Горещо лято бърза и напира, бременните от 'Искам бебе' тука се събират. /тема 36/

Сагата започна следобед в понеделник след прибирането ми от небезизвестния вече преглед. Привечер си ме подпукаха нерегулирани, безболезнени контракции. Цяла вечер. Записвах си ги и се радвам, имам си 36 часа запис Нещо ме ръчна да стана и да направя на ММ кексчета с моркови в 22ч - много обича, а последните дни му се събра много чистене и грижа за мен, тъй че заслушава. И си мислех "поне ще има кексчета, ако вземат че тия дни ме приберат". Като гледам съм заспала към 2:40 и се събудих в 3:44 от контракция, по време на която си казах "Хм, защо ли ме боли дупето?" При втората такава се усетих, че е перинеума. При третата (през около 5-6 Мин) ми стана ясно на къде отиваме. Пишках, полежах си, защото ми беше много студено и от болката, и от неспането. Бях решила да събудя ММ към 4:30, до тогава си бяха пак през около 5 мин. Той се събуди сам точно по време на контракцията, след която му се точех вече, явно съм дишала твърде шумно Казах му какво става. Погушкахме се под одеялото още малко на топло. Станах да се изкъпя, той през това време ми правеше компания и засичаше. Душа доста помогна. До толкова, че контракциите всъщност се поразредиха. Чудехме се дали да не се донаспим, да отидем на преглед на обяд и да го мислим тогава. Междувременно ММ направи закуска в леглото. И като казвам "направи" - буквално. На сутринта трябваше да пече хляб, реално нямахме нещо за закуска и ми направи едни питки тип за дюнер. Майсторче ми е той. Спретна ги за минути, с малко лютеничка, сирене - чудно си хапнахме в леглото. Доревава ми се като си спомня колко мил момент беше това (лъжа, де, направо си рева, докато пиша) - хем усещаме, че може би за последно закусваме само двамата, хем ни е развълнувано, малко страх, много обич, много държане за ръка, пипане на ритащо коремче и обещание да ме посрещне с Карбонара вкъщи, когато ме изпишат. Само на нея не намерихме бременен еквивалент, както и на коктейл Маргарита Решаваме, че ще чакаме, контракциите са на между 8 и 12 Мин. Да, ама отивам до тоалетната и виждам кървенисто и слузесто. Може би остатък от тапа, може би шийка? Не ми се рискува, тръгваме в 6:10, 6:20 аз влизам в болницата с документите, ММ чака на паркинга дали ще си ме прибере или ще ми остави багажа.
Обясних се, вързаха ме за тонове, дежурната акушерка реши направо да ме приемат, сложиха ми абоката, наложи се да повторят тоновете, защото плода спи. През това време ММ ми пише, че е спукал гума на паркинга и от стрес сам си я е сменил за норматив като от питстоп През това време от моя стрес - контракции кой Обясниха, че често се случва някой да отиде и да му спрат в болницата. Все пак ме настаниха, уредих се със самостоятелна стая и добре че... ММ се прибра да дремне малко поне. Аз в 9 отивам на клизма - опит за леко "индуциране", неуспешен. Дойчиновски беше на смяна, късметче. На обед каза, че ако до сутринта не тръгне ще предизвикват. Успях да дремна малко между контракциите, които полека започнаха да се връщат. При един от прегледите видях как носят едно бебе, момиченце, към една стая, после чух как плачат от неонатологията. Поплаках си малко в стаята Исках да си запомня всички последни ритничета на малкото зверче, да си ги сложа в бурканче и да си ги гледам. Но уви, няма как
А разкритието продължава да си е 1,5 см, през целия ден кървенистото течение не спира. Бърках си в носа цял ден чааак вечерта ми дадоха една супичка и ми казаха да се пробвам да спя. Контракции не безумно болезнени, но неприятни (терминът "безумно болезнени" се оказа доста плаващо понятие), минаваха от ходене, засилваха се в леглото. Лесно им е да го кажат. Опитвах, де, между контракциите, които към 12 вечерта започнаха да стават по-тежки. Търпях ги до 2:30 като междувременно пак плаках, ставах да се разхождам, клечах, пях си по време на тях, за да тренирам бавно изпускане на въздуха, все пак пак гледах да придремвам, особено по време на тези през 8 Мин. Тези през 2-3 по-трудно Обадих се да ме вържат пак на тонове. Идеше ми да изхвърля тъпата машина, защото не ми отчиташе контракциите. А те боляха. Прегледаха ме за разкритие, бях го докарала до 3 см. Леко бях ядосана, само 1,5 см за 24 часа почти -.- Но поне шийката изгладена, и скъсена, даже по време на прегледа получих още една и мацката каза, че вървим към 4 см, което все пак беше нещо. Хайде още една клизма, да си имам. Отидох да се оправя в стаята, 4 контракции през 2:30мин за малко да ме съборят на земята. Пеенето вече не ми се получаваше Питаха ме дали искам да ме обезболяват, казах им, че искам всяко обезболяващо, на което имам право В последствие това ми изгра лоша шега, но да не избързвам.
Това се случва малко след 3 сутринта. Замъкнаха ме към родилно, тренирам си аз дишането и уж май ми се получава. Слагат ми система, за да могат да ми боднат епидуралната, междувременно разкритие все още 4 см. Тъпотия - хем боли, хем не върши работа Опитвах се да се свържа с нелюбезната координаторка за стволовите клетки. Два часа не ми вдигна, добре че всички в бранша се познават и акушерката звънна няколко телефона та някак пратиха човек. Бях се ядосала вече лекинко.
Сложиха ми епидуралната, няма такъв кеф. Поотпусна ме, сложиха ми бусколизин и още нещо. Боднаха ми окситоцинчето. За около 2 часа и половина го докарах до пълно разкритие.
Междувременно доскраха още една мадама, трето раждане. Викам си "ок, има живот и след това явно, ще ме бъде и мен..." Жива и здрава да е мацката, говорихме си известно време. Контракциите започнаха да пробиват епидуралната, сложиха втора доза. Болките вече са ниско долу. И тази упойка сдаде багажа, сложиха още половин, когато контракциите слязоха вече към дупето. Пукаха мехур, изпишкваха ме с някаква клечка, скачах на топка, падна ми кръвното... Голям фън, от целия коктейл устата ми беше пресъхнала, виждах замъглено, пулса ми скочи.
И до тук приключва забавната част.
За щастие изчакаха напъните да започнат сами, не ме караха да напъвам преди това, въпреки разкритието. По-скоро тренировъчно. Да, ама аз не си усещам корема. Изобщо. Няма как да го стегна и да напъвам надолу. Лекинко се стресирах, но си викам "имам още малко време".
От пълното разкритие, през напъните, до раждането отне около час. До преди този час най-кошмарното нещо в живота ми беше изкуствената менопауза. За щастие хормоните ще се погрижат да избреднее, надявам се скоро. Не можех да напъвам, както трябва, паникьосах се, май покрещях, не можех хубаво да си задържам дъха, натискаха ме по корема за помощ, ама то... На всичкото отгоре в родината зала имаше толкова много хора, всеки се опитва да ми дава акъл, а аз само си мисля, че не мога повече, няма да се справя, вече отнема много време. Усетих разреза от епизиотомията. Другите разказват как с 4-5 напъна излизат, а при мен бяха сигурно 7-8 контракции... Нямам идея, стори ми се хем не много дълго, хем всички наоколо звучаха сякаш тотално нищо не върша и само се помотвам. Бях толкова, толкова, толкова разочарована от себе си (за протокола-пак рева докато пиша). На съседната маса мацката успя с няколко напъна и роди 3 мин преди мен. Може би да чуя как нейното бебе изплака ми помогна малко? Не знам Успях, знам, това е важното. Но бях тооолкова разочарована от себе си, от пораженческото си мислене, чувствах се абсолютно ужасно. Даже когато изплака не вдигнах глава да я видя. Само я чух, казах си "това беше, аз в момента не мога да ѝ помогна (какъв съм егоист), не съм в състояние, но поне е в сигурни ръце". Разбира се ми стана още по-зле от това, че изобщо си го мисля и това малко чакано, изстрадано същество не беше веднага гушнато. Дойчиновски ми смачка коремчето, за да излезе плацентата. Една от сестрите ми каза да погледна, показаха ми, че е момиченце и пак забих поглед в тавана. Опитвах се да не мисля за нищо, защото главата ми щеше да се пръсне от психическа агония. Питаха ме за име, казах това, което ММ беше харесал. Имахме две в запас Така ми дойде Дойчиновски започна да ръчка нещо по мен, продължаваха да се разхождат някакви хора, да идват допълнителни, шегуваха се, говореха си. Исках само да изчезна за малко, да ме оставят на саме с моя срам, че вместо да рева от щастие, да си повтарям "заслужаваше си" и всичко друго, което се случва на другите майки, аз гледах в тавана и на родилната маса и мислех "още от сега се смятам за лоша майка, как изобщо ще се справя?!" Даже нямах сълзи за проливане от шок.
Не ме разбирайте погрешно, сега знам, че всичко това е било плод на изтощение, болка, хормони, коктейл химикали и шок, шок, шок и пак шок. Никога не съм си представяла раждането романтично, красиво и т.н., прекрасно знам, че не трябва да се сравнявам с другите и наистина не го правя. Пиша това за онези, на които също може би ще се случи. Не сте сами, това е просто един от пътищата, които може да поеме съзнанието ви в този момент. Не е най-приятния, но като всеки трябва да бъде извървян.
Та да се върна на след раждането. Дойде анестезиоложката, бодна нещо в системата и каза "Сега ще поспиш". Казах ѝ "Едва ли" и ми отговори "Ще, ще". Събудих се час по-късно с кислородна маска и тотално дезориентирана. Или поне след час видях часовника, може и по-малко да е било. За сравнение след лапарото бях в пълна кондиция още от както ме връщаха към стаята. Този път нито дишането можех да си успокоя, нито изобщо знаех какво става. Дори не знаех защо ме приспаха. Мацката до мен ми каза да се опитам да се успокоя, защото малкото усеща. Чак тогава видях, че са я сложили в легълце пред мен. Виждах ѝ главичката, махаше с ръчичка. Подейства. Успях да нормализирам дишането в рамките на половин час Махнаха маската и беше по-лесно. Милото буболече беше с кислородна палатка за около час и половина. Пак се обвинявах, че не съм успяла по-бързо и се е мъчила. Но вече маааалко започна да ми просветва мозъка Говорех ѝ, когато се разхленчваше и пак се успокояваше. Това подейства още по-добре Не е кожа в кожа, но е някаква комуникация все пак. Помолих сестрата да ми я снима преди да я отнесе в неонатологията, чак тогава си взех телефона и писах на ММ, че преди два часа е станал татко
Върнаха ме в стаята, дремнах час и половина, чух се с ММ, гърлото ме болеше, бях прегракнала от дишане (и викане, предполагам). Даже храна ми донесоха добрите хора Стоях си на тихо самичка, току-що родила, без бебе, мислех си неща, прочиствах си главата, чаках да ми доведат малкото човече. Бях в някакво много странно "практично" състояние. Казах си "Ок, не беше перфектно, то нищо никога не е, сега ще доведат бебето и нещата ще се наредят. Друго ще си е моя собствен окситоцин." И така и стана. Доведоха розовия звяр, директно си я вдигнах и я гушнах. Сестрата беше много очарована от мен Отново не плаках, не бях в еуфория, гушнах си я съвсем все едно знам какво правя. Абсолютно спокойна, лепнах ѝ бузката за гърдите ми. После се върнах в леглото в полуседнало положение и си я оставих на коремчето. 6 часа по-късно се брои за първи контакт
Та това беше моя епос. Повтарям - вече съм добре, изгоних си тъпотиите от главата
Днес сутринта даже ми разрешиха да я слагам на гърда. Не че имаме много успех, мъчим се взаимно, но ще упорствам! Довечера ще остане при мен и ще видя дали ще имам повечко късмет