В момента чета ... 75

Много ми е приятно да прочета такъв хубав отзив за български автор! Аз също съм с подобна нагласа относно съвременните ни писатели, но с "Глина" и "Затворисърце" започнах да се боря с предубежденията си. Още не съм започнала "Скреж" на Р. Ангелова, но имам големи очаквания към нея, записвам си и "По релсите".
Сега чета "Мона" на Бианка Белова - чешка писателка, чийто баща е българин. Още не съм прочела достатъчно, за да имам окончателно мнение, но темата е тежка - медицинска сестра, която обгрижва осакатени войници в болница до фронтовата линия. Интересно е, но емоциите са в черната тоналност.

Не мога да кажа, че изобщо не ми допада, защото е интересен поглед към ВСВ и не е за концлагер, за мое щастие. Има няколко момента, обаче, които много ме дразнят. Както и в другата книга на Сепетис, която четох, "Пепел в снега", стила е твърде лековат за толкова тежка тема. Не, че искам някакви супер дълбоки философствания, в никакъв случай, но с такава лекота да чета книга за войната не ми е нормално.  По- важното е друго. Напълно тенденциозно, и бодящо очите, е обяснението с всякакви случки, през две- три страници, колко жестоки са войниците от червената армия! Да ме извини авторката, но кога руснаците станаха лошите, а нацистите добрите?!   Какво ли пък се учудвам, напоследък пропагандата е изцяло антируска. Не го разбирам аз това! Поне в книгите да не се сблъсквам с този абсурд ми се иска, но...
Знам, че не всеки е на моето мнение, но попитахте, казах си.

"Сол при солта" ми хареса, книгата е за тийн аудитория. За тази морска трагедия не знаех, прочетох покрай книгата.
На война всички са лоши. Червена, синя, бяла армия - все тая, зверствата са били от всички страни.

" Синът на управителя на сиропиталището", Адам Джонсън. Раздвоена съм в оценката си за тази книга. И ми хареса, и не чак толкова. Вчера я завърших и се чудех какво да напиша, защото ме остави с много противоречиви усещания.

Разделям книгата на 2 части, това разделение става видно в един по напреднал етап от съдържанието.

В първата част на романа се започва с ударна доза реализъм описвайки доста натуралистично живота на обикновения севернокореец- глад, мизерия, нищета. Във втората част се усеща една ирония или дори присмех спрямо севернокорейската действителност. Ежедневните пропагандни съобщения по високоговорителите намиращи се във всеки дом на нас може и да ни се струват смешни, но за онези хора  това е действителност. Само това което се съобщава е истина, истина одобрена от Любимия ръководител. Ако историята и човекът си противоречат, тогава променяш човекът за да пасне на историята. Преструвката, че вярваме на най- невероятни и дори невъзможни истории е въпрос на оцеляване. Като напр., че Любимия ръководител е издигнат в небето от ято гълъби или, че тези гълъби се спуснали стремглаво да поемат лошите американски куршуми предназначени за същия Любим ръководител.

Този същия Любим ръководител има моменти, в които е представен като палаво, разглезено дете. Лично на мен това ми се стори обидно. Става въпрос за Ким Чен Ир. Вярно е, че може да се разгледа като похитител на човешки животи, ресурси, история, самоличност, чужди граждани, бъдеще, реалност. Но въпреки това е там, а населението демонстрира маниакална привързаност, опиянение спрямо своя любим похитител.

Няма да пиша за главната тема в романа, за да не разваля на някого удоволствието от четенето. Всеки случай книгата е тежка, мрачна, натуралистична, лишена от илюзии.

Това е от анотацията на книгата.


Това са въпроси зададени към заловена американска гражданка. Кратък абзац от книгата, слагам го в спойлер.

Съгласна съм, че на война всички мъже озверяват, факт. Не може, обаче, да се дава превес към лошотията на едни и то когато знаем какви са другите. При това съвсем умишлено, във всяка история.

Няма прочетена книга от Бюси, която да не ми е харесала. Отнася се и за "Мама греши"
Книгата определено ме караше да искам и следващата страница да прочета, беше ми адски интересна частта с паметта при децата. Като хубаво заплетен лабиринт е представена историята. Финалът ми се стори претупан, а всичко преди това беше така хубаво разгърнато.

И аз започнах книга на Бюси - Черните лилии. Първа среща с автора ми е.

И "Пепел в снега " и "Сол при солта" ми бяха в списъка,отпадат.
Чудя се,дали да не дам още един шанс на "Доброжелателните".Пробвах я преди две години и нещо не ми тръгна .Но преди това имам да чета две части на "Манюня",която просто е страхотна .

"Доброжелателните" е потресаваща книга. Аз не обичам книги за войни, фашизъм, концлагери, но тази я прочетох едва ли не за 2-3 дена. Много неща научих. Преводачът Георги Ангелов казва, че всеки герой, до най-ниския чин, дори до шофьора е реално съществувала личност. Авторът е извършил огромна проучвателна работа.

Бях започнала Доброжелатните преди години и я зарязах. Нещо хич не ми потръгна, а обичам такъв тип книги и има много добри отзиви за нея. То така и научих за книгата де.

"Доброжелателните" е в списъка ми.

Но никак не си падам по книгите, които поднасят темата за ВСВ в чиклит версия. Визирам: "Момичетата на тавана", "Люляковите момичета", "Искрици в мрака", "Приспивна песен в Аушвиц" и  т.н. и т.н. Цяла плеяда се нароиха подобни книги, представящи толкова тежка тематика като лековато дамско четиво. Мисля , че и спомените книги на Рута Сепетис спадат към този жанр (не съм ги чела и нямам и желание). Не знам защо се породи този жанр. Явно има търсене, но стойността му ми е съмнителна.

Приключих "Мона" - доста неизяснени моменти и въпроси без отговор ми останаха.
Книгата е тежка - за войната от гледна точка на страданието на отделния човек. Личи си женското перо - мекотата, състраданието, утехата, любовта и грижата се чувстват през цялото време.Затова, макар и тежка, е много лесна за четене, историята те приобщава и увлича. Обаче нито разбрах за коя война става дума, нито за коя страна и кой град. Може би е нарочно, защото акцент определено е личното преживяване на страданието и травмите, но пък остава една неудовлетвореност накрая заради неизяснените исторически моменти. По-скоро ми хареса в крайна сметка - заради емоционалния заряд.
Наред е "Непрекъсната линия" от Л. Улицка, за която нямам съмнение, че много ще ми хареса, а в понеделник ще взема от библиотеката "Всички наши утрини" от П. Киняр заради коментара на Tsugumi в темата. Преди време четох "Вила Амалия" от същия автор и ми допадна, създава специфична атмосфера на забавяне на времето и съзерцание.
За ВСВ ме очакват "Двама братя", "Не се казвам Мириам" и "Светлините на войната", не знам кога ще стигна до тях.

Някой чел ли е "Изчезналата библиотека" А М Дийн ? Изглежда интересна, но не ми се започва нещо, за което нямам отзиви 🙂

Касия,
Чела съм книгата преди повече от 6-7 години. Единственото, което помня е, че беше доста тъповата.

Здравейте група
Някой чел ли е тези две книги-Как да променим съдбата си на Литвак и Четирите споразумения,и ако може някакво мнение за тях 😊