Разбрах, че майка ми е изоставила дете

Вече казах, че тези случаи ги изключвам.

Добре. Има лица под запрещение, раждат - и те ли са отговорни?
Всяка изнасилена с нестабилен цикъл, или просто глупава и необразована и изпуска времето за аборт - и та ли е отговорна? Или не може да си позволи аборт - има населени места без болница, трябва да се ходи до окръжния град с болница и тя е отговорна?

Янтра, има множество изключения. Глупава и необразована конкретно обаче не бих ги писала като такива. Иначе по тази логика такива хора не трябва да носят отговорност и за престъпления. Ако изпусне времето за аборт или не може да си позволи аборт - ами честно казано, тогава бих се запитала, с какъв акъл е правила необезопасен секс? Ще кажеш, глупава. Еми, не, не я освобождава от отговорност това. Отново, изключвам случаи като изнасилвания, принуда да се задържи детето, психически дефицити и заболявания, и други.

Имах много близък приятел (светла му памет), който е бил осиновен като бебе. Знаеше за осиновяването, но не желаеше да търси родителите си. Беше им гневен, че са го изоставили. Обичаше много майка си, въпреки че постоянно създаваше главоболия, като се забъркваше в най-различни каши.

Майка му беше кротка жена, набожна, но когато била много млада, може би на 16-17 години, забременяла и направила нелегален аборт. Манипулацията обаче се оказала зле направена; това било през 70-те и я осакатило за цял живот. Загубила завинаги възможността да има дете. Когато се омъжила, си взели Борко. За жалост, той си отиде твърде рано. Съпруга ѝ също почина и тя остана сама със своята мъка.

На осиновителите също не им е лесно, а като цяло към тях има най-високи изисквания и те биват обвинявани и критикувани за всяка грешка. Осиновяването, според мен, е по-трудно отколкото да отгледаш децата, които си родил.

Относно случая, наистина първо трябва да се провери достоверността и след това да се завихрят драми.

И какво доказа историята с осиновения брат и сестрата? В Париж е отгледан и възпитан, ама го влече циганското гето. Това е то осиновяването.

Тези, които са отгледани в Щатите и Франция нямат нашите предразсъдъци към гетото. Не, че ги влече, може би са благодарни, че ги има, оправдават избора на родителите си да ги оставят и с това да им дадат шанс да не попаднат в гетото... За дете отгледано в България и открило произхода си в гетото не мисля, че ще има същата романтична нагласа.

Към Титина: Не знам какво би се случило, ако Зоя нямаше тези постижения - само мога да гадая. Животът е това, което вече се е случило. Хората си допадат най-вече заради това, което са, а не заради постиженията си. Най- голямото постижение на Зоя не са спортните й победи (тя все още не е ходила на Параолимпиада, има други български и международни успехи), а това, че се бори сама в живота и се справя достойно. Израснала е в институции, не е имала шанса да бъде осиновена, и въпреки това не се е предала, не проси по улиците, както много други като нея, които съм виждала, а търси начини да осмисли живота си и да се чувства пълноценна.

Много е хубаво, че са успели да се срещнат - още повече че те са с двама еднакви родители. Защо да не се познават? Така и тя, и брат й ще сглобят картината на живота си, ще си дадат някои отговори.
Ако аз бях осиновена, също щях да искам да науча за биологичния си произход. Това е нормално, човек не идва отникъде, някоя жена го ражда... Преди или след него тя може да има и други деца, които си остават негови полубратя и сестри или пълни такива, както в случая със Зоя и брат й.

Ето още една прекрасна история от преди няколко години, която си спомням и ме трогва до сълзи: https://nova.bg/news/view/2015/08/22/121759/%D1%81%D0%B5%D0%BC%D … 1%8F%D0%BB%D0%B0/.

И гледната точка на Деница Сачева, която е осиновител, а нейната майка е осиновена, интервюто е от преди няколко дни: https://www.24chasa.bg/mneniya/article/14963333.

Чета и следя тази тема с интерес. Разбирам, че тези казуси са много деликатни и решенията не се вземат лесно от нито една страна.
Баща ми е бил осиновен като бебе и неговата мъка ми седи като пример. Баба и дядо не са могли да имат деца, баба е имала много спонтанни аборти и проблеми с постоянни мастити. То е било очевидно за доста хора това осиновяване, защото баща ми беше светъл, имаше огромни сини очи и с нищо не приличаше на родителите си. Голяма неразрешена драма на живота му е, че не успя да намери биологичната си майка. Не знам защо го прие толкова тежко, но това му се отрази много зле, без значение че баба и дядо даваха всичко за него и го обичаха до безкрай.  Явно някои хора много трудно го понасят и за това и аз смятам, че трябва да има законова възможност да се осъществи този контакт. Разбирам, че всяка жена има правото да не контактува с детето, което е дала. Но и смятам, че винаги има начин да се удовлетворят нуждите на всички без нито една страна да бъде ощетена.

Компромисен вариант винаги може да се намери, стига едната страна да гледа с разбиране към другата. А не да се казва само - нямате право, мълчете си.
Примерно, след смъртта на биологичната майка, детето да има право да получи предварително записана информация за казуса - може да е писмо от майката, или просто записано резюме на нейния казус. За да може хората, които страдат, поне да узнаят какво се е случило, за да се стигне до тяхното осиновяване. И задължително поне да се дава семейно здравно досие, само за най-важните заболявания. Примерно, има ли рак, диабет, или някакви наследствени здравословни проблеми.
Ето сега в моето семейство има не малко рак от страната на майка ми, обаче за биологичния род на баща ми не знам абсолютно нищо, както и всички други потомци на осиновени деца.

ОК, за едни хора е огромен проблем да не могат да намерят биологичните им родители. Това е едната страна. Но и за много биологични родители също е огромен проблем да се появи дете. Защо те да имат по-малки права?

Отделно винаги майките са с проблема, бащите в повечето случаи не са известни, те си нямат проблеми.


Да подчертая - не съм осиновена, нито съм оставяла дете за осиновяване.

Права си, и двете страни имат някакво морално право - единият да застане очи в очи с тази, която му е дала живота и да запълни празнините в историята си, другият - да си остане анонимен. Обаче все ми се струва, че ако една жена у била.принудуна от обстоятелствата да се раздели с детето си, то пону мъничко любопитство и безпокойство как е, добре ли е, все ще има. За нея също това би била възможност да узнае какво е станало с детето й, дори и да му поиска прошка, че не е могла да го отгледа.
Между другото има и биологични майки, които търсят оставените за осиновяване от тях деца, но може би са по-малко. В групи за търсене единият подава ръка, написвайки историята си и дава възможност на другия, ако също търси и се разпознае да се свърже.

Според мен положението на родителя е различно, защото родителят е поставил детето в тази ситуация - създал е живот, който после е оставил. Самият родител също е поставен от себе си в това положение (не говоря за изключенията, които обсъждахме). Детето е жертва на чужди избори, не на своите. И да, бащата също носи отговорност, но в някои случаи, той може да не знае. А детето е расло в майката и връзката е по-силна. Но пък ако той е настоявал детето да бъде оставено, ако не е подкрепил майката и т.н., неговата отговорност е дори по-голяма. Той е избягал от отговорност на дори по-ранен етап.

Това е такова клише. Аз говоря за жени, жертви на насилие, вие ми говорите за ПРОШКА!?!? Не, има жени не изпитват любопитство, не искат никакъв контакт, не искат прошка, защото НЕ са сбъркали.

С прошката ми дойде много. Всеки има право да започне живота си наново, само тя, биологичната майка, си знае колко й е струвало това. Някак не приемам за морално детето да има правото да търси и прави контакт с биологичната майка, а тя да няма право да остане анонимна.

Много родители, оставили децата си, изпитват вина и може би някои имат нужда от прошка. Случаи всякакви. Има и случаи, в които родителят не може да живее с избора си и търси детето. И такива, в които детето не иска да чуе за него. Не можем да обобщаваме на едро. Иначе да повторя, лично за мен случаите, в които например има насилие, не могат да бъдат сравнявани с другите. Там майката е жертва на други хора. Даже са ми безкрайно отвратителни случаи, в които освен, че е имало изнасилване, после е накарана насила да задържи и износи детето. Това е двойно, неописуемо гадно насилие и издевателство върху психика и физика.

Янтра, не всяка жена, която оставя дете е жертва на насилие.
Фрау, да, има право да остане анонимна, разбира се. Макар, че не е особено вероятно в ерата на интернет и социалните мрежи, тъй като в  решението на съда има достатъчно данни.
И двете страни имат право - едната да търси, а другата да откаже среща. За детето това е равносилно на повторно отхвърляне.