Майки на единствено дете!

В крайна сметка колкото хора, колкото семейства, толкова и отношения различни. Ние сме трима, търсим се, събираме се по празници, но не сме супер близки, защото всеки си има семейство и своя среда.
Синът ми е сам, но израстна с братовчедките си от страна на баща му, едната от които му е връстник. Ами сега, над 25-годишни са, нито се виждат, нито чуват. Ако се разминат на улицата, най-много да си кажат Здравей, как си, и до там...

Аз се надявам като мине пубертета и се укротят хормоните, дъщеря ми да се сближи с братовчедките си, ние със сестра ми сме доста близки.

При 14-годишната дъщеря няма проблем поне от описаното. Това не е несъобразяване с хората и лиготия,а черта на характера. Пак казвам-според описаното по-горе. Има хора интроверти, които предпочитат да си следват интересите и не се интересуват толкова от сбирки, срещи, компании, хора. И аз бях така като малка. Един от ужасните ми спомени е, когато ме караха да си празнувам рождения ден насила, защото така се прави.... просто има такива хора и се умарят от прекалено много контакти. Това не значи, че са несъобразителни,а като включим и пубертета, тези черти се засилват. А ако и детето е неразбрано и чувства разочарованието на родителите си в това отношение, тогава наистина може да започне и да се бунтува. Нещата, за които едно време родителите ми ме упрекваха и ми казваха ,,истини" ,всъщност се оказаха различия на характерите, които те късно проумяха. Дистанцираното и студено отношение към хората всъщност може да се прочете и като задълбочено, насочено към истински и дълготрайни връзки, нелицемерно, контролирано и реално за пример.

Давам друг пример, уговаряме се със сестра ми за излизане в определен час и тя оправя 4 деца за излизане и ни чака, защото моето 1 не може да се оправи за това време -ходи 100 пъти до тоалетна, пие вода, това забравила, онова забравила. Не мисля, че е пълен интроверт, първо, защото до пубертета беше точно обратния случай, децата ревяха, че не искат да ходят на градина, моето ревеше, че си тръгваме, в училище също, докато все още я вземаха от занималнята, все се сърдеше, че рано я вземаме. Преди 2 месеца отиде с огромно желание на една двудневна екскурзия с класа си и две вечери ми рева по телефона, че момичетата излезли да обикалят по другите стаи и нея я е страх сама в стаята. Ами тя не си говори с тези деца в училище, защото я е срам, а иска те да я викат да излиза с тях. Отделен е въпроса какво са правили учителките, за да скитат децата през нощта из хотела.            Сега сме на почивка, скучно й е без други деца, 100 пъти ми каза, че иска догодина сестра ми и децата й да дойдат с нас. Иска да е с деца, но по-скоро не знае как да се държи с тях, но и не желае да работи върху себе, от година и половина я убеждавам да посети психолог и ми отказва. И най-интересното е, че до преди пубертета и пандемията не беше такава. Класната й в началното училище я хвалеше, че общува чудесно и с деца и с възрастни.

Не познавам детето Ви. Никой не може да коментира задълбочено и работещо след 2 поста описание на няколко случки. Но описаното отново ми звучи като някакво разминаване между вашите характери или очаквания поне в тези конкретни случаи, със сигурност не си позволявам да коментирам връзката ви след 2 коментара и като не ви познавам... просто може детето да не си харесва братовчедите и да се мотка нарочно. Може просто да си се мотка-не очаквайте да е войник и раз праз да козирува. :Д Особено в пубертета. Може детето да е срамежливо към хората, които харесва. Същото беше и при мен. До ден днешен, ако харесвам някого (примерно се запознавам с жена, която харесвам за потенциално приятелство), ми се е случвало да се държа дори леко неадекватно докато не усетя, че мога да имам доверие. А като дете не можех и да си помисля да заговоря, да проявя инициатива някой да излезе с мен, чаках да бъда поканена. На по-късен етап се отворих повече, а сега пак съм в посока ,,затваряне". Просто не очаквайте нищо от дъщеря си, за да не си развалите отношенията с нея заради някакво личностно различие. Приемете я каквато е.

На мен ми се струва напълно нормално поведението на детето. Описаните случаи не показват никакъв егоизъм, не знам и аз какво очакваш от нея.

.....че моят постоянно е така. И си мисли, че времето е разтегливо понятие. Като тръгваме занякъде, все му давам зор, а той казва - спокойно, има време.

Абсолютно подкрепям. Но искам да кажа, че освен личностни различия някои от чертите на характера се коренят и в средата, в която растем и хората които са около нас. И естествено за момичетата майката е нещо като вътрешен глас, който остава за цял живот. Психолозите казват, че жените които трудно изграждат приятелства с други жени най-често нямат добра връзка с майка си.
Аз примерно откривам много черти от майка ми в мен, които несъзнателно съм усвоила. Има такива, за които съм й благодарна, но и такива, които ми отне доста време да се отърся от тях. Ще ви дам един пример. Майка ми е възпитавана винаги да гледа да има първо за нас и да го играе леко мъченица. Примерно няма да си купи нещо, което иска, за да има за нас. Носи си храна, като идва в къщи, за да не яде от нашата. Като сме на ресторант си поръчва винаги от най-евтиното, за да не ни натовари в сметката и тн. и тн. Никога няма нужда от нищо, не приема никаква помощ финансова. Пести до последно от всичко, но не и да приеме помощ от нас. И куп други жертви, които прави в името на това, да има за нас. Това в някакъв етап може да е било валидно, но ние вече сме възрастни, добре материално и няма нужда от това.
Е познайте, аз каква съм. Седнем ли на ресторант, несъзнателно търся най-евтиното. Или не си поръчвам две неща, дори и да ми се иска. Имаше години, в които не смеех да си купя нова дреха. Пестях до припадък. Сега се отърсвам от това, гледам да се наслаждавам повече на живота. Но просто давам пример как несъзнателно усвояваме ментални конструкции от майката и после ги приписваме на черти на характера. Трябва много дълбоко да се поровим, за да си спомним точно какви сме и кои са нашите черти.

Да не отглеждаме едно и също дете?! 🤣 Аз разправям, че излизаме и вече вадя обувките от шкафа, а синът ми най-спокойно сяда с книга на терасата. Е как да запазиш спокойствие в такъв момент?!

Говори ми..... Казвам му, че началото на часа му е след 20 мин, той обаче - имало още време. (училището е на 15-20 мин с кола). Добре, че сутрин няма задръстване..... После тича по стълбите към кабинета.

За училище е същото положението, да. Това си е вече темперамент на детето. Като беше бебе, всички приятелки ми завиждаха за поспаливото бебе, но от както тръгна на детска, та до чак до момента зор виждам. Първо зор да я събудя, после зор да се приготвим, а не е да не й се ходи, особено като по малка. Връща ми се за супер спокойното и релаксиращо майчинство, то не може все да си в дзена.

Едва ли има връзка. Моят беше спокойно и поспаливо бебе, но за градина си ставаше навреме и тръгваше спокойно (е, с малки изключения). Обаче като стана  ученик, започна да се изморява повече и не му се става вече сутрин. До 4 клас беше от  8 и нещо, та ставаше в 7,15-30, ама от миналата година става в 6,15, та е зор голям.

И моят беше бебе мечта. Ядеше, спеше, смееше се. Дори когато беше болен, беше спокоен, спеше и се хранеше.

Сега продължава да спи, но ставането сутрин е много трудно. Явно десет часа сън не му стигат и през уикенда винаги спи докъм 9 часа, ако има възможност. Но той и много се уморява, де - училище, тренировки, мачове, неделно училище. Хич не ми се иска да се връщаме към режима под час, но след две седмици училището започва и всички отново сме на нивата.

Аз ги разбирам, със сигурност се изморяват, а и ранното ставане като се сложи.....ноооо, това е положението. И все по-натоварени ще стават дните им.....

Авторката иска да запълни  емоционалната празнота, да даде грижа и любов. Мислили ли сте за приемна грижа? Едно по-голямо дете, не непременно бебе, с което да се занимавате и виждате щастието в очите му.  Вчера влизам в аптеката и до мен възрастна жена, а до нея млад мъж и тя обяснява, това е едно от приемните деца, което гледах, сега вече е голям и живее самостоятелно......и продължи да обяснява, за лекари, прегледи, лечение....не можах да чуя целия разговор, но очите ми се насълзиха, тази прекрасна жена е повече майка от онази, която просто го е родила, такава благост. Незнам в България как е регламентирана тази приемна грижа, знам, че има такава.