Добро утро в понеделник с усмивката на капитан Салих, успешен да е.
Днес също чакаме изненади, свикнахме с тях.
Дано.
- Публикувана: 15 апр. 2022, 09:51 ч.
- Последно мнение: 3 юни 2022, 16:07 ч.
Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 419
Илкнур Шереф е публикувла снимката в сторито си и написа: Моят изглед/моето виждане...
Нещо много често се виждат, дали подготвят нещо ново или просто като приятели...
Снощи позна Марианка, като каза ,че не е сам!:heart:
Останат само 15 дни до Бягство!Дали ще има грандиозно откриване на Дисни +!Ще гадаем!А дали до тогава ще стихнат страстите от Лек път!Коментират си хората ,колко им е харесал филма,колко е убедителна играта на тандема Енгин/Толга,как искат да ги видят отново в нов проект заедно!Кратката игра и на Белфу и тя има много положителни отзиви.Въобще много добре се прие филма от който го е гледал! А пък ние си знаем отдавна таланта на нашия момък!
Момичетата спорен ден ви желая и дано и днес новините не ни пропуснат!
Анализ на филма от Barisea, с благодарност.
ОСТАВЍ МЪРТВИТЕ ДА ПОЧИВАТ В МИР.
ЖИВЕЙ С ЖИВИТЕ.
„Лек път!“ (Yolun Açık Olsun)
„Лек път!“ е направен така, че Netflix да спечели двойно от него. Нито един от зрителите му не го е гледал само веднъж. Защото е невъзможно да бъде разбран от първия път. Не е единственият такъв филм, разбира се, но все пак е от рядко срещаните.
Мотото, под което е построен, е „Оставѝ мъртвите да почиват в мир. Живей с живите“. Филмът не е за войната, а за „след-войната“. Макар и „военен“, всъщност е психологическа драма, в която войната е фон и предистория. Търси отговор на мъчителния въпрос: „Какво да правя, ако остана жив? Защото да умра е лесно – това е записано в договора ми, готов съм за него всеки миг, предварително съм го приел. Но ако остана жив... как да се справя със себе си, със спомените и вината си?“
История.
Филмът засяга няколко болезнени теми. Една от тях е за войната и казармата в Турция. Задължителна военна служба има и в други държави, но никъде момчетата не отиват на истинска война, както в Турция (и може би, в Израел). Някои не се връщат, други се връщат осакатени, трети ползват връзки и подкупи, за да изкарат службата по-леко, но всички изгубват там невинността си. В началото въпросът „Можеш да убиеш човек, нали?“ ги ужасява, отнема им дар слово, но след няколко месеца сурова служба, се прицелват майсторски в главата на противника и после с ликуване и радост оповестяват: „Капитане, свалих го!“. Казармата ги превръща в „лицензирани убийци с разрешително и диплома“. Спомнете си Йълмаз – героя на Тансу Бичер от сериала „До живот“ (Ölene kadar); в казармата служи като снайперист и след това, притиснат от живота използва уменията си, за да стане наемен убиец. Но ако в цивилния живот това се наказва със съд и затвор, в армията за същото получаваш награди и почести. Салих, който инстинктивно посяга към пистолета си всеки път, когато нещо го изнерви, всъщност мрази оръжията – „Стреляйте по консервени кутии, по дървета, дори изобщо не стреляйте! Хвърлете ги тези оръжия!“.
Фактически, „Лек път!“ е дълбоко пацифистки филм, въпреки патетичното си посвещение на всички загинали и ветерани, въпреки армейския речник и стилистика. Това го нарежда до кино шедьоври като „Възражение по съвест“ и „Списъкът на Шиндлер“. Той излага на показ и двуличното отношение на обществото – от една страна тържествени погребения на загиналите, отдаване на чест и покрити със знамена ковчези, а от друга – „невероятни“ привилегии за ветераните като безплатни карти за транспорт и алуминиеви протези; казва истината за жестоката машина на голямата политика, която постига своите цели по най-бруталния начин, хвърляйки на кладата живота на хиляди хора, убивайки ги, осакатявайки ги физически и душевно, и след това тържествено подлагайки ги на забрава. Ако след гледането на „Лек път!“ някой все още смята войната за романтично и героично начинание, значи има сериозен проблем със собствения си морал.
„Врагът“ във филма дори не е идентифициран, не е показано лицето му, не е дефинирана каузата му. Той е просто „враг“, който трябва да бъде „свален“. Заповед. „Приятелският огън“, открит по погрешка, както и прострелването на свой по погрешка са просто част от живота, не си заслужават коментара.
Другата голяма тема разгърната във филма е тази за греха, изкуплението и прошката – любима тема на турските писатели, сценаристи и продуценти. Не знам каква е причината за това – дали е религиозна, дали е историческа обремененост, дали е просто традиция в мисленето – но почти не съм срещала сериозен турски филмов продукт, който да не я интерпретира по някакъв начин.
Тук темата беше великолепно разнищена през очите и от името на „грешника“ – капитан Салих. Как да продължиш да живееш, след като на съвестта ти тежи грях? Точно затова Салих не може да остави мъртвите да почиват в мир, а ги „възкресява“ във въображението си, въплътява ги в ретро коли и яребици. Неистово иска да ги върне към живот, за да довърши разговорите си с тях, да им поиска прошка, да я получи и да успокои душата си. Всъщност, пост-травматичното разстройство, от което страда, е болезнено изживяване на вината. Не случайно сцената с прострелването на Керим е заснета така, че зрителят да не разбере кой всъщност го е убил – дали Салих без да иска или „врагът“. Важно е какво чувства Салих. А той категорично се чувства виновен. Издава го репликата на въображаемия Керим още в началните сцени на филма – „Внимавай да не застреляш Елиф. По погрешка, разбира се“.
Тежестта в душата на Салих е толкова голяма, че за него единственият начин да я разтовари, е да „отиде при Керим“, за да може да си довършат разговора, да му се извини за грубиянския начин, по който го прати на последната му задача, да му признае колко го обича и цени, да чуе от устата му, че е опростен. Дори любовта на жена му не е достатъчна да го задържи при живите. Единствено мисълта, че Керим всъщност ще продължи да живее чрез сина му, го кара да свали пистолета.
В същото време Салих не знае какво друго да бъде, освен войник. Виждайки смъртта на Керим в болницата, той се обажда на Елиф да ѝ съобщи; разбира, че на следващия ден, когато трябва да бъде погребението, тя ще се омъжва, и мигновено съставя своя план. Бяга, връща се вкъщи, обръсва се (за да заприлича отново на предишния войник), лъсва си обувките (внимателно и маниакално, защото този ритуал е едно от „най-войнишките“ неща на света и го подготвя психически за бойни действия), задига парите на жена си, грабва пистолета и тръгва. Той е войник, който не иска да бъде вече войник, но не знае какво друго може да бъде.
Към темата за вината и прошката много силно е добавена идеята за невинната жертва. Нейно въплъщение е Елиф – жизнерадостното девойче, влюбено в своя дългокос нехранимайко, готово да остане до него „каквото и да стане“ и да воюва с всички, за да се съберат. Елиф е ангел с прекършени криле – без абсолютно никаква вина за случилото се, въпреки тежките думи на Салих: „Всичко стана заради теб“. Всъщност, той не ги мисли, а се опитва отчаяно да прехвърли вината върху друг, за да не смаже тя самия него – „Ти си виновна, заради идиотската си любов към теб Керим отиде в казармата; ако не беше ти, той щеше да е още жив.“ Нещо, което не е вярно, и само кара Елиф да се защитава отчаяно – „Не исках да стане така!“. Жертвата се чувства виновна вместо виновния. Елиф е единственият от всички герои, който е оставен в мрака на отчаянието на финала. Салих намира своя покой с преданата си жена и със сина си, Керим намира своя покой в отвъдното, а Елиф остава с мъката и болката завинаги. Още един пацифистки гвоздей в ковчега на войната – стига страдания на невинни!
Всъщност, въпреки дълбоката си психология, филмът се харесва повече на мъжете, отколкото на жените. Всички мъже, на които го предложих, останаха възхитени. И обратно, повечето жени го отхвърлиха. С изключение на заклетите фенки на Енгин, разбира се, които са готови да го гледат във всичко.
Заснемане.
„Лек път!“ е заснет по очарователен начин. Всъщност, това е доста нискобюджетна продукция, в която най-големият разход вероятно са хонорарите на Енгин и Толга, и наемът за ретро Мерцедеса. Баталните сцени са заснети камерно, никакво разхищение на ресурси. Но в замяна на това, снимането на Торбен Форсберг е изключително майсторско. Стилът е на американски филм от 60-те или 70-те, в който очакваш да видиш скърцащи, поклащани от вятъра ръждясали табели по крайпътни бензиностанции, търкалящи се кълбета от тръни по шосето и безкраен път изгубен сред безкрайно поле. Снимките в затворените пространства – дома на Салих и Дуйгу, болничната библиотека, дома на Елиф, хотелът – са навсякъде притъмнени, приглушени, в тъжни жълтокафяви тонове, сякаш цветовете са изтекли някъде. А снимането в тясно пространство като кола така или иначе е сложно нещо. В старите филми го правят, като просто поставят героите в неподвижна кола, а покрай тях прожектират движещи се картини. В някои моменти кадрите в Мерцедеса изглеждат точно така и това затвърждава усещането за стар филм. Но всъщност, действието в колата се снима с много камери и зрителят не се замисля колко е трудно. Тоест, ако хонорарът на Торбен Форсберг също е бил висок, е напълно заслужен.
Друг елемент, който има изключителни заслуги за високото качество на този евтин според съвременните критерии филм е музиката. Поклон пред Тойгар Ъшъклъ! За кой ли път! Невероятен филмов композитор е той. Всяка от мелодиите така перфектно обрамчва и изпълва с емоции всяка сцена, че музиката е направо „невидима“ – зрителят дори не си дава сметка за нея, защото тя минава през ушите му незабележимо и въздейства директно върху сърцето. Едва при второ, трето гледане изведнъж осъзнаваш каква красива музика слушаш.
Героите.
Вече споменах Елиф като герой, въплъщаващ незаслуженото страдание – невинната жертва. Другият женски образ, Дуйгу, всъщност е истинският „герой“ в тази история, истинският „кахраман“. Тя е много сполучливо въплъщение на така бленуваната и коментирана „безусловна“ любов – любима на женската половина от зрителите на турски филми. Дуйгу наистина обича своя капитан Салих безусловно, абсолютно безусловно – дори когато той я псува и гони, когато отказва дори да я погледне, когато му е все едно нея има ли я или я няма, когато е зловещо брадясал като битник, когато е вече с един крак, когато е следствен за убийство по невнимание.
Дуйгу се бие срещу целия свят – срещу собствените си родители, срещу лекуващите лекари, срещу полицаите и срещу дълбоката депресия на самия Салих. Единственият фокус на съществуването ѝ е да го върне към живота. Не я интересува кой какво си мисли за него, за нея, за семейството им, за качествата му като военен, за вината и характера му. „Ще умра, но няма да оставя Салих“. Точка. Това обобщава всичко.
На Дуйгу е единствената заслуга за щастливия финал на филма. Макар леко мелодраматичен и захаросан, този финал стопля душата и вдъхва надежда, че не всичко е изгубено, че не всички ветерани са обречени на самота и отчаяние, че и след войната има живот, че за всеки грях има прошка, че децата ще продължат да се раждат от любов. Без Дуйгу всичко щеше да свърши с куршум в главата на Салих и още едно тържествено морско погребение с отдаване на чест. Прекрасен женски образ. Истинската силна жена, която толкова много обичат да изобразяват турските (и не само турските) режисьори, и която толкова често представят като карикатура. Силната жена е не тази, която крещи по мъжете и ги кълне, която трескаво доказва, че „няма нужда от мъж“, която се кичи с лозунги и си вее феминизма като знаме, а тази, която има сила за трима мъже и я използва до капчица, за да държи любовта жива – без претенции за отплата, без ефектни номера, без нафукано перчене. Дуйгу е съвършената Силна Жена.
Керим е образ-дух. Всъщност, ние виждаме истинския Керим само в ретроспекциите и в разказите на Салих. Керим в колата до Салих не е истинският Керим – това е проекцията на собствената съвест на капитана. Този Керим изговаря реплики, които изгарят ума на самия Салих; държи се така, както иска Салих; или поне както смята, че би се държал Керим, ако беше още жив. Този Керим упорито се чеше по гърба – там, където би трябвало да е белегът от фаталния куршум; това дразни Салих до полуда и той трескаво иска да види, че там „няма нищо“ и всичко е само „на психична основа“.
Истинският Керим е едно весело, чисто, добросърдечно момче, което си обича своята Елиф и точка. Не го интересува колко ще му се карат, колко ще го гонят, какво трябва да изтърпи, стига само „баща ѝ да я даде“. Не е някакъв интелектуален гигант, не го интересува дълбоката страна на живота, няма амбиции да учи света как да живее. Но и не е глупав, има страхотно самообладание и знае как да извади своя капитан от ступора в критична ситуация – веднъж при спуканата гума на конвоя и втори път при „приятелския огън“, когато разиграва великолепния етюд с ножа с една единствена цел – да смъкне напрежението на своя капитан и да го накара да се засмее. Той просто иска да вземе своята Елиф в булчинска рокля, да играе зейбек на сватбата си и да кара лодката си между тръстиките; полекичка, за да не плаши рибите и костенурките. Иска прост и спокоен живот, какъвто искаме всички – живот, в който никой невидим „голям“ над теб не решава да те прати на война, за да спечелиш нещо за него; живот, в който живееш в мир с хората и животните; в който греховете са малки и лесно простими, в който подаръците са простички и не струват нищо; в който децата идват, само за да радват света и да се радват на света.
„Призракът“ Керим е съвсем друго нещо. Той е запазил шегаджийския речник и кокошия смях, с който вбесява капитана, но вече носи мъдростта и фатализма на отвъдното. Невъзможно е при първото гледане да се досетиш, че това не е истински образ. Когато гледах филма за втори път, се питах как е възможно да не съм забелязала, че всъщност Керим не съществува? Още повече, вече имам опит с гледането на филми с несъществуващи образи – „Малък септемврийски проблем“, например. Как не видях, че леглото на Керим на сутринта в хотела изобщо не е докосвано и хавлиите си стоят сгънати върху него? Как не се запитах що за странно поведение от страна на момче, чието момиче отиват да откраднат от сватбата? Та капитанът беше десет пъти по-решен да развали сватбата от самия възлюбен на булката! Как не разтълкувах правилно стреснатия отговор на Дуйгу, когато Салих ѝ казва, че е с Керим? Или уплашените погледи на келнера в ресторанта и на бензинджията, когато Салих говори на Керим? Как не се запитах какво прави кутийката с кичурчето коса у Салих? Изобщо, много е лесно да видиш всичко това, когато вече си изгледал филма. „Лек път!“ е филм, който задължително трябва да се гледа минимум два пъти. Дори три пъти. Аз го гледах пет или шест. И ще го гледам още.
Останалите герои във филма – родителите на Елиф, родителите на Дуйгу, лекарите, останалите военни, старият еднокрак майстор на коли, дебелият бакалин-простак, съседи, гости, съселяни – всички те минават в точния момент пред камерата, разказват своята част от историята и се стопяват. Нищо не отклонява вниманието от Салих и неговата съвест, седнала до него на седалката в Мерцедеса.
Салих е разтърсващ образ, от който е изрязано всичко мило, нежно, човешко, весело, любовно и той е оголен до кръв. Един измъчен, страдащ мъж, чиято сила е била пречупена, чиято съвест го е изпепелила; който не знае какво да прави, няма воля да го направи и не иска да го направи. Просто иска да го оставят да умре, за да получи прошка на оня свят. И не може да плаче, не може да излее навън мъката си, тя разяжда вътрешностите му. Едва на финала, получил символично прошката на Керим с докосване по рамото, капсулата с отрова се спуква и Салих заридава на глас, изливайки всичко през сълзите си.
Не знам колко такива хора са останали вече. Не знам дали е възможно след като си бил военен години наред и си убил N на брой хора, и си давал заповеди за убиване на още повече хора, да си с толкова жива съвест. Не знам на какви клетки е разграфено съзнанието на такива хора и дали тези клетки могат да съществуват поотделно, без да рушат останалите. Никога не съм убивала и не знам как се живее след това. Но според филма, „лицензираният убиец“ все пак е човек. Един герой на Чаплин някога каза: „Странно, ако убиеш някого в мирно време, си убиец и отиваш в затвора. А ако убиеш десет хиляди по време на война, си герой и ти дават медал.“ Точно това шизофренично раздвоение на съвестта прегазва Салих. Бурната му реакция срещу горките ловджии разкрива точно това осъзнаване – че всъщност той не е никакъв герой, няма никакъв повод за гордост да се гордее със своя чин и заслуги, а е просто един „убиец с разрешително“. Образът на Салих е най-мощният пацифистки лозунг, който съм чела.
Актьори.
Всички актьори във филма стоят перфектно на местата си. Ще отбележа само трима от тях специално – Белфу Бениан, Толга Саръташ и Енгин Акюрек.
Белфу е перфектната Дуйгу! Изключително попадение на кастинг екипа! Красива, без да прилича на стандартен модел, с натурална несъвършена красота, с нежна и съблазнителна фигура, с тъжни очи и изящни жестове. Тя буквално говори с всеки свой жест, с поглед и с интонации. За пръв път я гледам, но останах запленена и очарована от играта ѝ.
Толга е класически красавец с русата си коса, сините си очи и пленителната си усмивка. Но той е нещо много повече. В никакъв случай не го слагам в дългата редица от турски модели-актьори, които пълнят телевизионните екрани и карат женската половина от човечеството на четири континента да въздиша. Толга е актьор! Е, ако поиска, може да бъде и перфектен модел, разбира се, има всички данни. Но едва ли ще му се наложи да си вади хляба така, с таланта, който има. Толга е толкова естествен и истински Керим, че направо се влюбих в него! Освен това, много майсторски пресъздава „двамата“ Керим – истинския и въображаемия. В кадрите, където Керим говори с мечтателен глас, загледан през прозореца на колата, или от огледалото, гледайки Салих право в очите, Толга направо ме кара да настръхна! Изведнъж сините му очи се превръщат в нещо ледено и остро. А сладкият Керим с дългата коса така поразително ми заприлича на младия Брад Пит, че направо зяпнах!
Толга е на трийсет години, но в сцената, когато Керим и семейството му отиват да искат Елиф, мога да се закълна, че не е на повече от двайсет и две-три. Не защото е младолик. Това е лесно за имитиране. А заради излъчването си, жестовете и интонациите на младо лекомислено момче. Страхотен Керим е Толга! Страхотен!!
Енгин е... Енгин. Какво повече да кажа? Аз съм от зрителите, които органически ненавиждат темата за войната и се броят на пръсти военните филми, които съм изгледала. Още по-малко са тези, които съм харесала. Но Енгин ме накара да гледам „Лек път!“ вече пет-шест пъти и вероятно ще го гледам още. Като всички големи актьори, той не обича да стои на едно място, да лежи на лаврите си и да разчита на това, което вече е постигнал. Напротив, рискува. С този образ, например, рискува да загуби най-многобройната си аудитория – тази, която се влюби в него като романтичен герой. Коментарите в мрежата ме карат да мисля, че вече е загубил една част. Някои просто отказват да го възприемат като друг, освен Йомер или Керим. Дори настървено му препоръчват да не се „излага“ да пробва други неща. Но той точно затова е голям. Много голям! Защото, ако Антъни Хопкинс се беше уплашил, че ще изгуби почитателите си, създавайки отблъскващия Ханибал Лектър, днес нямаше да имаме „Мълчанието на агнетата“ и той нямаше да е легендата, която е. (Не сравнявам „Мълчанието на агнетата“ с „Лек път!“, пази Боже! Просто илюстрирам.)
Като Салих Енгин е съзнателно „окастрен“ откъм чар и сексапил. Неговият Салих е несръчен, груб, с белези, преждевременно състарен мъж, който пет пари не дава как изглежда (включително дали е пуснал шкембе); речникът му е просташки, казармен, гласът му е лаещ и монотонен. А с дългата брада е направо див и неузнаваем. Сякаш Енгин е изтрил всяка нежност и любов от погледа си, което ми се струва невероятно. По традиция, е добавил нещо ново към актьорския си арсенал и това е неочакваният за мен кокоши смях, който не съм чувала в нито един от другите му герои – в сцената в хотела, когато двамата с Толга се заливат от смях, Керим сякаш го заразява с неприятния си „кудкудякащ“ смях и Салих го повтаря едно към едно.
Направо ме потресе репликата на Салих – „Откраднах ги! Откраднах ги, малкия!“ (за тасовете на колата). Не, самата реплика не е нищо особено, но изражението на Енгин, начина, по който си събира устните, самодоволното изпъчване на шията и нахаканата интонация са нещо абсолютно ново за Енгин! Невъзможно ми е да събера в главата си едновременно наранения измъчен Тек, който казва: „Щом питаш, значи не е било любов“ с неговите пълни с безпомощна болка очи, и този ограничен, доволен от себе си военен, изпълнен с гордост от престъплението, което е извършил. Как е възможно тези две лица и тези два гласа да са на един и същ човек!
А депресираният брадясал Салих с празния поглед е нещо много по-страшно, отишло много по-далеч от отчаяния Йомер или Умут. Салих е удавен и мъртъв. Само тялото му още се съпротивлява. Очите му са пълни не просто с болка, а с диво разкъсано страдание, което не може да се излее навън във вик, а копае навътре, руши душата и нямо дере живо месо.
Нямам представа какъв е филмовият трик, с който създават „липсващия крак“, но Енгин ме убеди напълно, че му няма единият крак.
Почти всяка сцена със Салих заслужава специално внимание – диалогът със стария еднокрак майстор, в който голямата мъка на Салих не е протезата му, а изцапаните седалки на колата; пускането на яребицата на свобода, последвано от нейната смърт – притча на добрите намерения, завършили с фиаско, разказана за десет секунди от очите на Енгин; падналият на сватбата Салих с откачената протеза – притеснението, безпомощността, гневът и решимостта също са събрани в десет секунди; щастливият опростен Салих със сина си в лодката на финала – сякаш Енгин е „уволнил“ вече всички демони в душата на Салих и от очите му струи само щастие; пиянският диалог с „Керим“ в ресторанта; отчаяният брадясал Салих, който вижда смъртта на Керим през прозореца на интензивното; сцената с наркоманчетата в колата... страх ме е, че ще пропусна някоя сцена.
Но над всички сцени за мен уникалната Енгин-сцена на филма е любовната сцена с Белфу. Не знам как да я нарека. Не е нито нежна, нито страстна; сякаш е някак... отчаяна. Да, сцена на отчаяна любов. Дуйгу, която е отчаяна от вторачения в една точка празен поглед на Салих; и Салих, който е отчаян от себе си и отказва да погледне отчаяната си жена в очите. Абсолютно замръзналото лице на Енгин дори след трите силни плесника, вдървеният му врат, отказващ да обърне лицето му към Дуйгу... след това плахо протегнатите нагоре ръце, които със забравена нежност смъкват пръстите на жена му от очите му... и тази абсолютно умопомрачителна усмивка – сянка от усмивка, полъх от усмивка, неволна усмивка, милисекундна усмивка, която изпълва погледа му с връщаща се към живот любов... Боже! Сигурно десет пъти гледах тази сцена. Трябва здраво да се взираш без да мигаш, за да не изтървеш нито едно потрепване на миглите, защото всяко казва нещо. Точно този мимолетен полъх на любов в очите на Салих роди и сина му после. Какво силно послание! Нужна е съвсем мъничко любов, трохичка любов, за да сме живи. Да ѝ разрешим да изплува от сърцата ни.
Поклон доземи за Енгин за това, че прекрачи в празното пространство, за смелостта да се гмурне в нещо толкова непривично за него, за страстта и майсторството, с които го направи, за многоликия му талант, от който явно още не сме видели всичко.
„Лек път!“ не е лек филм. Не става за гледане с пуканки. Това е филм, който продължава да кънти и говори в съзнанието, дълго след като финалните надписи са изтекли. Филм, който трябва да се гледа редовно, за да не се забрави. Филм, който ме влюби в Енгин още веднъж и още по-силно. Не знаех, че е възможно.
bariseа
Благодаря за анализа на Барисея, тя всичко е казала. Не мога по-добре да се изразя.
Аз също чак след края на филма зацепих, че Керим при пътуването е въображаем, че има двама Керимовци - момчето, лековато и щуро,добро и влюбено. И призрака - улегнал,който дава акъл на капитана и го коригира и съветва.
Абсолютно пацифистки филм наистина, и аз забелязах, че много мъже го харесват. Жените са повечето фенове на Енгин или Толга ,но има и доста неутрални дами
, трогнати от историята и темата. Определят го като най-хубавия филм ,който са гледали последно време.Комедията много им се получава на Енгин и Толга.
Аз също чак след края на филма зацепих, че Керим при пътуването е въображаем, че има двама Керимовци - момчето, лековато и щуро,добро и влюбено. И призрака - улегнал,който дава акъл на капитана и го коригира и съветва.
Абсолютно пацифистки филм наистина, и аз забелязах, че много мъже го харесват. Жените са повечето фенове на Енгин или Толга ,но има и доста неутрални дами
, трогнати от историята и темата. Определят го като най-хубавия филм ,който са гледали последно време.Комедията много им се получава на Енгин и Толга. 
Здравйте момичета
Да сложа и аз новата снимка.Много добре изглежда.
Честит рожден ден на Толга.Да е жив и здрав и да ги видим с Енгин и в сериал.
Ощ като изгледах филма разделих Керим на 2-ва героя:
дейсвителен и въображаем.
Капитан Салих и неговият син който го върна отново в живота.
Благодаря на Barisea за подробният анализ.Изчерпателен, предсавила е всеки грой поотделно,
много ми хареса.
Да сложа и аз новата снимка.Много добре изглежда.
Честит рожден ден на Толга.Да е жив и здрав и да ги видим с Енгин и в сериал.
Ощ като изгледах филма разделих Керим на 2-ва героя:
дейсвителен и въображаем.
Капитан Салих и неговият син който го върна отново в живота.
Благодаря на Barisea за подробният анализ.Изчерпателен, предсавила е всеки грой поотделно,
много ми хареса.
https://www.birsenaltuntas.com/dizi/disney-plustan-rekor-on-sati … 8R859vR9JSu_9Sfho
От Бирсен алтунташ:
Рекордна предварителна продажба от Disney Plus
Disney Plus, чието структуриране в Турция се ръководи от Дженк Сонерчenk и Мехмет Ичасъолу, ще направи експлозивен вход на пазара на развлечения на 14 юни. Платформата, която сключва сделки с най-звездните имена на Турция едно след друго, стартира предварителните продажби за абонаменти през последните седмици. Според информацията, изречена в бекстейджа, се е състояла рекордна предварителна продажба.
В нощта на 14 юни Disney Plus организира великолепно и много забавно парти за откриване в в двореца на Адиле Султан. През нощта 15 известни звездни имена, които са бранд и рекламни лица на платформата, ще бъдат представени на публиката с проекта на Реджеп Иведик - Bursa Nightingale, Mortal World 2, Organized Affairs - проектът на Гюлше Бирсел. През нощта на сцената ще се качи и много експлозивно име.
Освен това в следващите дни ще започне излъчването на реклами в платформата с известни имена като Халит Ергенч, Джансу Дере, Енгин Акюрек, Арас Булут Ийнемли, Джан Яман, Демет Йоздемир, Ханде Ерчел.
https://www.birsenaltuntas.com/dizi/disney-plustan-rekor-on-sati … 8R859vR9JSu_9Sfho
От Бирсен алтунташ:
Рекордна предварителна продажба от Disney Plus
Disney Plus, чието структуриране в Турция се ръководи от Дженк Сонерчenk и Мехмет Ичасъолу, ще направи експлозивен вход на пазара на развлечения на 14 юни. Платформата, която сключва сделки с най-звездните имена на Турция едно след друго, стартира предварителните продажби за абонаменти през последните седмици. Според информацията, изречена в бекстейджа, се е състояла рекордна предварителна продажба.
В нощта на 14 юни Disney Plus организира великолепно и много забавно парти за откриване в в двореца на Адиле Султан. През нощта 15 известни звездни имена, които са бранд и рекламни лица на платформата, ще бъдат представени на публиката с проекта на Реджеп Иведик - Bursa Nightingale, Mortal World 2, Organized Affairs - проектът на Гюлше Бирсел. През нощта на сцената ще се качи и много експлозивно име.
Освен това в следващите дни ще започне излъчването на реклами в платформата с известни имена като Халит Ергенч, Джансу Дере, Енгин Акюрек, Арас Булут Ийнемли, Джан Яман, Демет Йоздемир, Ханде Ерчел.
Добро утро!
Чудесна новина за събуждане 🙂 Ние рекламно лице ли сме, че се бъркам вече в потока информация. 🙈
Хубав ден!
Добро утро момичета
Последен майски ден - нека е успешен и пълен само с хубави неща!
Мариянка
за супер добрата новина сабах-сабах!Араселия
за всичките тези години в които следя Енгин разбрах едно - на него приоритет му е работата, т.е. явява се работната пчеличка. Други ще са по рекламите. Но пък е добре да се знае, че проектът с който ще стартира Дисни+ в Туркие е по оригиналната история на Енгин . Дано това поне да бъде достатъчно добре презентирано.