Къванч Татлъту 💙- минали и бъдещи проекти, партньори-104

Всичко беше като насън. Не му се вярваше, че е сам. Та нали допреди минута-две тук присъстваше една жена и тази жена беше Бихтер. Сновеше в мрака, опипваше килима с крака да не се спъне в нещо, търсеше сякаш някакво доказателство за доскорошното присъствие на Бихтер, някаква следа от този сън. Не можеше да си събере мислите. И изведнъж се сети какво му пречи: да, пречеше му мракът, той му замъгляваше разума. Имаше нужда от светлина… Когато пръстите му зашариха по етажерката за кибрит, напипа нещо. Отначало не го позна. После възкликна: „Ах, бонбоните!“ Усмихна се. Ето го оставеното от съня с Бихтер доказателство.

Отвори кутията, бръкна в нея и си взе един фондан.

Още щом бонбонът докосна езика му, усети проникващ в душата му аромат на пресния спомен. Ароматът на теменужка: ароматът на Бихтер, дъхът на Бихтер, душата на Бихтер. Разчувстван, си представи, че тя е още тук, в неговите обятия. Сега този аромат го зашемети, разтапящият се в устата му бонбон разля по цялото му същество сладостната премала на омайващия теменужен дъх.

Нима наистина Бихтер му се отдаде? Това надхвърляше всички мечти, не бе дръзнал да си го помисли дори. Всичко стана така неочаквано, че Бехлюл не успя да се осъзнае. Нищичко не усети — нито трепет, нито плам, нито пък безумна страст. Почти мълниеносно пълната безнадеждност се бе превърнала в осъществена мечта. И сега се чудеше защо бе останал така апатичен, така безучастен към това вълшебство.

Отново потърси кибрита. Надяваше се, като зърне всички ония вечно съпътстващи мислите му джунджурийки, неговите приспани, притъпени чувства да се разпалят.

Драсна клечката на път към писалището. Запали скритата под миниатюрния испански фенер свещ. Посегна към кутията за пури и си взе една хаванска.

По лицето му затрептя усмивка: сега, сред дима и пурата, той можеше най-обстойно да премисли всичко.

Тази вечер неговият интимен свят навлезе в изключителен период. Почувства се възвисен, изплувал над баналните, над долнопробните любовни авантюри. Край на дребнавите похождения, от сега нататък започваше една дълготрайна любов, изпълнена със страсти, копнежи, жарави и мигновения на щастие. Предишните спомени сега му изглеждаха низки, презрени. Те нямаха стойността дори на детински драскулки, от които би могъл да се засрамиш така, че да ги накъсаш на парченца и изгориш. Той щеше да сътвори ненадминатата летопис на своята любов, та ако ще да е и последната в живота му.
Премести поглед върху снопчето изсъхнала папрат в японската ваза и се усмихна. То беше набрано на един излет сред горските дъбрави на Алемдага. „Горката Анибал. Как настояваше да се разхождаме непременно в гора. В роман ли го бе прочела, в стихове ли, не знам… Всички рискове беше предвидила. Подобна смелост означаваше за нея най-вярното доказателство за любов, по-силно и от клетва. Ето една слабост на всички жени — да ти доказват своята преданост…“

Така един по един обезличи всичките си любовни спомени. ЕЙ сега ще ги изтръгне без жал, без колебание, ще изгори купищата снимки и струпаните из чекмеджета на писалището писма, отсега нататък за него щеше да съществува единствено тя, Бихтер.

Пак се сети за Пейкер. „Глупачка!“ — процеди през зъби той. Защо ли му отказа? Година и половина се сблъскваше с упоритото й твърдоглавие. За подобно поведение съществуваше едно-единствено философско обяснение: глупост! Как хубавичко щеше да й отмъсти чрез Бихтер. Дощя му се да отиде при нея и да й кресне в ухото:

— И през ум не може да ви мине… Нищичко не знаете за Бихтер. Тази прелестна жена снощи бе в моите обятия. А вие, вие не благоволихте да ми подадете и пръстчето си дори…

Не го задоволяваше да обяви успеха си само пред Пейкер. Жадуваше да разгласи по целия свят, че днес той притежава най-красивата, най-знатната жена в Истанбул. Но не му оставаше нищо друго, освен да въздъхне: „Жалко! Ще си го знам единствено аз…“

Имаше навика всичко да си казва… Към любовните авантюри го подтикваше стремежът да се похвали пред другите. Всеки неоповестен успех беше половинчат. Обикновено описваше всяка своя връзка доста поукрасена до последна подробност, премълчавайки обаче името. Но когато можеше да се изфука с някоя от тях, той си позволяваше и лукса да го спомене. Това му доставяше най-висше удоволствие.
Нямаше да отиде на вечеря, не можеше да отиде. „Но защо? — моментално се запита. — Гладен съм, а не искам да отида, защо?“

Чисто и просто не желаеше да се срещне с един човек. Разбра защо машиналният отказ се изплъзна неволно от устата му — той се криеше от Аднан бей.

Веднага съжали. Да се унижава по тази причина — това бе поражение. Детинщина, глупава проява на слабост. Всъщност обичаше чичо си. И трябваше, разбира се да търси любовта на всяко друго място, само не в неговата спалня. Признаваше си го. След което измисляше един куп оправдания, правеше опити да се отърси от угризението, че изневярата ще тежи предимно на собствената му съвест.

Този брак беше най-безразсъдната лудост на света. Естествено бе, че такава жена не можеше да остане вярна на съпруга си. Е, в какво тогава се състои неговата вина? Бедата беше там, че е омъжена. Плюс това той самият не бе дал ни най-малък повод за нейната изневяра, с нищичко не я беше предизвикал.

Размишляваше, клекнал пред печката, където щеше да хвърли пурата. Усети се в каква поза се занимава с подобни мисли и го досмеша. Така реагираше обикновено тогава, когато се заплетеше в противоречащи на философските му възгледи проблеми. „Хубава работа! — рече си той. — Сега пък и угризения на съвестта! Само това ми липсваше. Ей, Бехлюл, ей приятелче, ама ти пак се разфилософства, а? Нали Аднан бей все пак е прещастлив съпруг, сигурно той няма да разбере, че са посегнали на благоденствието му, значи нищо не се е случило.“

След този първи грях Бихтер се чувстваше като болна. Напусна стаята на Бехлюл без никакво вълнение. Сладък, тежък сън бе притъпил сетивата й. Единственото й желание бе да мълчи и за нищо да не мисли. Легна си и веднага заспа. Но заранта, още в леглото, едва отворила очи, откри че ведно с нея се е пробудила и грозната истина. Значи тази сутрин тя бе не предишната, а някаква друга Бихтер. Не клетницата, която оплаква погубеното си щастие, а мръсно, подло същество, белязано с кал. Ето че в края на краищата стана достойната за Фирдевс ханъм дъщеря. Още щом си го призна изпита желание да избяга от себе си — така, както се бяга от гадна твар. Но защо се случи всичко това? Нямаше никакво оправдание. Та тя не обичаше Бехлюл, напълно бе сигурна. Не изпитваше никаква любов към този мъж, който не представляваше нищо повече от един разхайтен хлапак. Защо тогава, така де, защо отиде при него и най-вулгарно, като последна уличница се хвърли в обятията му, след като бе толкова лесно да избяга, да не се вслушва в неговите хиляди пъти повтаряни пред кого ли не излияния, а дори и изобщо да не влиза в стаята му? Нямаше никакво, ама абсолютно никакво оправдание. Плюс това не хранеше и надежда поне за мъничко щастие. Какво ти щастие, щом потъпква съпруг, дълг и авторитета си пред всички, които я уважават, щом погазва собственото си достойнство и се превръща в нищожество? Какво ти оправдание? Отврати се от себе си, от живота, от всичко.

Най-сетне стана истинска дъщеря на Фирдевс ханъм. Само заради това се омърси в ръцете на този човек. Не би могло да има друга причина. Значи в самата й кръв, във всяка капчица кръв е съществувало нещо, което я е подтиквало непрестанно, докато в края на краищата ей така, без повод и причина, без никакво оправдание, я направи дъщерята на Фирдевс ханъм. Прехвърляше върху майка си цялата отговорност за своя грях, за тази мръсотия. Мразеше я, ненавиждаше я, проклинаше съдбата, която й бе отредила да бъде нейна дъщеря.

Какво да прави сега? Отсега нататък тя е играчка в ръцете на Бехлюл и ще трябва да се примири с това. А първото падение е достатъчно основателен аргумент да полети в бездната, нали така? Ще трябва вече да лъже наляво и надясно, ще трябва да вдига към съпруга си лицемерни очи. Ще трябва пред Пейкер да демонстрира фалшиво достойнство: „Аз също обичам мъжа си, аз също не му изневерявам и никога няма да го направя!“ Целият й живот ще се превърне в лъжа, в гнусна лъжа. Дали ще издържи? Дали няма един ден да я разобличат? Дали ще издържи да не сведе очи и да не се изчерви, когато друга жена започне да се хвали с изневерите си? Ами Бехлюл, този проклет неин съучастник? Непрекъснато ще са заедно, под един покрив, как ще диша един и същ въздух с него?

Не, не би могла да издържи, не би могла да живее живот, изтъкан от непрестанни лъжи. Сега още ще отиде при мъжа си и ще му каже: „Знаете ли? Не съм достойна за вас, аз съм едно подло същество, достойно за дъщеря на Фирдевс ханъм. Пуснете ме да си вървя. При майка ми, там ми е мястото. А и вие — не трябваше ли да си помислите предварително? Защо избрахте за жена точно дъщерята на Фирдевс ханъм…“

Ох! Намери ли сили да изрече тези думи, намери ли сили сама да се накаже за постъпката си, тя ще носи петното на позора. Но не намери сили — не само за това, а и за каквото и да било. Падението премаза всичките й защитни реакции. Сутринта, едва започнала да се разкайва за извършения грях, тя се отврати от себе си, но в същото време съвсем подсъзнателно разбра, че е невъзможно вече да се възпре, че е невъзможно вече да не се завърне отново в онази стая и в обятията му. Не би трябвало да остави у Бехлюл впечатление на случайно срещната уличница, тя трябваше да го обладае докрай, трябваше да му принадлежи, трябваше да го обикне дори. Пътят на тази греховна любов трябваше да я отведе не към унижението, а към извисяването. Точно така, единствено любовта би могла да заличи позора.
Бихтер настояваше да си тръгват. Днес Бехлюл будеше у нея отвращение, мисълта, че такъв човек се е докосвал до нея, я караше да се погнусява и от себе си. Внезапно бе решила да наприказва на мъжа си такива неща, че да я отърве веднъж завинаги от него.

На връщане в лодката, изобщо не проговориха. Бихтер изпиташе необходимостта да го уязви, да разпали такава вражда между себе си и него, че никога да не стихне. Без сама да знае защо, гореше от желание да му удари плесница.

Когато пристигнаха в имението, Нихал изтича напред, а те двамата заизкачваха стълбите един до друг. Бехлюл бе леко развълнуван. Бушуващото у Бихтер раздразнение личеше отдалече. Сама си го търсеше и си го получи; на всичко бе готова, само и само да изкара този човек от безразличието му през цялата седмица; а ето че сега не можеше да отрони и дума. Преди да се разделят, те се спряха във вестибюла и впиха очи един в друг.

— Ще ми разрешите ли да ви кажа нещо? — попита Бехлюл.

— Кажете! — процеди през зъби тя.

Той посочи към стаята си.

— Там! Как бих могъл да говоря тук? Размислете сама, могат да ни чуят…

Шепнеше, застанал съвсем близо до нея.

— Във вашата стая? Никога… — тръсна глава Бихтер.

— Защо? Да не би да се страхувате от мен? — подигравателно попита той.

Бихтер се обърна и без да му отвърне, понечи да си тръгне. Бехлюл я хвана за ръка, наведе се над ухото й и зашепна:

— Но защо?… Не бива да си отивате, преди да сте ме изслушали. Не ме ли чуваш, Бихтер? Не бива…

И лекичко я задърпа. Тя се опита да се отскубне. Но вече бяха в стаята му. И двамата не можеха да говорят от вълнение. Отново си размениха продължителен враждебен поглед. Изведнъж тя се свлече на някакъв стол и се разрида от яд със скрито в длани лице.

Бехлюл коленичи в нозете й и я остави да се наплаче до насита. Пристъпът й не след дълго стихна.

— Оставете ме, моля ви, оставете ме… — вече умолително подхвана тя. — Какво е това, не знам, но то ще ме погуби. Бях ваш добър приятел, но сега ви мразя, отвращавам се от вас. Гнуся се от вас, гнуся се и от себе си. А можехме да си останем предишните приятели, можехме да се обичаме с чиста, открита обич.

Гальовно като просещо нежност дете Бехлюл се притисна към коленете й и оброни глава на ръката й.

— Но нима е възможно да съществува по-голяма болка от тази да не ви галя ето така? Само да знаете как страдах през тази седмица. Мислех, че никога повече не ще мога да бъда с вас насаме, че никога повече не ще мога да слушам гласа ви, коленичил във вашите нозе. Ах! Миговете, когато не можех да ви любя, когато не можех да ви говоря за това, бяха мигове на непоносима мъка, на същинско изтезание. Вие също копнеехте за мен, чувствах го отдалече. Тогава какво ни пречи да бъдем щастливи? Днес, когато щастието е в наши ръце, какво би ни попречило да се любим, какво би ни накарало сами да го погубим?

Бихтер закри с ръка устата му — да не говори повече, да не го слуша повече. Той целуна тази ръка. Ето тук, до нея, опиянен до полуда, сам откри колко се е променил. Говореше вече с дълбоко проникновение. Не беше предишният лицемерен играч. От все сърце и душа вярваше, че изповядва самата истина. Полекичка седна до Бихтер, полекичка я притегли към себе си и с прелял от любов глас замълви:

— Ох! Ако знаехте какво спечелих с любовта си към вас: живота си, себе си, съществуванието си — ето всичко това ми го дарихте вие. Преди да ви обикна, аз бях само една твар без чувства, без душа. Занимавах се и тичах подир разни залъгалки отнемай къде, от скука само и само да не пропилявам без нищо младостта си. Разбирате ли ме? Целият ми живот — от начало до край — бе един фалш. Имах чувството, че душата ми е вече похабена от лъжи, че е лишена дори от способността да трепне пред чистата и възвишена любов. Вие променихте всичко. Разбудихте чистите и възвишени пориви на тази умъртвена душа. Доказахте на лишеното от способността да обича сърце, че то никога досега не е обичало и че отсега нататък ще обича само и единствено вас.

Да знаеш, Бихтер, как те обичам! Да знаеш как ще те обичам до края на живота си, и в смъртта дори. Ще ме обикнеш и ти, нали, Бихтер? Ще бъдеш моя, само моя, нали?

С устни търсеше устните на младата жена, с устни искаше да изтръгне от тях жадувания отговор. Съединиха се в дълга и този път всеотдайна пламенна целувка.

— Но това е лудост! — скочи внезапно Бихтер. — Аз съм тук от цял час…

Понечи да си тръгне. Също скочил на крака, Бехлюл я държеше за ръце и не искаше да я пусне. Стояха вгледани един в друг. Отново се целунаха, след което младата жена се отскубна и се втурна навън.

След тази втора среща всичките й терзания стихнаха. Съвсем чистосърдечно си призна, че обича Бехлюл. Полека-лека от хоризонта на любовта изчезнаха всякакви тревоги и той все повече просветляваше от изгряващата там зора. Забранената сладост на любовния грях уталожваше страстите й така чародейно, че за нея не съществуваше повече живот без тази любов. Всецяло й се отдаде, без да изпитва вече нито болка, нито угризения. Беше щастлива, безкрайно щастлива; само онази тръпка на внезапен страх, която от време на време припламваше в сърцето й, пронизваше го за миг и отново стихваше, засенчваше безметежното й щастие.

Примамлива бе тяхната любов — опасна, рискована. Пред очите на всички двамата си имаха свой собствен, прикрит, съкровен свят, който със своите потайности пораждаше у тях още по-силна привързаност, още по-интимна близост.

Използваха всяка открадната минута, за да си стиснат набързо ръцете, да се целунат крадешком, да си уговорят с недомлъвки поредната среща. Разговаряха твърде рядко. Горяха в непрестанен копнеж като годеници, които все не успяват да останат насаме.

И у двамата вечно искреше жаравата на неудовлетворените желания, в кратките и редки любовни срещи всеки жадуваше другия с неутолима страст.

Мислеше си Бехлюл как прекара цялата зима без тези развлечения. Слушаше Нихал, а във въображението му се мяркаха залети в дъжд от светлина и пъстроцветни фонтани картини. Пред очите му беше сцената на „Одеон“, буйната тълпа на „Конкордия“. Прелитаха разголени рамене и ръце, изящни пантофки от бял сатен.

И го обзе копнеж. Ето на, сред лудориите на този свят трябваше да протича животът му. Как можа да прекара безкрайните нощи на цяла една дълга — предълга зима в търкаляне по фотьойлите на това съсипано от мъка имение, одреман като престарял болнав котарак, потърсил под мангала убежище от убийствения студ?

Разбира се, той обичаше Бихтер. Никога не бе горял така пламенно, така продължително от любов. Ясно, тя бе неговата първа и последна любов. Но дали би могъл да я опази чрез тези едни и същи разговори, чрез тези едни и същи думи, изричани в един и същи час, едни и съши клетви за вярност, едни и същи целувки, едни и съши почти съпружески крамоли и сръдни?

Сред еднообразната сладост на тази обич той започнала жадува за нещо по-различно, нещо ново. През първите седмици не бяха лишени от ония неща, които ги вълнуваха и плашеха. Докато се отдаваха всецяло един на друг сред съществуващите неизживени рискове в любовта, те изгаряха в трепетната жар на ненавистното желание. Но по-късно, когато нямаше какво повече да очакват, предоставиха обичта си на монотонните часове, които така много приличаха на затишие преди изпълнение на смъртната присъда. Нищо не остана от очакваните страсти, пориви, безумия и сълзи, от настояванията за повече обич, с една дума — от всички стихии, които възраждат непрестанно всяка любов; дори престанаха да се ревнуват…

Противно на предположенията си той откри, че Бихтер е една мекушава жена. Тя посещаваше стаята му като по задължение, а това се отразяваше зле и върху самия него. От много обич не им оставаше време да се пожелаят. Макар и смътно, той чувстваше как в нейни ръце сам се превръща в жена. Тя идваше при него, тя го търсеше, тя приемаше и удовлетворяваше всеки негов каприз. Не можеше да си обясни защо, но така или иначе, от такава любов той се чувстваше унизен, усещаше как дълбоко в сърцето, в най-потайните му кътчета, започва да назрява враждебност към Бихтер.

Така прекрасна, тази жена според него бе лишена от способността да разпалва плътските желания, да предизвиква мъжа, с една дума — не владееше любовната магия. Отдаваше се елементарно, покоряваше се на неутолимите му страсти безропотно и изобщо не проумяваше, че подобен израз на преданост е в ущърб на самата нея, че е пошлост, унижение, че накърнява собственото й достойнство. Не отказваше нито един негов каприз, не забелязваше, че в страстите си той преминава всякакви граници. А имаше нужда да бъде отхвърлян, да моли, трудно да се домогва до целта.

Една нощ се опита да опияни Бихтер така, че да последва някакъв абсурд. Тайничко се надяваше тя да му откаже, да не приеме като последната уличница и този негов каприз. Едва тогава Бехлюл щеше да постигне огромното щастие най-сетне тази жена да изпадне в любовен екстаз, за да я обладае до край. Но се случи тъкмо обратното — Бихтер промълви: „Да“, а той начаса изпита отвращение. Този случай бе отминат като безобидна шега. Но в неговото сърце все повече назряваше антипатия към младата жена само защото не му бе отказала.

Всъщност липсата на уважение към Бихтер породи това чувство. За да обичат една жена, мъжете трябва да изпитват уважение към нея.

Дори когато са безумно влюбени, мъжете без ни най-малко колебание причисляват всяка потъпкала честта си жена към грешниците. Бехлюл също не правеше изключение — той не само отбягваше да си даде сметка за собствените чувства, ами и започна да приема Бихтер като жена, която най-безцеремонно се измъква от съпружеското ложе, за да се хвърли в обятията на друг мъж. Нощем, потънал във фотьойла, вглъбен в страниците на безмилостния душевад и гадател на женското сърце Пол Бурже, той хем жадуваше за нея, хем се плашеше да не би да дойде.

Да беше се обидила, да, да, да беше се разсърдила поне за седмица-две, само за няколко седмици. А той да дебне ден след ден удобен случай да я срещне насаме, макар за пет минутки, да му прости най-накрая, за да се хвърлят отново в обятията си… Струваше му се, че в такъв случай подобни мисли нямаше да го връхлитал.

Последните дни на краткотрайната му любов положиха началото на дрязги и скандали. Бехлюл започна да отправя упреци към своята любима преди още пресищането да проличи. Приказните цветя, които красяха пролетта на тяхната любов, повяхваха, изречените думи придобиваха силата на доводи, обясняващи някогашната омраза.

Отровен бе неговият брачен живот. Да се преструва повече на щастлив, значеше да заприлича на ония, които крият коварната си болест под нагиздена външност. По-рано щастието надделяваше над страданието, но сега страданието направо премазваше щастието, задушаваше го.

Напълно се убеди в това, когато започнаха да го връхлитат мигове на мълчалива угнетеност. Този брак беше ужасна грешка. Проумя го най-сетне по ледено безстрастната, безчувствена като мъртвец в обятията му Бихтер; тя не споделяше трепета на прегръдката, избягваше погледа му, очите й търсеха като че ли някакъв друг образ на любовта, не го даряваше с женска ласка дори когато му се отдаваше. На него се отдаваше, а сякаш принадлежеше на някого другиго. Устните й оставаха сковани от лед и засипваха със снежна вихрушка лумналия огън на любовта и под най-пламенните му, най-ненаситни целувки. Прегръщаше го така вяло, сякаш го отблъскваше. Поднасяше му лишените си от плам устни така безжизнено, че техният допир приличаше на нереалната целувка насън. Бихтер му се отдаваше, без да му принадлежи.

И той заживя с чувството, че стените на тяхната спалня се вледеняват от този кой знае откъде повял пронизващ вятър, че душата му се сковава от студ, и започна да гледа жена си с укор. Болката от потъпканото мъжко достойнство така ясно преливаше в очите му, че Бихтер се чувстваше задължена да го утеши, да изкупи вината си, задето не може да го направи по-щастлив. Отпускаше глава на рамото му, докосваше с устни онова местенце под брадата, което някога принадлежеше на Нихал и го обсипваше с целувки.

Но от тези целувки го облъхваше лицемерие и хлад, идеше му да я сграбчи за плещите и да я раздруса, да прекърши китките й, да разкъса в изблик на дива ревност тази жена, която не можеше да му принадлежа докрай. Ревнуваше я. Но не от друг, а от самия себе си; ревнуваше я заради възрастта си; ревнуваше я заради нейната красота и младост, направо се изяждаше отвътре, че не може да я покори изцяло.

Понякога правеше опит да изрази някакъв протест. Изпитваше нужда да я унизи с обидна дума, поне така са отмъсти. Безброй пъти я беше разплаквал. А щом го направеше, започваше да се упреква в егоизъм, стремеше се не само да забрави, ами и да изкупи всички прояви на ревност, внушавайки си, че това са дребнавости, от които би трябвало да се засрами.

Когато Бихтер прекъсваше ласките му и се опитваше да го отпрати, Аднан бей се утешаваше с оправданието, че е уморена, че е неразположена. Но в същото време, още щом чуеше ключът на стаята й да се превърта в бравата с дразнещо скрибуцане, сърцето му отново започваше да кърви.

„Не ме обича!“ — решаваше той. Колко пъти в момент на изстъпление му идеше да й изкрещи тези напиращи на устата му думи: „Ти не ме обичаш!“ Но страхът да не би в отговора й да прочете ясното потвърждение на истината направо го ужасяваше и затова предпочиташе да мълчи.

Мъчеха го подозрения, сънят бягаше от него. Допускаше, че преди женитбата им Бихтер е обичала някого и изгаряше от ревност към въображаемите мигове на тази въображаема любов. Може обичта още да не е стихнала в нейното сърце. Може да живее още със спомените си и тъкмо това да й пречи да му принадлежи. Колко пъти я беше подлагал на деликатни разпити, само и само да изкопчи някакво доказателство, да попадне на подозрителна следа от предишния живот на младата си съпруга.

И ето че един ден в сърцето му се промъкна невероятно подозрение: Бехлюл!…

Без никакъв повод. Чисто и просто една вечер ги видя седнали един до друг да разглеждат някакво илюстровано списание и прозря, че този млад мъж би могъл да се превърне в заплаха. Но Бехлюл се държеше така сдържано към Бихтер, а и тя винаги говореше за него с такава досада, че Аднан бей бе принуден да си признае: страхът да не би между двамата да се породи нещо бе невероятна, отвратителна пошлост, до която го доведе единствено безумната му ревност. Обеща си никога повече да не се поддава на подобни подозрения. Но въпреки това, независимо от всичко някакво вътрешно чувство го подтикваше да следи Бехлюл и Бихтер. В такива мигове се обвиняваше и се опитваше да отклони мисълта си.

Веднъж, пак в подобна ситуация, той си каза: „Не може да бъде!“, и обзет от стремежа да изкупи вината си пред тях сам предложи на своя племенник:

— Бехлюл, накарай леля си да ни посвири малко на уд…

Бехлюл се възползва от категоричното решение да уволнят мадмоазел Дьо Куртон като удобен начин с един замах да заличи докрай всички неволни подозрения от съзнанието на Аднан бей. Издебнал един миг, когато остана насаме с чичо си, той се наведе към него и абсолютно сериозно му пошушна:

— Виждате, нали, един по едни си отиват. Предполагам, че у Бихтер ханъм ще се породи желание след мадмоазел Дьо Куртон да изгони и мен. Не се смейте, моля ви, имам твърде солидни основания да си го мисля. Не се подвеждайте само по външните белези, тя никак не ме обича, твърдо съм убеден в това. Искам да ви помоля обаче още щом забележите у нея подобно намерение, дайте ми само знак с очи, това ми стига. Да ви призная ли всъщност истината? Омръзна ми вече да живея в имението. Една луксозна, прелестна стая в „Пера Палас“[1], пък по-нататък ще видим…

Не успя да довърши, понеже долетя гласът на Бихтер.

Подозренията на Аднан бей се ограничаваха единствено във възможността между Бехлюл и Бихтер да възникне само по-сърдечна симпатия. Мислейки за миналото на своята съпруга, той не си позволяваше да си въобразява, че евентуалните някогашни отношения му давят правото да я ревнува най-безцеремонно. Но към Бехлюл изпитваше дълбока ненавист. Заради това, че самият той не е така весел, не е така млад, а най-вече, че не е така красив. Зърнеше ли го близо до Бихтер, същата тази ненавист го теглеше да отиде при тях. Тялото на младия мъж бе за него онова веществено доказателство, което по най-безспорен начин натрапваше постоянно на Бихтер мисълта за възрастта на собствения й съпруг.

Аднан бей изпита това чувство към Бехлюл в деня, когато племенникът му изрази желание да бъде назначен в едно от консулствата. Дотогава бе отхвърлял подобни негови приумици, но този път веднага одобри намерението му. И едва открил обрата в себе си не закъсня да потърси и истинската причина. Да, принуден бе да си го признае — в неговия интимен свят този младеж бе излишен.

Така и не сподели с Бихтер думите на Бехлюл по повод напускането на мадмоазел Дьо Куртон. Припомни си ги днес, след като се върна от градината, както си седеше потънал в размисъл… Малко след като Бехлюл пое към града, той отиде в стаята на Бихтер и попита:

— Бехлюл излезе, нали?

— Да, вероятно няма да се върне и през нощта… — отвърна тя, без да го погледне.

— Прекара толкова примерна зима, че можем да му простим една нощ — засмя се Аднан бей.

Бихтер седеше на канапето с ръкоделие в ръце. Остана си с наведени очи.

— Знаеш ли какво ми беше казал неотдавна Бехлюл? — продължи все така усмихнат Аднан бей. — Опасявал се, че след мадмоазел Дьо Куртон идвал и неговият ред.

Този път тя го погледна в очакване да й обясни смисъла на думите си.

— Защо се правиш, че не разбираш, Бихтер… Всеки е наясно, че който напуска, напуска заради теб. Бехлюл също очаква да бъде изгонен от този дом.

Премести се съвсем близо до нея. Сведе лице към нейното и със същата усмивка допълни:

— Имал намерение да се пренесе в Бейоглу. И отсега се опитва да измисли някакъв повод. Щом си го е наумил веднъж, аз не бих могъл да го спра.

Бихтер мълчеше. Лицето й пламна. Изплаши се да не се издаде. Смътно подозрение сграбчи душата й.

Тия думи, казани с усмивка, можеха да бъдат и изкусен разпит, стаил страхотна буря.

— Разбира се! — промълви сподавено тя.

Начаса съжали и затова веднага поясни:

— Искам да кажа, че всъщност това не ме засяга. Но ако Бехлюл бей ни напусне, много ви моля, само не намесвайте и мен. Омръзна ми вече все аз да съм виновната за всеки, който решава да се махне.

Изговори го с гняв. Аднан бей се засмя още по-ведро, склони се още по-близо до нея.

— Ама не, признай си, Бихтер, все ми се струва, че ако Бехлюл се махне, ти ще се зарадваш.

— Може! — кимна Бихтер.

Слепоочията й пулсираха до пръсване. В този момент я измъчваше една-единствена мисъл. Бехлюл значи е решил да се маха. И да прекарва кой знае къде и с кого всеки ден, всяка нощ, а не само тази. Ами тя, която му отдаде цялата си душа, какво ще стане с нея?

Закипя от внезапна омраза към Бехлюл, обзе я желание такси да признае на съпруга си цялата гнусна изневяра, точно така, за да му отмъсти. Животът й рухна пред собствените й очи. В същия миг й хрумна спасителната мисъл: „Може би всичко това е лъжа. Може би още тази нощ той ще си дойде, може и преди това, преди да се стъмни, ей сега, след час-два…“

Закопня да остане сама. Изплаши се да не би да загуби самообладание и да се издаде, ако съпругът й се задържи още малко. Спаси я Шайесте, която отвори вратата и ги повика на обяд.