Никой нищо не ми е дал, платил, купил, подарил, защото всичкото идваше с условия и обвързване, което аз не можех да изтърпя. Баща ми живее от над 40 години в западна уредена държава, аз сама емигрирах в различна държава, въпреки че бих предпочела да бъда в неговата, но навремето нямаше начин. Аз избрах да направя компромис с мястото, отколкото със свободата си. Сама съм се блъскала с учене, изплащане на жилище, коли и т.н. Към момента животът ми е супер, не мога и да си мечтая за по-добър и най-важното - на никого за нищо не съм длъжна.
Отношенията с баща ми, брат, сестра са чудесни, а жена му обичам повече отколкото него, което едва ли щеше да бъде така, ако всички седяхме на клона да чакаме той да ни дава. Баща ми и жена му са пенсионери, скъсаха се да ходят по екскурзии и почивки по цял свят както и трябва да си прекара човек старините.
Изобщо, от родителите смятам, че можем да имаме очаквания, докато сме на 18-20 години. После вече сме си собствена отговорност, защото сме големи хора. Инфантилно е да гледаш назад и да се сърдиш и съжаляваш за това, което е могло да бъде и да оправдаваш текущи неуспехи с родителски постъпки преди 20-30 години.