Този въпрос търпи още едно разширяване "Как да не направим нашите деца агресори?".
Всичките усилия, които безспорно всяко семейство трябва да насочва във възпитанието на добри хора, ще се разпилеят, когато тези дечица попаднат в среда извън семейството. Мимикрията най-силно се проявява в семейството, но само в началните години. После детската среда взема надмощие и се копира поведението на мнозинството деца наоколо.
Когато мислим за бъдещето, което подаряваме на своите хлапета, трябва да държим сметка, че то не е само тяхно, а и на множество други деца около тях. Всяко наше действие има своите социални последици, колкото и да не ни се вярва. Обяснявам на моята дъщеря, че улицата се пресича само, ако свети зеленото човече. Добре. Тя запомня и много се радва на смяната на човечетата. И докато червеното човече свети, сума народ пресича. Тя ги гледа доста учудено и вдига към мен въпросителен поглед. Какво мога да обясня на дете на две годинки в този момент? Че има хора, които не искат да спазват правилата на общежитието, но тя не трябва да е сред тях? И как да стане това? Е, това поне ме научи, че независимо дали съм с нея или не, чакам си зеленото човече и точка. Защото някое друго дете може да ме гледа отнякъде и да си прави своите изводи. И така е във всичко.
Едва ли има фраза, която да мразя повече, а тя "Та ние живеем в 21 век". Противна ми е неимоверно. Защото живеем по - зле и от каменната епоха. Защото даже тогава, хората в племето са живеели не само за себе си, а за племето. Ако един го домързи, всички ще гладуват. А следващия път просто ще го изхвърлят от племето.
И няма такава абстракция "държавата е виновна". Коя е тази държава? Ами това сме всички ние. Тя се строи върху всичко онова, което ние правим (или не правим).
В този дух, и аз съм фен на казаното от Франзела Калина. Не искам да глезя детето си. Често наум си казвам "по-добре ти сега да поплачеш малко, за да не плачем всички един ден много".