Плам пламти! Котел бълбукай! Адска смес мехури пукай! Мартенска вещерска и спортна!

Събудих се къмто дванаЙсе, дванаЙсе и нанайсе, ново време. Изпълзях до ръба на леглото и разбрах, че без хладен душ (тоновете кафе се подразбират) няма да мога да функционирам. Замъкнах се в банята и след втората минута започвам да се осефервам и ми просветва, че в психодиспансера е тихо – не се мярка никакъв персонал, нито щъкат пациенти.
В главата ми нахлуват думите и музиката на Елена Ваенга- Снова стаю адна, снова курю мама, снова, а вокруг тишинАААА…. Пея  от сърце и с пълно гърло и изведнъж – ДУМ ДУМ ДУМ по вратата… Карамелоо, стрък маносан, нормалните хора още спяяят.  Халапеньо това.
Намалявам струята на душа и процеждам лукаво, ако нормалните спят, по тая логика требе да си станал отдавна, муцунка медена.
Той- ще ти изтръгна гласните връзки и ще помета с тях до Елада, до древна Спарта ще стигна, ако се наложи, но ти повече няма да имаш глас, само ще мучиш нечленоразделно!!!
Аз -  Мамина туршия захросана, че на мен не ми требе глас, да общувам с вас, достатъчно е да имам пръсти, дори само един конкретен пръст ми е достатъчен.
Той – ще ти счупя ключа за стаята и ще видиш усамотение на куково лято. Гаранция отново се къпеш без пояс, ще те удавя, бе, кълна се ще те удавя…
Аз  с гласа на Ваенга – АЙ,  ДУРАК НЕ ГАВАРИИИ.
Той не вдява грам руски, но в истерия – не ме хейтвай на чужди езициии.
И зад заключената врата на банята се материализира гласът на старшата – Какво крещите, това не е къща, а лудница. Обявява го с апломб, сякаш не съобщава факт, а някаква невероятна новина. Ще взема точилката и няма да гледам кого удрям, ама ще удрям без чувства, подлудихте мееее.
И тогава цъфна и „английският пациент“ и ме спаси от физическа саморазправа, но ми нанесе психична такава, като ме ескортира в каторгата.