- Публикувана: 26 авг. 2022, 17:07 ч.
- Последно мнение: 1 окт. 2022, 09:09 ч.
Месечен книжен клуб и Двуседмичен разказен клуб
... От друга страна са ми леко инфантилни, те са хора на по 50г, а държанието и диалозите са им като на тийнейджъри, на които всичко им се случва за пръв път. ...
...Поне засега не разбирам защо преплита историите от миналото и случките в "съдбовния" ден след изневярата. Поне не защо точно тези фрагменти. Ясно е, че гради образа на момичетата расли в абсолютен хаос още от баба Нанет и съответно създавайки хаос за поколенията напред...
Да споделя за Кръв от къртица…
Не успя да ме хване за гърлото и после като си размишлявах защо, стигнах до извода, че е защото вече живеем в общество, в което и най-дребните бозайници са се превърнали в хищници.
Всички предупредителни поговорки са все още валидни и все повече стават част от общуването и монолозите, които човек води със себе си (Подай му пръст и ще ти захапе ръката; Няма ненаказано добро и т.н.).
Състраданието е също толкова човешко, колкото и отчаянието, егоизмът и алчността. Колкото някои се уповават на добротата, толкова другите - на жестокостта.
Помощта вече се изисква, разменя, търгува. И ако я дадеш, не е изключение да те бичуват след време.
Хората са като къртиците - копаят тунела си и освен очите им, вече са закърнели и душите, и сърцата им. Кръвта на един става храна за друг.
И сякаш вече съм подготвена и все по-често наблюдавам нисши видове, вампири и канибали, които се преструват, че са хора.
Харесва ми Здравка Евтимова, въздействащо пише.
Не успя да ме хване за гърлото и после като си размишлявах защо, стигнах до извода, че е защото вече живеем в общество, в което и най-дребните бозайници са се превърнали в хищници.
Всички предупредителни поговорки са все още валидни и все повече стават част от общуването и монолозите, които човек води със себе си (Подай му пръст и ще ти захапе ръката; Няма ненаказано добро и т.н.).
Състраданието е също толкова човешко, колкото и отчаянието, егоизмът и алчността. Колкото някои се уповават на добротата, толкова другите - на жестокостта.
Помощта вече се изисква, разменя, търгува. И ако я дадеш, не е изключение да те бичуват след време.
Хората са като къртиците - копаят тунела си и освен очите им, вече са закърнели и душите, и сърцата им. Кръвта на един става храна за друг.
И сякаш вече съм подготвена и все по-често наблюдавам нисши видове, вампири и канибали, които се преструват, че са хора.
Харесва ми Здравка Евтимова, въздействащо пише.
Аз пък не можах емоционално да се абстрахирам от втория ми прочит на разказа, въпреки че имах намерение той да е чисто аналитичен.
Това е разказ за вярата и надеждата в изцелението. Умело написан, едва ли ще остави четящия го равнодушен към болката и надеждата на героите. Така и протагониста - собственичката на обречено на фалит особен вид зоомагазинче, се решава на нетипично за нея импулсивно действие, поради съчувствието, което изпитва след молбата на майката, търсеща някакъв лек поне за малко намаляване на болката.
Има и няколко други линии за последващ размисъл. Освен вярата, водеща до сбъдването на чудо и емпатията - за начина на разпространение на информацията (струпването на по-следващия ден, след посещението на благодарната и вече щастлива майка, на други болни, търсещи изцеление), както и последиците да се изправиш пред такава нелека задача- да осигуриш чудо за всички нуждаещи се. А в края на разказа (и в живота) те са не малко.
Финала на този разказ обаче ми напомни в крайна сметка на Йовковото “Боже, колко мъка има по този свят, боже”.
Това е разказ за вярата и надеждата в изцелението. Умело написан, едва ли ще остави четящия го равнодушен към болката и надеждата на героите. Така и протагониста - собственичката на обречено на фалит особен вид зоомагазинче, се решава на нетипично за нея импулсивно действие, поради съчувствието, което изпитва след молбата на майката, търсеща някакъв лек поне за малко намаляване на болката.
Има и няколко други линии за последващ размисъл. Освен вярата, водеща до сбъдването на чудо и емпатията - за начина на разпространение на информацията (струпването на по-следващия ден, след посещението на благодарната и вече щастлива майка, на други болни, търсещи изцеление), както и последиците да се изправиш пред такава нелека задача- да осигуриш чудо за всички нуждаещи се. А в края на разказа (и в живота) те са не малко.
Финала на този разказ обаче ми напомни в крайна сметка на Йовковото “Боже, колко мъка има по този свят, боже”.
Съгласна съм с Fictrix за това, че са инфантилни героите и че звучат като тийнейджъри. Но не са типичните white trash. White trash (аз не използвам този термин, но конотацията е за необразовани бедни хора) не живеят в тази част на Ню Йорк в сгради с портиери, не пращат децата си в пансиони, и нямат летни резиденции в Кейп Код, дори скромни.
В интервютата си, Хелър описва героите като интелектуалци--журналисти, артисти, редактори. Най-вече били "бохеми". В едно от тях, които гледах, ми се стори, че говори с известна доза гордост, но може би не съм разбрала тона правилно. Това е средата, в която авторката е израсла и която познава добре. Баща й е бил редактор.
За Уолис не се споменава какво е работила, но жените тогава не са работили особено по принцип. Може би я издържа бащата на децата й или има наследство.
И аз прочетох "Кръв от Къртица". Бях чела много за този разказ и очаквах да е емоционален. Възрастната отчаяна жена е покъртителен образ. И аз като Аня си помислих за фразата "Няма ненаказано добро." Разбирам замисъла на края, за агресията на хората, за желанието им да жертват друго човешко същество за да оцелеят те. Но самото изпълнение на края беше някак незавършено. Дори като прочетох последното изречение обърнах страницата за да се убедя, че има нещо друго. Прочетох и следващия разказ и имах същото усещане за забързан, недовършен край.
Не ми напомни за разказа на Йовков. В Йовков има страданието и надеждата, но тази агресия, която виждаме в края на "Кръв от Къртица" липсва. Но разказите на Йовков са ми любими. Той е гениален майстор.
В интервютата си, Хелър описва героите като интелектуалци--журналисти, артисти, редактори. Най-вече били "бохеми". В едно от тях, които гледах, ми се стори, че говори с известна доза гордост, но може би не съм разбрала тона правилно. Това е средата, в която авторката е израсла и която познава добре. Баща й е бил редактор.
За Уолис не се споменава какво е работила, но жените тогава не са работили особено по принцип. Може би я издържа бащата на децата й или има наследство.
И аз прочетох "Кръв от Къртица". Бях чела много за този разказ и очаквах да е емоционален. Възрастната отчаяна жена е покъртителен образ. И аз като Аня си помислих за фразата "Няма ненаказано добро." Разбирам замисъла на края, за агресията на хората, за желанието им да жертват друго човешко същество за да оцелеят те. Но самото изпълнение на края беше някак незавършено. Дори като прочетох последното изречение обърнах страницата за да се убедя, че има нещо друго. Прочетох и следващия разказ и имах същото усещане за забързан, недовършен край.
Не ми напомни за разказа на Йовков. В Йовков има страданието и надеждата, но тази агресия, която виждаме в края на "Кръв от Къртица" липсва. Но разказите на Йовков са ми любими. Той е гениален майстор.
Нищо общо и за мен няма Евтимова с Йовков. Той пише със сърце и с обич за героите си.
Евтимова някак садистично ги пребива от мъка, но без да им съчувства. Дори им се надсмива понякога.
Не виждам надежда, а по-скоро глупост и злост в героите от нейния разказ. Нито емпатия - обикновено съжаление…
Евтимова някак садистично ги пребива от мъка, но без да им съчувства. Дори им се надсмива понякога.
Не виждам надежда, а по-скоро глупост и злост в героите от нейния разказ. Нито емпатия - обикновено съжаление…
За разказа- сега като чета вашите наблюдения, мисля, че сте прави- за агресивността - и на героите, и на изказа.
Това, което ми напомни е не стилистиката на Йовков, а същината - на мъката, съдържаща се в разказа и мъката, водеща до тази агресивност в поведението на героите на финал на разказа на Здравка Евтимова. С нея като автор обаче не стигнах далече- само следващите два разказа от сборника, носещ заглавието на разказа успях да прочета, но те не ми харесаха.
Това, което ми напомни е не стилистиката на Йовков, а същината - на мъката, съдържаща се в разказа и мъката, водеща до тази агресивност в поведението на героите на финал на разказа на Здравка Евтимова. С нея като автор обаче не стигнах далече- само следващите два разказа от сборника, носещ заглавието на разказа успях да прочета, но те не ми харесаха.
Cool_Cat, да, права си, white trash не съм го използвала в класическия му вариант, не са бедни, определено. Изразът ми дойде по-скоро от усещането, че водят някакъв много първичен, скотски живот и освен да пият и да правят секс, друго много, много не ги вълнува, или поне не съм стигнала дотам. Всички са серийно женени и развеждани. "Бохем" за мен носи нещо положително, търсенето на удоволствието и радостта от живота, докато тук героите ги усещам неориентирани, в нещастни връзки, зависими. Това за родителите на Ел, новите им партньори, че и приятелите им - Диксън например.
Почти завърших първата част. И... да кажа, че нищо не ми харесва в книгата за сега. Описанията са ми сурови, в "Където пеят раците" например са много поетични и красиви. Езикът ми стои груб, на места противен в детайлите, самите герои са някакви абсолютно обикновени средностатистически хора без нищо интересно около тях, освен обърканите връзки. Дори речникът на героите е твърде елементарен. Ако не беше тази тема вероятно бих зарязала книгата, но сега ще я завърша, за да мога да чета коментарите ви. Сега се връщам да прочета написаното дотук, писах без да гледам, за да не се повлияя.
Прочетох "Кръв от къртица" - съвсем кратък, но и да беше по-дълъг, това нямаше да добави сила на въздействието, нито щеше да развие по-добре идеята, а тя в моите очи е за хората, които разпъват спасителя си (същата идея видях и в "Майките" от Теодора Димова, само че там ученици убиват учителката си), нещо, което неизменно се повтаря в човешката история, само че тук заради кратката форма се случва светкавично. Периодично в историята се появява нужда от жертва, която да бъде разкъсана за благоденствието на останалите, а те стават егоисти, когато им се даде, започват да взимат и считат, че им се полага, не само забравят да благодарят, но и стават изискващи и агресивни. Въздейства силно още с първите думи, защото авторката залага на най-голямата любов, която може да съществува на този свят и това е любовта на майката към нейния син, съответно и най-силната мъка също е на майката, която скърби над умиращия си син, неслучайно една от най-известните скулптури - дева Мария, държаща в ръце издъхналия Исус, се нарича "Пиета".
Здравейте и от мен.
Прочетох и аз "Кръв от къртица" и не мога да кажа дали ми хареса или не. Остави ме с леко неприятно усещане.
"Лекичко" ме потресе това, че будещата съжаление жена, на която продавачката в магазина помага, не се е посвенила да разкаже тук-там как точно й е било помогнато. И тук стигаме точно до максимата, че "няма ненаказано добро".
Финалната сцена с яростната тълпа с ножчетата в ръка ме хвана за гърлото и се замислих какво ужасно животно е човекът и как е готов да убие някого, но да постигне това, което иска.
Цялата тази агресия ме доведе до препрочитане на великия Йовков и неговия разказ "По жицата" - колкото и да ме разплаква винаги, надеждата, че бялата лястовичка съществува и ще изцели нуждаещите се, ме оставя с усещането, че не всичко е изгубено и че има светло бъдеще въпреки цялата мъка, която я има по тоя наш свят...
Прочетох и аз "Кръв от къртица" и не мога да кажа дали ми хареса или не. Остави ме с леко неприятно усещане.
"Лекичко" ме потресе това, че будещата съжаление жена, на която продавачката в магазина помага, не се е посвенила да разкаже тук-там как точно й е било помогнато. И тук стигаме точно до максимата, че "няма ненаказано добро".
Финалната сцена с яростната тълпа с ножчетата в ръка ме хвана за гърлото и се замислих какво ужасно животно е човекът и как е готов да убие някого, но да постигне това, което иска.
Цялата тази агресия ме доведе до препрочитане на великия Йовков и неговия разказ "По жицата" - колкото и да ме разплаква винаги, надеждата, че бялата лястовичка съществува и ще изцели нуждаещите се, ме оставя с усещането, че не всичко е изгубено и че има светло бъдеще въпреки цялата мъка, която я има по тоя наш свят...
Понеже много пъти споменаваме мъката на хората, искам да отбележа, че не съм убедена дали всички хора на опашката, оборудвани с ножчета, ножички и бръсначи, наистина са дошли от отчаяние и с надежда да спясят живота на свиден човек. Дори и вторият "клиент" не споделя защо му е нужна кръвта от къртица, а се държи заплашително и агресивно, което не е точно поведението на отчаян човек, който ще моли и ще настоява да плати, отчаяните хора не извиват ръце, те лазят на колене и умоляват. Може би някои просто искат да си вземат за всеки случай, че може да потрябва някога или просто така, да си имат.
За книгата да кажа. Прочетох първата част и вече почнах втората. Много бързо върви, направо едва смогвам между другите си неща за деня 
Не съм я довършила, но ми се иска да споделя нещо, което ми хрумна.
Както майката (Уолъс) си е мълчала за гадостите на Джим пред своята майка, така и Ели си мълчи за гадостите на Конрад. Тъжното е, че има обяснение - майката е щастлива с настоящия си съпруг и тя (Ели) не иска да разваля това. Ето така децата преглъщат липсата на това, което им се полага (обич, грижи, закрила) и се превръщат в някакъв вид възрастни още като малки, заради разни дефицити на неуравновесените си родители. И после след неадекватно протекло детство/юношество, в което се опитват да се държат като възрастни, следва неадекватна зряла възраст, в която пък са инфантилни. Сигурно защото се уморяват от ограниченията на разума и вече като големи могат да правят, каквото си искат ...
Това са подробно описани феномени в психологията, така че нищо ново не казвам. Просто споделям, защото ми привлече вниманието и в сюжета много хубаво е вплетено това - продължава от поколения наред и най-вероятно за съседите на повърхността всичко изглежда нормално.
Като човек ми е мъчно за Ели, доста е самотна. Дразня се от тези майки, дето не виждат какво се случва под носовете им. Е, в случая с Нанет, тя видя, всъщност. Докато четях, се зачудих дали проблемът на Ели е забележим за майката. Тъй като ние следим разказа, знаем всичко и ни изглежда, че родителите трябва да се сетят. Но в тяхното ежедневие може би нещата изглеждат другояче. Любопитна съм вие какво мислите - майката дали е имало по какво да го усети?
Не съм я довършила, но ми се иска да споделя нещо, което ми хрумна.Както майката (Уолъс) си е мълчала за гадостите на Джим пред своята майка, така и Ели си мълчи за гадостите на Конрад. Тъжното е, че има обяснение - майката е щастлива с настоящия си съпруг и тя (Ели) не иска да разваля това. Ето така децата преглъщат липсата на това, което им се полага (обич, грижи, закрила) и се превръщат в някакъв вид възрастни още като малки, заради разни дефицити на неуравновесените си родители. И после след неадекватно протекло детство/юношество, в което се опитват да се държат като възрастни, следва неадекватна зряла възраст, в която пък са инфантилни. Сигурно защото се уморяват от ограниченията на разума и вече като големи могат да правят, каквото си искат ...
Това са подробно описани феномени в психологията, така че нищо ново не казвам. Просто споделям, защото ми привлече вниманието и в сюжета много хубаво е вплетено това - продължава от поколения наред и най-вероятно за съседите на повърхността всичко изглежда нормално.
Като човек ми е мъчно за Ели, доста е самотна. Дразня се от тези майки, дето не виждат какво се случва под носовете им. Е, в случая с Нанет, тя видя, всъщност. Докато четях, се зачудих дали проблемът на Ели е забележим за майката. Тъй като ние следим разказа, знаем всичко и ни изглежда, че родителите трябва да се сетят. Но в тяхното ежедневие може би нещата изглеждат другояче. Любопитна съм вие какво мислите - майката дали е имало по какво да го усети?
Пренасям и тук едно предложение за развитие на темата:
Мисля, че е добре да имаме повече заглавия в анкетата за следваща книга и да гласуват повече хора - в зависимост от предпочитанията им за четене, достъп, време и пр. Дала съм в темата вече някои предложения за книги за следващо четене, нека и други, които имат идеи и искат да се включат с предложения да пишат, мисля, че ще е добре да има повече време за обмисляне и гласуване.
След като приключи анкетата за разказ дали може да се пусне такава за октомврийска книга заедно с анкетата за следващ разказ например?
И нека който иска, да се включи с предложенията за книги.
Мисля, че е добре да имаме повече заглавия в анкетата за следваща книга и да гласуват повече хора - в зависимост от предпочитанията им за четене, достъп, време и пр. Дала съм в темата вече някои предложения за книги за следващо четене, нека и други, които имат идеи и искат да се включат с предложения да пишат, мисля, че ще е добре да има повече време за обмисляне и гласуване.
След като приключи анкетата за разказ дали може да се пусне такава за октомврийска книга заедно с анкетата за следващ разказ например?
И нека който иска, да се включи с предложенията за книги.
Да, добре ще е да има анкета с избори. Аз предложих в предишните страници "Момичето с Гръмовния Глас". Има я в български книжарници и на Амазон за хората в чужбина. Но ще се радвам да видя и други предложения. Може би друг жанр?
За разказ за втората част от септември предлагам "Двубой с Касандра" по две причини. Събра най-много гласове след "Кръв от Къртица" и достъпът за него е лесен за всеки.
И аз прочетох втората част. Нали е разрешено да издаваме вече спойлъри от нея?
Съдържа спойлъри от Част 2:
Слонът в стаята за мен е сексуалното насилие над Ел и всичко свързано с него. Носи доста отрицателни емоции! Сцените с Конрад са описани с детайли. Сцената с Ел отивайки сама в клиниката беше ужасна и бях гневна. Гневът ми беше към персонала, не към Ел. Никакви лампи ли не светват на тези "професионалисти" за това дете? Но предполагам, че има такива клиники и сега. Вземат парите от разни програми и друго не ги интересува.
Никъде няма намек, че Уолис би толерирала насилието. Тя не знае за него. Но, да, съгласна съм с Phoenyx, че Ел решава да не каже на майка си за да защитити връзката на Уолис с Лио. Освен това, решава, че е нейна вина защото се е държала добре с Кондрад (стр. 168 при мен). Ел постъпва глупаво, но тя е дете и решението й е наивно по детски.
Някой спомена, че възрастните се държат като тийнейджери. Затова пък Джонас, на 12 години, говори като възрастен и изпечен сваляч. Когато двете деца са в съборената къща, Джонас си представя брачното легло като се оженили. Не познавам 12-годишно момче, което говори по тоя начин. Самият Джонас не успява да ми стане симпатичен.
Конрад е, разбира се, насилникът и буди отвращение с поведението си. Целият му образ е създаден да буди отвращение--дрехите му, теглото му, краката му. Няма извинение за поведението му. Но на места ми ставаше жал за него и донякъде той е жертва на възрастните също. Майка му не го иска и го е изпратила при баща му, който живее с напълно чужди за него хора. Местене на тийнейджър в нова среда и особено ново училище е стресово. Явно не се чувства на своето място.
Последната глава от Част 2, "Джонас", е написана доста добре, заедно с решението на Джонас (главно негово си мисля) и Ел в последния момент. За мен, Джонас е жесток. Отношението му към костенурката е брутално, и решението му за Конрад в последния момент е хладнокръвно и напълно осъзнато.
За разказ за втората част от септември предлагам "Двубой с Касандра" по две причини. Събра най-много гласове след "Кръв от Къртица" и достъпът за него е лесен за всеки.
И аз прочетох втората част. Нали е разрешено да издаваме вече спойлъри от нея?
Съдържа спойлъри от Част 2:
Слонът в стаята за мен е сексуалното насилие над Ел и всичко свързано с него. Носи доста отрицателни емоции! Сцените с Конрад са описани с детайли. Сцената с Ел отивайки сама в клиниката беше ужасна и бях гневна. Гневът ми беше към персонала, не към Ел. Никакви лампи ли не светват на тези "професионалисти" за това дете? Но предполагам, че има такива клиники и сега. Вземат парите от разни програми и друго не ги интересува.
Никъде няма намек, че Уолис би толерирала насилието. Тя не знае за него. Но, да, съгласна съм с Phoenyx, че Ел решава да не каже на майка си за да защитити връзката на Уолис с Лио. Освен това, решава, че е нейна вина защото се е държала добре с Кондрад (стр. 168 при мен). Ел постъпва глупаво, но тя е дете и решението й е наивно по детски.
Някой спомена, че възрастните се държат като тийнейджери. Затова пък Джонас, на 12 години, говори като възрастен и изпечен сваляч. Когато двете деца са в съборената къща, Джонас си представя брачното легло като се оженили. Не познавам 12-годишно момче, което говори по тоя начин. Самият Джонас не успява да ми стане симпатичен.
Конрад е, разбира се, насилникът и буди отвращение с поведението си. Целият му образ е създаден да буди отвращение--дрехите му, теглото му, краката му. Няма извинение за поведението му. Но на места ми ставаше жал за него и донякъде той е жертва на възрастните също. Майка му не го иска и го е изпратила при баща му, който живее с напълно чужди за него хора. Местене на тийнейджър в нова среда и особено ново училище е стресово. Явно не се чувства на своето място.
Последната глава от Част 2, "Джонас", е написана доста добре, заедно с решението на Джонас (главно негово си мисля) и Ел в последния момент. За мен, Джонас е жесток. Отношението му към костенурката е брутално, и решението му за Конрад в последния момент е хладнокръвно и напълно осъзнато.
Препоръчани теми