Къванч Татлъту 💙- Yakamoz S-245/ минали и бъдещи проекти, партньори-103

Четиринадесет години след като „Семейство Сопрано“ приключи серия от шест сезона с прословуто внезапно спиране на тока – и осем години след като неговата незаличима звезда, Джеймс Гандолфини, почина от безкрайно по-трагичен инфаркт – шедьовърът на HBO за трансформиращо мафиотско семейство продължава да живее.  Отчасти, разбира се, можем да благодарим на услугите за интернет стрийминг, които гарантират безсмъртие на видео – но това е и защото създателят Дейвид Чейс инжектира сериала в нашата културна кръв.  Както отбелязват безброй критици, богатата на текстура, сложна работа – съсредоточена върху нюансиран антигерой – предефинира висококачествената телевизия.  Прокарвайки творчески и морални граници заедно с очакванията на публиката, той повлия на множество престижни телевизии, които го последваха – включително Mad Men, Breaking Bad, The Wire, Deadwood и Game of Thrones (някои от които включваха сценаристи и режисьори, работили по  Семейство Сопрано).  И сериалът вече е залегнал в лексикона.  Той до голяма степен измести Кръстникът като препратка към мафията;  Наглото транзакционно управление на Доналд Тръмп в Белия дом му спечели много неблагоприятни сравнения с Тони Сопрано.  Книгата на Дебора Химсел, Leadership Sopranos Style: How to Become a More Effective Boss, представя измисления бос на мафията от Ню Джърси като модел мениджър, ако пренебрегнете няколко хладнокръвни убийства.

Сега „Семейство Сопрано“ придобиха съвсем нов вид валута с пускането през октомври 2021 г. на предистория на филма „Множеството светии от Нюарк“ с участието на сина на Джеймс, Майкъл Гандолфини, в ролята на млад Тони, който навършва пълнолетие в титулярния град по време на расисткото лято  от 1967 г. Написан от Чейс и Лорънс Конър и режисиран от Алън Тейлър, филмът изследва социалните и семейни сили, помогнали за оформянето на един чувствителен, впечатляващ младеж в обхванатия от гняв мафиот, който приковаваше публиката от 1999 до 2007 г.

 И какво точно накара Семейство Сопрано да не пропуска телевизия през онези години?  От една страна, не приличаше на нищо предишно.  „Телевизията преди Сопрано беше широко отхвърлена като медия за програми, които не караха зрителя да мисли за нищо друго, освен за това, което предстои, и предпочитаха симпатични герои, които не се променят и нямат вътрешен живот“, пишат критиците Мат  Золер Зайц от списание New York и Алън Сепинуол от Rolling Stone — и двамата отразяваха шоуто за Newark Star-Ledger — в книгата си от 2019 г. „Сесиите на Сопраното“.  Мрежите наложиха строги стандарти и правила, когато ставаше въпрос за език, сюжетни линии, секс, насилие, раса и друго съдържание - противоречивата тема беше анатема и никой не искаше да разтърси лодката или, не дай боже, да отчужди спонсорите.

Семейство Сопрано се сбогуваха с всичко това.  Разбира се, това не беше първият сериал, който надхвърля границите.  Имаше Всичко в семейството, с неговия хуманизиран фанатик, Арчи Бънкър;  морално сложният Hill Street Blues;  и други нетрадиционни ястия, като Туин Пийкс и затворническия сериал Оз.  Но както отбелязват Seitz и Sepinwall, „Семейство Сопрано“ беше първото шоу, което наруши всички правила „и все пак се превърна в огромен, траен хит“ – един широко използван като шаблон.  Много от най-иновативните функции на поредицата са се превърнали в рутинни конвенции на малкия екран – антигероични или дори откровено злодейни централни герои, сериализирани разказни арки вместо отделни епизоди и признанието, че в реалния живот има морални сиви зони и неразрешени сюжети.

 За непосветените – тези, които не са „направени“ зрители, така да се каже – сагата на Чейс проследява Тони Сопрано, мечешкия бос на престъпното семейство ДиМео в Северен Джърси и патриарх на собственото му домакинство от горната средна класа, и как той балансира (  или не) често изпълнен с насилие „професионален“ живот с динамиката на неговото семейство.  Това ще бъде дългострадалната, разделяща се съпруга на Тони, Кармела (стипцата на Оз, Еди Фалко) и две подрастващи деца – обвързаната с Бръшляновата лига дъщеря Медоу (Джейми-Лин Сиглър) и вечно объркан син Антъни младши (Робърт Илър).  Също така в микса са бушуващата сестра на Тони Джанис (Аида Туртуро) и проблемните старейшини – кошмарната майка Ливия (Нанси Маршан) и Корадо „Джуниър” Сопрано (Доминик Чианезе), проницателният и подозрителен чичо мафиот на Тони.  Тези герои се преплитат с престъпния екип на Тони, включително неговия избухлив „племенник“ Кристофър (Майкъл Империоли) и момчета с имена като Поли Уолнътс, Голямата пуца и Боби „Бакала“ Бакалиери, както и вражески мафиоти, агенти на ФБР и екипа на Тони  любовници с висока поддръжка.  Подложен на постоянен стрес от всичко това и измъчван от демони от детството си, Тони получава паник атаки и попада на психотерапия под грижите на д-р Дженифър Мелфи (Лорейн Брако).

Това е общата схема, но „Семейство Сопрано“ е много повече – съдържа множество.  Критикът на Times of London Бен Макинтайър каза пред BBC през 2007 г., че сериалът „обхваща всички велики елементи на драма като Шекспир – Тони Сопрано наистина е Крал Лир.  Темите на шоуто са великите теми на литературата.“  Семейство Сопрано, отбелязва Макинтайър, изобразява „бащи, воюващи синове, крале, контролиращи кралства, предателство, лоялност, любов, вина, отмъщение… всичко, наистина“, добавяйки, че става дума за „лош човек с добро в себе си, опитващ се да разбере как  върши работа."  Макинтайър не спря дотук.  Той също така сравни „Семейство Сопрано“ с творбите на Чарлз Дикенс, като оприличи шоуто на „огромен, разтегнат роман“ с „малки епизодични части, които ви дърпат през него“.

 Наистина, почти всички герои на сериала са изяснени.  Тони като шеф е на свой ред чудовищен и убийствен, разумен и прагматичен;  извън работа, виждаме го въвлечен в трескав извънбрачен секс, след което има нежни сърдечни разговори със съпругата или децата си или разкрива детската си болка пред своя лекар.  Почти всички останали също изглеждат като многоизмерни хора, дори тези, които се появяват за кратко - психопатичен капо тук, измамно ченге там.  Въпреки че понякога е изпълнен с графично насилие, с много моменти на силна драма, „Семейство Сопрано“ също е описван – наред с други от Гандолфини – като по същество мрачна комедия.  Сценариите са щедро обогатени с висок, нисък, широк и фин хумор.  Героите се карат и се шегуват, понякога заради Seinfeldian подробности;  има ирония и несъответствие, опорочени литературни препратки и мафиотски малпропизъм.  Дори някои от по-ужасните моменти – Кристофър, който се прекръства, докато изхвърля разчленена глава на мафиот, например – са толкова пресилени, че може да бъдете провокирани да се смеете.

Годините след финала на „Семейство Сопрано“ донесоха повишена осведоменост, когато става дума за въпроси, свързани с раса и пол.  И сериалът предизвика разбираема критика.  Докато The Many Saints of Newark изследва, Тони и неговите приятели прекарват годините си на формиране в расово запалителния тигел на Нюарк и тяхното изселване към предградията е част от голямото „бягство на белите“ от града.  Расизмът на мафиотите често е на показ, тъй като те хвърлят небрежни обиди или се опитват да припишат престъпленията си на афро-американци.

 Междувременно италиански американски групи критикуваха "Семейство Сопрано" за насърчаване на етнически стереотипи.  „Така че чувате „Семейство Сопрано“ е качествено шоу, включвате го, за да го проверите, и отново е същото – италиански американци крадат, удрят, стрелят, мамят, убиват“, Николас Адео, председател на група, наречена Speranza  , който се застъпваше за положителни етнически, религиозни и расови представяния на екрана, каза пред Star-Ledger през 1999 г. „Това шоу не е предназначено да представя италианския американски опит“, контрира Империоли на същия вестник.  „Става въпрос за конкретна група хора, определено време и място.“

 Разбира се, жените имат своите мъки в „Семейство Сопрано“, работещи в патриархална субкултура от стария свят.  В хода на сериала женски герои са използвани, малтретирани, измамени и жестоко убити.  Има някои яростни, напористи (и понякога манипулативни) жени, въпреки че дори най-впечатляващата, д-р Мелфи, е брутално изнасилена.  Но „Семейство Сопрано“ остава популярен сред жените зрители.  „Семейство Сопрано беше произведение на изкуството, което разбра обърканата, неприятна истина за жените в този изолиран свят“, пише заместник-критикът Кристина Нюланд.  „Тази истина рядко, ако изобщо, дава сила.  Но дори в най-самоунищожителния или аморалния си вид на тези жени е позволено да бъдат много парадоксални неща.  Техните характеристики и дълбочината на писане им позволяват да бъдат едновременно майчински и страховити, объркващо отдалечени, но съпричастни.“

 Във всеки случай, цяла нова реколта от зрители генерира шум от Сопрано.  Според WarnerMedia, компанията-майка на HBO, популярността на сериала е нараснала рязко през 2020 г. по време на пандемията.  Сепинуол отбеляза пред GQ по това време: „Много хора [използват] карантината като възможност най-накрая да гледат или повторно да гледат различни предавания, които са имали в списъка си за известно време.  Но това определено е едно от най-високите, само заради значението му в историята на телевизията и поп културата.“

 И докато публиката на хилядолетието и поколението Z може да гледа „Семейство Сопрано“ за първи път през 2021 г., Сепинуол казва, че реагира на сериала точно както той като критик преди повече от две десетилетия: „Те всъщност казват, „Това  все още е едно от най-великите – ако не и най-великите – предавания, правени някога.“