Здравейте!
Преди година бях писала тук - може да видите старата ми тема.
За жалост се включвам година по-късно и нещата са по-зле. Ще разкажа на кратко. На 32г. съм, омъжена от 3 години, с дете на 2.10 м. С мъжа ми сме заедно от 10 години. Имахме си много хубава любов, връзка, отношения и всичко. 7 години си поживяхме по гадженски и след това решихме да си имаме дете. Стана много бързо и бяхме много щастливи. Година преди да забременея той ми беше предложил и малко след като забременях решихме да се оженим.
Аз от първи курс се издържам сама, родителите ми ми казаха, че нямат възможност да ме издържат и аз бях напълно Ок с това. Намерих си работа, през цялото време работих и учех и не съм имала проблеми. С родителите ми сме били много сплотено семейство (имам и сестра, 8 години по-малка от мен). Някак си с годините, моите родители знаеха, че с всичко сама се справям и аз никога не съм ги търсила за помощ - нито финансова, нито каквото и да било.
В старата тема се “оплаквам” как те никога не пожелаха да погледат малкия, или да ни помогнат с нещо. Имаше и коментари, които ме сочеха за глезла - повярвайте, последното нещо което съм е глезла. Детето ми започна ясла миналия Септември, аз се върнах на работа Януари. От Септември до месец Май беше ходил 42 дена на ясла общо - през останалото време беше болен вкъщи. Тогава се започна кошмара. Майка ми ми заяви, че не е пенсионер и не може да помага /живеят на 70 км от нас, с влака се стига за 70 минути/. Детето ми е по-палаво и не знам дали заради това, но и до ден днешен не искат да го гледат. Майката на мъжът ми идва от време на време, но и тя работи.
Покрай непрестанното боледуване на детето, покрай целия този стрес с мъжа ми си развалихме много отношенията. Никога не ме беше обиждал, винаги сме се разбирали страхотно. Но това се промени.. имам чувството, че изпитвс някаква злоба към мен. Хиляда пъти го питах дали да напусна, макар че това е единственият ми социален живот и колегите ми са страхотни. Аз честно казано не искам да напускам. Аз работя 10 дена месечно - такава оферта ми предложиха от мястото, където работех преди да забременея, защото съм с малко дете, което за мен беше и е УАУ страхотнк. Мъжа ми работи за себе си и в дните, в които съм на работа а малкия е болен - го гледа той. Обаче това е цяла година и той започна вече да е много нервен, да си изкарва всичко на мен.
Майка ми обвинява мен за всичко, казва ми че не желае да й се оплаквам и я натоварвам. Беше ми забранила да й се опалквам. А аз как да не се оплаквам? Детето ми боледуваше супер много. От другата страна мъжа ми ми излива пумия и за какво ли не съм виновна. Започна и да ме обижда. Чувствам се сама. И приятели нямам, като родих всички се отдръпнаха. С майки така и не се сближих. Толкова много искам поне с мъжа ми пак всичко да е добре, но имам чувството, че той ме мрази. Обвинява мен, че родителите ми не помагат, че майка ми почива в неделя а не идва от врмее на време ( аз работя всяка Неделя).
И аз не съм цвете. Но ми е много мъчно. Няма на кой да споделя, няма кой да ме разбере, просто няма на кой да си кажа всичко, което мие. На душа. Иначе майка ми е ходила няколко пъти при сестра ми в София, но за мен не може.
Моля се тази година малкия да е по-здрав в Първа група.
Преди година бях писала тук - може да видите старата ми тема.
За жалост се включвам година по-късно и нещата са по-зле. Ще разкажа на кратко. На 32г. съм, омъжена от 3 години, с дете на 2.10 м. С мъжа ми сме заедно от 10 години. Имахме си много хубава любов, връзка, отношения и всичко. 7 години си поживяхме по гадженски и след това решихме да си имаме дете. Стана много бързо и бяхме много щастливи. Година преди да забременея той ми беше предложил и малко след като забременях решихме да се оженим.
Аз от първи курс се издържам сама, родителите ми ми казаха, че нямат възможност да ме издържат и аз бях напълно Ок с това. Намерих си работа, през цялото време работих и учех и не съм имала проблеми. С родителите ми сме били много сплотено семейство (имам и сестра, 8 години по-малка от мен). Някак си с годините, моите родители знаеха, че с всичко сама се справям и аз никога не съм ги търсила за помощ - нито финансова, нито каквото и да било.
В старата тема се “оплаквам” как те никога не пожелаха да погледат малкия, или да ни помогнат с нещо. Имаше и коментари, които ме сочеха за глезла - повярвайте, последното нещо което съм е глезла. Детето ми започна ясла миналия Септември, аз се върнах на работа Януари. От Септември до месец Май беше ходил 42 дена на ясла общо - през останалото време беше болен вкъщи. Тогава се започна кошмара. Майка ми ми заяви, че не е пенсионер и не може да помага /живеят на 70 км от нас, с влака се стига за 70 минути/. Детето ми е по-палаво и не знам дали заради това, но и до ден днешен не искат да го гледат. Майката на мъжът ми идва от време на време, но и тя работи.
Покрай непрестанното боледуване на детето, покрай целия този стрес с мъжа ми си развалихме много отношенията. Никога не ме беше обиждал, винаги сме се разбирали страхотно. Но това се промени.. имам чувството, че изпитвс някаква злоба към мен. Хиляда пъти го питах дали да напусна, макар че това е единственият ми социален живот и колегите ми са страхотни. Аз честно казано не искам да напускам. Аз работя 10 дена месечно - такава оферта ми предложиха от мястото, където работех преди да забременея, защото съм с малко дете, което за мен беше и е УАУ страхотнк. Мъжа ми работи за себе си и в дните, в които съм на работа а малкия е болен - го гледа той. Обаче това е цяла година и той започна вече да е много нервен, да си изкарва всичко на мен.
Майка ми обвинява мен за всичко, казва ми че не желае да й се оплаквам и я натоварвам. Беше ми забранила да й се опалквам. А аз как да не се оплаквам? Детето ми боледуваше супер много. От другата страна мъжа ми ми излива пумия и за какво ли не съм виновна. Започна и да ме обижда. Чувствам се сама. И приятели нямам, като родих всички се отдръпнаха. С майки така и не се сближих. Толкова много искам поне с мъжа ми пак всичко да е добре, но имам чувството, че той ме мрази. Обвинява мен, че родителите ми не помагат, че майка ми почива в неделя а не идва от врмее на време ( аз работя всяка Неделя).
И аз не съм цвете. Но ми е много мъчно. Няма на кой да споделя, няма кой да ме разбере, просто няма на кой да си кажа всичко, което мие. На душа. Иначе майка ми е ходила няколко пъти при сестра ми в София, но за мен не може.
Моля се тази година малкия да е по-здрав в Първа група.
