Здравейте!
Ще се опитам да бъда кратка и се надявам цялото това нещо да не излезе прекалено дълго.
Момиче съм на 26г. от град Пловдив. Не изглеждам зле, нито ми има нещо, средна работа. Страдам от тревожност, а в миналото ми от 14г. възраст до началото на 20-те ми години страдах от социална фобия с която се борех, като приемах и антидепресанти до преди 4 месеца. Като по-млада съм опитвала да ги спра но не ми се получаваше. През живота ми съм посещавала 3 психолога и 1 психиатър който ме следи от 14 годишна. Първият терапевт беше на 14 год. и той установи какво всъщност е социалната ми фобия, помогна ми да я разбера и осъзная, да я приема и да се опитам да я преодолея. Прекратих след няколко месеца тъй като идвам и от бедно семейство и нямах финансова възможност. На 21 отново потърсих терапевт след смъртта на баща ми, защото мислех, че вината е моя и не съм направила всичко необходимо да го спася заради соц. фобия. Исках и да изчистя остатъците от нея. След няколко сеанса, терапевтката ми ме остави по телефона като каза, че е много заета, защото е преподавател и в Пу и мислила. "че сме изчистили нещата". На 23 потърсих друга, отново да изчистя остатъците от соц, фобия защото исках да се чувствам пълноценен човек и да не се притеснявам от нищо. Тя ми каза, че нямам соц. фобия, психиатърката ми също. Прекратих след половин година заради пандемията, защото останах без работа. Като имахме напредък.Миналата ходина отново потъсих последната ми терапевтка, защото тези остатъци от соц. фобия ме карат да се чувствам самотна. Заради всичко това което са пожънали остатъците до момента. Отново тя ми каза, че нямам соц. фобия, психиатърката също, че много мисля, прекалено много. Прекратих този път аз сама срещите ми с последната психоложка, защото тя самата не си вършеше работата както трябва и просто не ни се получаваше (20 мин. да говориш за себе си и своя личен живот малко ми се вижда прекалено) и че няма смисъл кара ме да се чувствам по-зле. Разбира се пак нищо не беше напразно като терапия имаше напредък.
Но от известно време чувствам самота. Не искам да описвам самото чувство защото е ужасно, кара ме да не се чувствам пълноценна. Кара ме да се чувствам по-малко човек, по-малко достойна за комуникация с хора, завързване на приятелства въобще за харесване. Срам ме е от това чувство и че го изпитвам. Причнините за тази самота са, че аз винаги през живота ми съм имала 1 най-близка, най-добра приятелка да я наречем Инна. От детската градина, през училище до 22г. когато тя явно е започнала да се чувства самотна спрямо романтичните връзки и започна да излиза по гаджета и ме заряза с едно, после с второ. Второто и стана и мъж, ние си оправихме отношенията 4 години по-късно тя живее в София със своя 3год. син и мъжа си, а плановете ни не са били такива де, ние щяхме да завършим и заживеем заедно на квартира
, но знам, че нещата никога не вървят по план. Поддържаме връзка, но отношенията ни не са толкова близки колкото може би ми се иска.След нея търсих друга която да я замести няколко месеца по-късно се появи тя на тогавашната ми работа. Станахме си близки, но след 2 год. и тя ме остави за момче което я третира като боклук и в момента е в Англия. Просто винаги през живота ми съм имала поне 2 приятелки като едната ми е била най-близка. Като изключим 8 клас когато Инна реши да напусне нашето училище и аз останах сама аутсайдер, защото преди това ние двете си бяхме аутсайдерите на класа. По-тихи и по-скромни. Тя не обичаше да общува с другите в класа и аз така малко покрай нея. 8 клас не говорих с никой, не ставах от чина само до тоалетна, чувствах нейната постъпка като предателство и се чувствах страшно самотна. Всеки ден се прибирах с плач вкъщи, съучениците ми се подиграваха, че не мога да говоря, дърпаха ме за косата, а аз исках да умра. Буквално. От там педагогически съветник, психиатър и хоп диагнозата "соц. фобия".
Сега съм на 26 и няма никой толкова близък приятел до мен. А като знам какво е и какво е чувството да имаш там най-близък човек липсата е ужасна. Сега най-близък човек е сестра ми, но гледам да не и досаждам много, все пак това са различни отношения. А и аз трябва да съм за пример. След смъртта на баща ми трябваше да остана вкъщи и да се грижа за майка тя е по болест пенсионер, сестра ми която е 4 год, по-малка и брат ми който също е пенсионер по болест (ментални проблеми) 5 год. по малък. Гледах да се грижа за тях, да изкарвам достатъчно пари за вкъщи. Отказах се да се изнеса на квартира или да замина за някъде. От тогава чувствам и тази обща тревожност, че ако стане нещо аз отговарям, аз съм главата на семейството, а сега тревожност, че съм изпуснала много от живота и младините си и че продължавам да изпускам много и тъпча на едно място.
На 26 с една близка приятелка която е 10год, по-голяма от мен виждаме се поне 1 път на 2-3 седмици, 2 под въпрос ей така за пълнеж и това е. Най тъжното знаете ли кое е. На 26 съм девствена и не съм била във връзка, нито на среща, нито нищо. Не мога да общувам с тях, не знам как. Истината е, че изпитвам страх от тях, а ирационалният страх е знак за фобия, избягващото поведение също. Психиатърката ми ми каза, явно нямам соц. фобия , а фобия от мъже. Забавно нали.., а работата ми изисква да работя с клиенти мъже, защото предлагам мъжка мода. По принцип тук има и предистория за това ми поведение, но не искам да разтягам подробности.
И всъщност това което ме е много страх да призная е, че явно в голяма част чувството ми за самота се дължи и на факта, че няма никой до мен, като приятел, партньор или просто за интимни отношения. Та вижте, че аз с приятелките ми съм се държала все едно, че сме във връзка. Не знам. Да потърся ли отново психолог?
Една позната ми каза, след оплакване че не си харесвам работата и че вече след 2 год. ми е скучна и искам нещо по-различно, нещо към което да чувствам принадлежност или призвание, че ми трябва мъж. Секс. Психиатърката ми каза същото. Според нея на мен трябва да ми се забрани да ходя на терапия:) Явно имало такива хора на които им действа зле. Пак ми каза, че много мисля и, че трябва да отида на среща. Всеки към който се обърна ми казва това като решение на проблема ми със самотата.
А приятели, а новите готини и позитивни сингъл хора с който искам да се запозная. Може и да не са иснгъл, но как създавате нови приятелства след като не сте вече в университет и работите с 3ма човека на работа. Как го правитве? Когато искате да проемите соц, кръг около себе си и искате да го разширите. Колко приятели имате, колко често излизате? Любопитно ми е да знам за да се линчувам по-късно.
Ще се опитам да бъда кратка и се надявам цялото това нещо да не излезе прекалено дълго.
Момиче съм на 26г. от град Пловдив. Не изглеждам зле, нито ми има нещо, средна работа. Страдам от тревожност, а в миналото ми от 14г. възраст до началото на 20-те ми години страдах от социална фобия с която се борех, като приемах и антидепресанти до преди 4 месеца. Като по-млада съм опитвала да ги спра но не ми се получаваше. През живота ми съм посещавала 3 психолога и 1 психиатър който ме следи от 14 годишна. Първият терапевт беше на 14 год. и той установи какво всъщност е социалната ми фобия, помогна ми да я разбера и осъзная, да я приема и да се опитам да я преодолея. Прекратих след няколко месеца тъй като идвам и от бедно семейство и нямах финансова възможност. На 21 отново потърсих терапевт след смъртта на баща ми, защото мислех, че вината е моя и не съм направила всичко необходимо да го спася заради соц. фобия. Исках и да изчистя остатъците от нея. След няколко сеанса, терапевтката ми ме остави по телефона като каза, че е много заета, защото е преподавател и в Пу и мислила. "че сме изчистили нещата". На 23 потърсих друга, отново да изчистя остатъците от соц, фобия защото исках да се чувствам пълноценен човек и да не се притеснявам от нищо. Тя ми каза, че нямам соц. фобия, психиатърката ми също. Прекратих след половин година заради пандемията, защото останах без работа. Като имахме напредък.Миналата ходина отново потъсих последната ми терапевтка, защото тези остатъци от соц. фобия ме карат да се чувствам самотна. Заради всичко това което са пожънали остатъците до момента. Отново тя ми каза, че нямам соц. фобия, психиатърката също, че много мисля, прекалено много. Прекратих този път аз сама срещите ми с последната психоложка, защото тя самата не си вършеше работата както трябва и просто не ни се получаваше (20 мин. да говориш за себе си и своя личен живот малко ми се вижда прекалено) и че няма смисъл кара ме да се чувствам по-зле. Разбира се пак нищо не беше напразно като терапия имаше напредък.
Но от известно време чувствам самота. Не искам да описвам самото чувство защото е ужасно, кара ме да не се чувствам пълноценна. Кара ме да се чувствам по-малко човек, по-малко достойна за комуникация с хора, завързване на приятелства въобще за харесване. Срам ме е от това чувство и че го изпитвам. Причнините за тази самота са, че аз винаги през живота ми съм имала 1 най-близка, най-добра приятелка да я наречем Инна. От детската градина, през училище до 22г. когато тя явно е започнала да се чувства самотна спрямо романтичните връзки и започна да излиза по гаджета и ме заряза с едно, после с второ. Второто и стана и мъж, ние си оправихме отношенията 4 години по-късно тя живее в София със своя 3год. син и мъжа си, а плановете ни не са били такива де, ние щяхме да завършим и заживеем заедно на квартира
, но знам, че нещата никога не вървят по план. Поддържаме връзка, но отношенията ни не са толкова близки колкото може би ми се иска.След нея търсих друга която да я замести няколко месеца по-късно се появи тя на тогавашната ми работа. Станахме си близки, но след 2 год. и тя ме остави за момче което я третира като боклук и в момента е в Англия. Просто винаги през живота ми съм имала поне 2 приятелки като едната ми е била най-близка. Като изключим 8 клас когато Инна реши да напусне нашето училище и аз останах сама аутсайдер, защото преди това ние двете си бяхме аутсайдерите на класа. По-тихи и по-скромни. Тя не обичаше да общува с другите в класа и аз така малко покрай нея. 8 клас не говорих с никой, не ставах от чина само до тоалетна, чувствах нейната постъпка като предателство и се чувствах страшно самотна. Всеки ден се прибирах с плач вкъщи, съучениците ми се подиграваха, че не мога да говоря, дърпаха ме за косата, а аз исках да умра. Буквално. От там педагогически съветник, психиатър и хоп диагнозата "соц. фобия". Сега съм на 26 и няма никой толкова близък приятел до мен. А като знам какво е и какво е чувството да имаш там най-близък човек липсата е ужасна. Сега най-близък човек е сестра ми, но гледам да не и досаждам много, все пак това са различни отношения. А и аз трябва да съм за пример. След смъртта на баща ми трябваше да остана вкъщи и да се грижа за майка тя е по болест пенсионер, сестра ми която е 4 год, по-малка и брат ми който също е пенсионер по болест (ментални проблеми) 5 год. по малък. Гледах да се грижа за тях, да изкарвам достатъчно пари за вкъщи. Отказах се да се изнеса на квартира или да замина за някъде. От тогава чувствам и тази обща тревожност, че ако стане нещо аз отговарям, аз съм главата на семейството, а сега тревожност, че съм изпуснала много от живота и младините си и че продължавам да изпускам много и тъпча на едно място.
На 26 с една близка приятелка която е 10год, по-голяма от мен виждаме се поне 1 път на 2-3 седмици, 2 под въпрос ей така за пълнеж и това е. Най тъжното знаете ли кое е. На 26 съм девствена и не съм била във връзка, нито на среща, нито нищо. Не мога да общувам с тях, не знам как. Истината е, че изпитвам страх от тях, а ирационалният страх е знак за фобия, избягващото поведение също. Психиатърката ми ми каза, явно нямам соц. фобия , а фобия от мъже. Забавно нали.., а работата ми изисква да работя с клиенти мъже, защото предлагам мъжка мода. По принцип тук има и предистория за това ми поведение, но не искам да разтягам подробности.
И всъщност това което ме е много страх да призная е, че явно в голяма част чувството ми за самота се дължи и на факта, че няма никой до мен, като приятел, партньор или просто за интимни отношения. Та вижте, че аз с приятелките ми съм се държала все едно, че сме във връзка. Не знам. Да потърся ли отново психолог?
Една позната ми каза, след оплакване че не си харесвам работата и че вече след 2 год. ми е скучна и искам нещо по-различно, нещо към което да чувствам принадлежност или призвание, че ми трябва мъж. Секс. Психиатърката ми каза същото. Според нея на мен трябва да ми се забрани да ходя на терапия:) Явно имало такива хора
на които им действа зле. Пак ми каза, че много мисля и, че трябва да отида на среща. Всеки към който се обърна ми казва това като решение на проблема ми със самотата. А приятели, а новите готини и позитивни сингъл хора с който искам да се запозная. Може и да не са иснгъл, но как създавате нови приятелства след като не сте вече в университет и работите с 3ма човека на работа. Как го правитве? Когато искате да проемите соц, кръг около себе си и искате да го разширите. Колко приятели имате, колко често излизате? Любопитно ми е да знам за да се линчувам по-късно.
