Кой е най-трудният период?

Синът ми е на 5 месеца и нямам кой знае какъв опит. Но определено първите месец-два ми бяха много трудни. Докато свикна с детето и нуждите му, докато се науча как да съчетавам грижите към детето и грижата към дома, докато се справя с мислите дали се справям и дали ще бъда достатъчно добра майка за това дете, докато свикна с акъла, който ти дават близките ти и понякога коментарите "защо не е свършено Еди си какво" докато свикна, че таткото през голямата част от деня ще е на работа и няма да може да ми помага с всичко, което аз искам и, че това, което виждаме по филмите и в социалните мрежи не е истинско. И знаеш ли? Още се уча да се справям с тези неща, още мрънкам на таткото, че искам малко повече да ми помага, домът ми не е кристално чист и не винаги, когато мъжът ми се прибере от работа има готова салата или вечерята е готова. Ние не сме роботи и ние също имаме нужда от почивка и малко време за себе си. Ако има как някоя баба да ти го вземе, ако ще и за няколко часа, пак е помощ и ще можеш да се отдадеш на себе си. Пожелавам ти по-бързо да се справиш с тези мисли и помни - ТИ СИ НАЙ-ДОБРАТА МАЙКА, ТОЧНО ЗА ТОВА ДЕТЕ И СЕ СПРАВЯШ ОТЛИЧНО! 🙂

На мен никой не се е осмелил да ме пита защо нещо не е свършено. Пък по скоро ще питам мъжа ми къде е вечерята
Честно казано такива готованковци нямат място в къщата ми. Аз по- добре да живея сама, отколкото да ми чакат ракията със салата, вечерята и сметка да ми държат какво съм свършила и какво не.

+ 100

Синът ми дори още не е влязъл съвсем в пубертета. Ужасявам се само при мисълта какво ме чака след 2-3 години.

Синът ми е на 11 в момента и ми е в пъти по-лесно в сравнение с първите няколко години.

Дъщеря ми е на 6 м. Дълго чакана, желана, изстрадана, 10 г я искаме и се молим за нея. Имам я благодарение на инвитро и на Бог, който ни я даде. До сега най-трудния ми период бяха първите 3 месеца. Не ядеше, не спеше, имаше жестоки колики, много плачеше и не знаех как да я утеша. По цяла нощ прекарвах на едни стол да я кърмя, а тя все плачеше. Жестока следродилна депресия ме беше треснала. Толкова жестока, че се чудех защо я родих, като съм такъв егоист и мисля за себе си на първо място, а после за нея. Имах период с по 2 ч сън в денонощието. Същевременно, гледах празното легълце, докато тя сучеше и спеше в ръцете ми и си казвах, че не мога да си представя живота си без нея, на умората ме убиваше. Често съм се питала защо ме налягат такива мисли, това не съм аз. Не я заобичах от ден едно, не усетих истинска майчина обич,  любовта ми към нея дойде на по-късен етап. Тъжно ми е, но умората и депресията си казаха думата. До 3тия й месец ми липсваше стария живот, особено като гледах ММ как сладко спи, а аз чакам да стане 5 сутринта, за да заспи най-сетне и да си легна за 2 часа и аз и после в 7 да започне новият ден. Добре, че беше ММ, който остана без работа по стечение на обстоятелствата за 2 месеца и я гледаше сутрин за още 2-3 часа, за да дремна.
Сега вече не, не мога да си представя да я няма. Тя ми е всичко и не мога да повярвам, че това съм била аз първите месеци. Знам, че предстоят тежки периоди - зъби, тръшкане, инати. Но тайно се надявам да минем по-леко през тях и първите 3 месеца да си останат най-трудния период. Поне да не плаче и да не я боли, това ме убива. Срам ме е от себе си, но това е истината. Никак не беше леко.
Сега е доста по-добре. Сънят й се подобри, храни се, смее се, виждам как общувам с човече, което от ден на ден все повече разбирам. Можем да отидем с нея на разходка в планината, можем да излезем навън за повече от 15 мин, защото знаем кога ще яде и кога ще спи. Мога да я оставя и тя да се заиграе, макар и за малко сама, а аз да обядвам или да й стопля храна. Това чувство от първите месеци, че не знам къде съм и коя съм, вече го няма. И добре че мозъкът помни избирателно. Всичко назад ми е в мъгла и се надявам тези лоши спомени за избледняват все повече и повече.

Подобни бяха и моите първи 3 месеца с дъщеря ми. С разлика, че бях ако не бях с бебе в ръцете, бях с помпата. Пълен кошмар, само някакви бледи спомени имам от тогава. Но за сметка на това зъбите за щастие почти не ги разбрахме кога изказаха, наистина някои разбрахме по случайност, че са пробили. Имахме само няколко трудни нощни, не изцяло безсънни. Бебешкия пубертет ни разказва играта, ама се надявам скоро да мине.
Сега със сина ми е коренно различно. Тогава да се наслаждавам на тези първи месеци. Кърменето беше малко трудно първите 2 седмици, докато се регулира кърмата и гърдите да не ми се препълват постоянно. Коликите почти не ги усетихме. Дано и зъбите да се покажат лесно.

Въобразявам ли си или има някаква тенденция ако първото дете е много ревливо и “трудно” второто да е супер спокойно в сравнение?

И аз съм чувала такава закономерност и  съм в трепетно очакване,но в обратния ред-послушно,кротко и безпроблемно първо и разказващо играта второ

Въобразяваш си. При нас 1 и 2 бяха кротушки, 3 ни стопи лагерите, 4 беше кротко, но неспящо бебе, което се хилеше по цели нощи и си играеше и "говореше". Да видим № 5 дали няма да ни разкаже играта като черешка на тортата.

Леле , браво на вас . С каква разлика са всички ?

23, 22, 15, 7 и "пусков срок" след 2 месеца.

Моите и двете бяха кротки бебета. Синът сега ми разказва играта на 12 г., сестра му, на 15 г., от половин дума разбира.

Шапка ви свалям! Ако не е тайна, на колко години си?

Съвсем скоро ставам на 47.

Благодаря! Толкова ми напомня за мен самата сега, тежка депресия, липсва ми възможността да изляза вън, зависима съм от мъжа ми. За съжаление майка ми не може да помага постоянно на този етап, а свекито не я броя поради ред причини, дори не е видяла внука си. Детето е много желано, бременността ми беше щастлива, сравнително лека, не се спрях почти до края, да не кажа до последния ден. На детето говорих, пеех в корема, казвах че обичам много, той за сега е с характер, чувствителен, трудно къпем, сменяме памперса (пуснах тема във форума), приспиваме, не знам дали ще се справя, а в същото време се чувствам виновна. Мъжът ми ме подкрепя и помага, не мога да се оплача, но голяма част от написаното от теб сега го изживявам. Надявам се да отмине и да си го спомням като теб, благодаря за това че ми даде надежда.