Случи ми се нещо странно XXVII

Знаех, че не трябва да се медитира между десет вечерта у пет сутринта. Но въпреки това го правех, най-вече експериментирах с осъзнато сънуване.
И една вечер, малко след полунощ, усетих, че имам страшно силна енергия. Като никога дотогава. Давай, лягай, каквото ще да става.
Как се концентрирах аз: 20 вдишвания през носа и толкова издишвания през устата. Започвам да броя до десет, едновременно с това да броя наобратно. Или 1,3,5,7,9- между тях броя 2,4,6 и тн. Или пък броя едновременно на български и на английски.И така до напълно освобождаване на съзнанието от всякакви мисли. И магията ставаше. Беше опасно сам, но на мен не ми пукаше.
И докато извършвах ритуала си и "тръгнах". Преминах през шест пространства, с всяко пространство ставаше все по-трудно и енергията вече беше почти свършила и ме "изплю" в една кантора, имаше бюро, някакви папки и настолна лампа. Старовремски телефон - черен. Успях с големи усилия да изляза през матираните стъкла на кантората и се озовах пред една сграда, запомних я с подробности. В двора имаше дълги алеи с наредени лампи, които светеха. Което ми направи впечатление, защото беше ден
 Носех се над алеите няколко метра нагоре и си мислех, че и друг път съм била тук. Знаех, че това "място" не е на Земята, не е дори в това измерение. Беше някъде, много далеч. Управляваше се от машини. Не живи същества, но дори не така наречените неорганични. Нещо много по-различно и страшно зловещо. Знаех, че всеки момент могат да ме надушат, ако добия плътност или създам шум.
И летейки си, някакъв глас ме направляваше какво да правя. Каза ми да вляза в сградата. Вмъкнах се през един малък прозорец, прозорците отново бяха матирани. Озовах се в голямо помещение със завои и стаи. Всичко беше в плочки, розово-оранжеви. И виждам пред една врата наредени на опашка мъже и жени, всички голи. Наредих се и аз. Гласът ме направляваше. И влязох по реда си и виждам вляво параван, зад който влизаха хората. И аз след тях, и зад паравана след проверка, може би преброяване, хората влизаха в помещение с множество шкафчета за събличане. Всеки отваряше шкафчето си и заставаше мирно пред него. От шкафчетата се чуваше звук като засечена радиация. Това и беше. Всеки, застанал пред шкафчето си получаваше ударна доза радиация. Облъчването траеше около минута, приключилите отстъпваха реда си на следващите. Аз, залепена за прозорчето горе, малка топка енергия, не дишах от ужас от това, което се разкри пред очите ми:
След облъчването никой от тях вече не беше същият човек. Двама мъже бяха като сиамски близнаци, без да имат кръвна връзка помежду си, младата жена, която гледах до минути здрава и изправена пред гардеробчето си, беше крива, клатеше се зловещо с изкривени ръце и крака, а кожата й висеше по нея. Някой умираше, други стенеха-не хора, а сенки. Всичко това пред очите ми: умиращи в ужасна болка хора. И тогава по осъзнах, че това са души. Затворени тук на това място, търсейки, но не намирайки покой. Живеещи в ужасна болка. Не само физическа.
И изведнъж от краката ми паднаха джапанките ми. Тежко на плочките. Знаех, че трябва да бягам. Изкуших се през прозорчето чувствайки, че енергията ми отслабва със секунди. Дотолкова, че вече летях едва на три метра от земята. "Машините" имаха кучета, които само те можеха да подушат нежелано присъствие. Но само на метър и половина от земята.
Толкова страх не съм брала в най-големия си кошмар. Знаех, че хванат ли ме няма измъкване. И падах и падах надолу и кучетата ме почти докопаха. Аз, със сетни сили, се повдигнах нагоре и се залепих на мрежата на прозореца и се престорих на сянка. Те полаяха полаяха отдолу и си тръгнаха с този, който ги водеше. Той, каквото и да беше не можеше да ме види, нито да ме усети. Той беше слуга на "машините" също не жив.
И в този момент се включи сирена и равен глас започна да нарежда и да повтаря: Ако до две минути не напуснете Зоната на сградата, ще бъде включен Конвектора.
Гласът в ухото ми казваше, изходът е ей там, зад каменната ограда. Оградата беше ниска, но аз нямах повече енергия. Пуснаха Конввктора и той започна да ме търси. Гласът ме напътсваше; Не можеш да останеш по въздух, влизай пет метра под земята и три напред и си зад оградата. Конвекторът не можеше да проникне на това разстояние под земята.
Забих се с последните си сили под пръстта и с почти капката енергия, която ми беше останала изпълзях три метра навън, и се изслух на земята зад оградата. И се събудих, все едно не бях заспивала. И си казах СТОП! Дотук бях с медитациите.