Здравейте, мили дами,
След поредната безсънна нощ с хиляди мисли и въпроси, блъскащи се в главата ми, се регистрирах с надеждата да намеря някакво разбиране и съвет.
Нямам да кой да споделя какво ме мъчи.
Сърцето ми ще се пръсне.
На 41 съм. Живота ми не беше лек. Имах брак с човек, който ми изневеряваше. Имам две деца с него.
Разделихме се преди години и дълго време бях сама.
Миналата година се запознах със сегашния ми съпруг, който също беше изживял ужасен брак, пълен с лъжи.
Разказа ми, че жената до него е страдала от заболяване, което е скрила от него от самото начало на брака им. След 6 години опити за дете, през които всеки един месец тя се е "надявала" на заветните две чертички и е мислела за цвят на детската стая и име, всъщност е ползвала контрацептиви, защото евентуална бременност не би могла да бъде понесена от организма и.
Той ми каза, че не неспособността и да има дете, а лъжата и го е смазала, фактът, че си е играла с чувствата му и надеждите му всеки един месец.
Както и да е, всеки един от нас изхвърли призраците от миналото с едничката идея да гледаме заедно към бъдещето. Обичаме се и се разбираме прекрасно. Той приема децата ми и полага грижи за тях като за свои.
И сега-същността на моята мъка:
Решихме да имаме заедно детенце. Аз го искам от цялата си душа, защото знам, че ще бъдем добри родители на желано и обичано дете.
Но моята възраст ме тревожи ужасно много. Още преди да започнем с опитите, аз изчетох толкова обезкуражаваща информация в нета, че се почувствах обречена.
На гърлото ми е застанала буца. Чувствам се неспособна и сякаш го лъжа и аз, като предишната му съпруга.
Както казах, имам две безпроблемни бременности. Бях на лекар и прогнозите ми са много добри, от страх записах час и при друг специалист.
Имаме точно три месеца опити, през които очевидно няма успех. Започнах да чувствам отчаяние.
Чувствам, че времето ми изтича като пясъчен часовник. Посветих младите си години на брак, пълен с лъжи, а сега, когато имам нещо истинско, може би съм неспособна.
Тежко ми е...
От няколко дни (това е и причината, поради която се регистрирах) се замислих дали ако опитите ни не се увенчаят с успех да не му предложа да се резделим...
Обичам го и не искам да се лишава от щастието да е родител заради мен..
Намекнах му и той каза, че с мен знае на какво е, знае на какво да се надява и е взел решение, независимо дали ще имаме дете, или не.
Също така ми каза да не бъда егоист. А всъщност единственото, което ме тревожи е именно да не бъда аз егоиста и да го задържа до мен без да му дам детето, което така безумно искаме ...
Моля ви, не ме съдете прекалено строго.
Ще бъда благодарна за всяко едно безпристрастно мнение, защото наистина имам нужда да си излея душата и да получа разбиране.
Благодаря ви!
Бъдете здрави
След поредната безсънна нощ с хиляди мисли и въпроси, блъскащи се в главата ми, се регистрирах с надеждата да намеря някакво разбиране и съвет.
Нямам да кой да споделя какво ме мъчи.
Сърцето ми ще се пръсне.
На 41 съм. Живота ми не беше лек. Имах брак с човек, който ми изневеряваше. Имам две деца с него.
Разделихме се преди години и дълго време бях сама.
Миналата година се запознах със сегашния ми съпруг, който също беше изживял ужасен брак, пълен с лъжи.
Разказа ми, че жената до него е страдала от заболяване, което е скрила от него от самото начало на брака им. След 6 години опити за дете, през които всеки един месец тя се е "надявала" на заветните две чертички и е мислела за цвят на детската стая и име, всъщност е ползвала контрацептиви, защото евентуална бременност не би могла да бъде понесена от организма и.
Той ми каза, че не неспособността и да има дете, а лъжата и го е смазала, фактът, че си е играла с чувствата му и надеждите му всеки един месец.
Както и да е, всеки един от нас изхвърли призраците от миналото с едничката идея да гледаме заедно към бъдещето. Обичаме се и се разбираме прекрасно. Той приема децата ми и полага грижи за тях като за свои.
И сега-същността на моята мъка:
Решихме да имаме заедно детенце. Аз го искам от цялата си душа, защото знам, че ще бъдем добри родители на желано и обичано дете.
Но моята възраст ме тревожи ужасно много. Още преди да започнем с опитите, аз изчетох толкова обезкуражаваща информация в нета, че се почувствах обречена.
На гърлото ми е застанала буца. Чувствам се неспособна и сякаш го лъжа и аз, като предишната му съпруга.
Както казах, имам две безпроблемни бременности. Бях на лекар и прогнозите ми са много добри, от страх записах час и при друг специалист.
Имаме точно три месеца опити, през които очевидно няма успех. Започнах да чувствам отчаяние.
Чувствам, че времето ми изтича като пясъчен часовник. Посветих младите си години на брак, пълен с лъжи, а сега, когато имам нещо истинско, може би съм неспособна.
Тежко ми е...
От няколко дни (това е и причината, поради която се регистрирах) се замислих дали ако опитите ни не се увенчаят с успех да не му предложа да се резделим...
Обичам го и не искам да се лишава от щастието да е родител заради мен..
Намекнах му и той каза, че с мен знае на какво е, знае на какво да се надява и е взел решение, независимо дали ще имаме дете, или не.
Също така ми каза да не бъда егоист. А всъщност единственото, което ме тревожи е именно да не бъда аз егоиста и да го задържа до мен без да му дам детето, което така безумно искаме ...
Моля ви, не ме съдете прекалено строго.
Ще бъда благодарна за всяко едно безпристрастно мнение, защото наистина имам нужда да си излея душата и да получа разбиране.
Благодаря ви!
Бъдете здрави
