пред нейния вход се извишаваха като великански стражи два стройни чинара. Техните клони препречваха входа като ръце с хиляди пръсти. А отстрани на централната пещера бяха наредени дванадесет по-малки пещери, пред които се разстилаха само дребни храсти.
– Тези са жилищата на неговите синове – досети се пратеничката и бръмна направо към стройните чинари.
Но едва беше прелетяла десетина метра и един от чинарите я спря с гръмотевичен глас:
– Стой! Къде?
– При Южняка… Аз съм пратеничка на…
– Не ни влиза в работата коя си ти! При Южняка сега не може да влиза никой, той спи! Събира сили, за да помете дрипите на Зимата…
– Но разберете, трябва да се събуди… Цветята от градината на Ирина го чакат! И аз ще го събудя – въпреки вашата забрана!
– Ако не ти е мил животът, опитай се! – изгърмяха страшно едновременно двата чинара и клоните им започнаха да се вият зловещо с хилядите си пръсти, като настъпени змии.
Пратеничката изтръпна. Уплаши се. Крилцата й помръкнаха. И тя кацна разтреперана на земята. Нима може живо същество да премине тази преграда!
Ах, мили цветенца, напразно ще чакате Южняка скоро да ви освободи от снега, за да зарадвате с първото си ухание вашата любима стопанка! Крилцата на пратеничката ви са много слаби, едва ли ще могат да си пробият път до леглото на Южняка и той никога няма да чуе вашата молба от нейната уста!
Но не стана така.
Цветята имаха късмет тоя ден.
Чуйте какво се случи по-нататък!
Когато разтрепераната пратеничка от Иринината градина кацна на земята, току до ухото й се обади едно тъничко гласче:
– Не бой се, пчеличке… Аз ще ти помогна да стигнеш до Южняка и да му предадеш молбата на цветята!
Пчелата се огледа. Видя до себе си само една мравка и се изненада:
– Че как ти, мъничка мравке, ще ми помогнеш да направя това, не виждаш ли какви страшилища пазят входа? Ох, коя ли жива душа може да премине през техните ръце, та и ние с тебе!… Не, не, по-добре да не говорим за това – аз не бих се наела, макар че така много обичам Ирина и силно желая да й помогна!
– Ако не можем да минем през входа, какво ни пречи да сторим това по друг път – оттам, където никой не пази? – отвърна хитро мравката. После се усмихна насърчително на пчеличката и я покани: – Ела, ела с мене, аз ще те отведа в пещерата на Южняка, без дори да усетят неговите пазачи… Това ще направя заради Ирина, за която синовете на Южняка разказваха, че била толкова добра, та дори на мравките път правела!
– О, ако направиш това, всички цветя и живинки в нейната градина ще ти бъдат вечно благодарни! Тя е наистина така добра, така добра… – извика пратеничката и обзета от надежда, тръгна послушно след мравката.
Мравката я заведе току зад самата пещера. Там й показа една черна дупка, скрита умело под едно изсъхнало листенце, и запита:
– Досещаш ли се какво е това?
– Не.
– Ето, мила, това е началото на пътя, който ще ни изведе точно при леглото на Южняка. През зимата, когато ни домъчнее за него, ние оттук минаваме, за да му идем на гости и се посгреем от топлия му дъх…
Пчелата надникна и погледна любопитно. Но веднага се отдръпна страхливо:
– Ау-у-у!… Вътре е така тъмно… страшно!
– Но ей сега ще стане светло… успокои я с усмивка мравката.
След това тя надзърна в тъмния вход и се провикна с тънкото си гласче:
– Светулчице, светулчице, запалете фенерчетата си и осветете пътя до леглото на Южняка – водя му пратеничка на цветята от градината на Ирина!…
Същия миг от тъмната дупка бликна ярка светлина. А когато пратеничката надникна повторно в тайнствения вход, ахна от изненада. Подземният път – преди малко тъмен и страшен – сега беше облян от златиста светлина, като че ли бе посипан с диамантен прах.
Такава светлина бликаше и от всички страни на пещерата, дето спеше Южняка.
Щом двете душички влязоха вътре, пратеничката най-напред видя бащата на всички топли ветрове. Той лежеше на легло, застлано с уханен здравец, планински мъх и свежи теменужки. Дългата му бяла копринена брада се развяваше леко от равномерното дишане. По руменото му красиво лице – сега спокойно заспало — потрепваше от време на време чудна усмивка, при която всичко наоколо грейваше още по-ярко. А въздъхнеше ли в съня си, цялата пещера се изпълваше с омайващ пролетен дъх.
– Дали ще можем да го събудим? — запита шепнешком пчелата. — Виж колко дълбоко е заспал!
– Тази грижа остави на мене – отвърна мравката и се запъти решително към леглото на Южняка.
Когато се изкачи горе, тя пропълзя по мустаците на заспалия. След това докосна леко с пипалата си носа му. Южняка трепна и се размърда. Обаче не се събуди. Упоритата живинка повтори опита си. Спящият пак се размърда, дори замахна с ръце към лицето си, но отново се укроти и унесе в сладкия сън. Тогава мравката се приближи по-близо до носа му и го щипна. Сега вече Южняка изду гърди, кихна и отвори очи.
– Кой се осмелява да ме буди? – викна той сърдито и се надигна от леглото. Но като видя мравката, която при кихането беше отхвръкнала от мустаците му и сега страхливо го гледаше изпод едно стръкче мъх, Южняка се усмихна добродушно и я смъмра вече по-кротко: – Ах, ти, нетърпеливке!… Толкова ли е силен студът навън, че не изтрая да ме оставиш още мъничко да поспя? Такъв хубав сън сънувах!…
Гласът му – макар че още се мъчеше да бъде строг – прозвуча като звън от хиляди медни звънчета. И цялата пещера се изпълни с ромон, като че ли някъде из дълбочините й изведнъж бяха рукнали безброй ручеи.
– Прости ми, татко на топлите ветрове! – излезна мравката от скривалището си. – Тоя път не за себе си смутих съня ти… Дошла е пратеничка на цветята от градината на Ирина с много важна и бърза молба до тебе… Заради нея, заради цветята и заради тяхната малка стопанка те събудих, за да чуеш молбата им!…
– Каква пратеничка? Какви цветя? Нима цветята са се събудили преди мене! – заговори пак Южняка и пещерата отново се изпълни с ромона на невидимите пролетни ручеи и звъна на медните хлопатари.
– Ето ме, аз съм пратеничката! – бръмна съвзелата се от уплахата пчеличка и кацна върху ръката на Южняка.
– Ха, пчеличка! Нима и вие сте се пробудили вече? — посрещна радостно пратеничката Южняка. – И кой те изпрати при мене?
– Цветята от градината на нашата стопанка Ирина…
– Ирина?… – Южняка потърка чело, за да си спомни нещо, заличено от дългия сън. – Не е ли тя онова момиче, което живее в една бяла къщичка току под Витоша? Има чудно хубава градинка със сто вида цветя… Косите й са пухкави като коприна, а очите – вечно засмени. И все нещо си тананика… Ако е същата Ирина, познавам я. Много пъти сме минавали със синовете ми през нейната градина, за да се нагълтаме с ароматите на цветята й… Ах, колко е хубаво при нея!
– Да, да… точно тази е нашата Ирина! – извика радостно пратеничката. – Но чуй, татко на топлите ветрове, какво се случи с нея тази зима…
И пратеничката разказа на един дъх за болестта на Ирина, за разговора между нейната майка и лекаря, който беше чула розата, и защо цветята бяха я изпратили при него. Щом свърши, Южняка скочи пъргаво, изтича до входа на пещерата, разгърна тежките копринени завеси и излезе навън. Чинарите застанаха като вкаменени от изненада, когато видяха, че заедно с него от жилището му излетя и пчелата… Но Южняка не им обърна никакво внимание. Отмина ги и като се обърна с лице към дванайсеттях по-малки пещери, плесна три пъти с ръце.
След малко от пещерите изтичаха дванайсет стройни момци с дълги развети коси. Всички наобиколиха Южняка.
– Какво ще заповядате, татко?
– Мои момчета, пригответе се веднага за път: трябва час по-скоро да освободим от бремето на снега цветята в градината на Ирина!… Вие познавате добре тази градина, защото нейните цветя винаги са изпълвали косите ви с най-хубавите аромати на света.
– О, да!… Спомняме си добре и за нейната малка стопанка, тъй като не сме срещали по света очи по-весели от нейните!
– Тогава да не губим време, а да тръгнем веднага нататък – цветята в нейната градина имат голяма нужда от нас!
– Ей сега, татко!
И дванайсетте момци се пръснаха, за да се приготвят за път.
Първа почувствува топлия дъх на Южняка и на неговите дванайсет синове голямата ябълка, която дремеше с оголените си клони току до стаята на Ирина. И веднага побърза да съобщи радостната новина на момиченцето.
– Чук! Чук! Чук! – затрака ябълката по близкия прозорец.
– Кап! Кап! Кап! – обади се и разбуденият капчук.
– Фу-у-у-у!… Фи-у-у-у-у!… Фу-у-у-у-у!… – надуваше гърди по пустите улици Южняка и пиеше жадно снежните преспи.
– Ири-на-а-а-а!… Хе-й-й-й-й!… Хо-хо-о-о-о-о!… – провикнаха се весело след него дванайсеттях му сина.
Ирина не ги чу веднага – нито тях, нито ябълката и капчука. Тя спеше дълбоко. Но по едно време шумът зад прозореца се усили и я събуди. Ослуша се.
– Чук! Чук! Чук! – продължаваше да трака нетърпеливата ябълка по прозореца.
– Кап! Кап! Кап! – не отстъпваше по своята упоритост и капчукът.
Ирина изтръпна.
– Кой ли е? – запита се плахо тя и потърси с тревожен поглед майка си.
Но майката, изморена от многодневното бдение над нея през дните на боледуването й, сега спеше дълбоко на съседното легло. На Ирина домъчня да я събуди, затова стана тихо от леглото си и се сгуши безшумно до нея. Топлата майчина гръд я успокои и приспа отново.
И това, което не можаха да направят нито ябълката и капчукът, нито Южняка и неговите дванайсет синове, стори го утрото. То плисна в прозорците цяло ведро слънчеви лъчи и събуди първо майката.
– Божичко, какво търси детето ми тука! Кой ли го е пренесъл? — разтревожи се тя и притисна до себе си слабото телце на рожбата си.
Ирина разтвори клепки и погледна весело в майчините очи.
– Ирина, защо не си в кревата си? Кой те пренесе при мене?
– Самичка дойдох, мамо! Снощи някой чукаше на прозореца и много ме изплаши. Легнах при тебе, без да ти се обадя, защото ми домъчня да те събудя… ти така сладко спеше!
– Чукал ли е някой? Че кой може да е бил! Трябваше да ме събудиш, миличко! Чудно…
В тоя миг вратата се разтвори с трясък и в стаята влетя Ваньо – братовчедът на Ирина. Той застана запъхтян пред кревата, издигна дясната си ръка, в която държеше китка цъфнали кокичета, и се провикна:
– Ура-а-а!… Ирина, пролетта дошла… Ето и поздрава й – дръж!
И Ваньо хвърли китката върху смаяното момиче.
– Е, миличко, разбра ли сега кой снощи е чукал на прозореца? – запита я майката, като погали главицата на оздравялото момиче с преливащо от щастие сърце.
– Да, мамо… Пролетта била! Събудила моите цветя, разлюляла ябълката… а аз тъй много се изплаших! – отвърна Ирина и като че ли никога не беше боледувала, припна с поруменяло лице към прозореца.
Отвън й кимаха за поздрав кокичетата…
Край