Майки на единствено дете!

Раждания под 20г....това е крайност. Кой го гледа това бебе, ами баба му и дядо му, защото мама и тате още са на никъде, без достатъчно пари, опит и т. Н. Дано не ме скопосат и мен да дундуркам внуче по този начин, че приказките ми, че не искам бебета на зрели години ще отидат по дяволите

Ще започна от там, че темата за още деца ми е много близка и през последните години без преувеличение не ме е оставяла да заспя от главоблъсканици. Обсъждали сме със съпруга ми в детайли всяка промяна в чувствата ни по въпроса и съм наясно колко едновременно силни и деликатни, непреодолими или изменчиви могат да са емоциите - от първа ръка.
Та споменавам го, за да е ясно, че не ти размахвам пръст, а все донякъде разбирам ситуацията.
Това, което виждам отстрани обаче, е нещо малко по-различно. Подготвяш се вътрешно да започнеш да излизаш от периода, в който животът съвсем нормално се е въртял около нуждите на едно малко дете. Сега ти пораства, връзката ви се развива и видоизменя. Това, бидейки път, по който чисто биологично е по-скоро изключение да минеш отново, те тласка към равносметка дали си направила всичко, което си имала желание и цел да направиш, дали си дала всички грижи и любов, дали си направила "необходимото" за семейството си. Изпитваш съжаление, че нямаш второ дете, по собствените ти думи, и това е чувство, свързано с миналото, а искането на дете е обърнато към бъдещето, има голяма разлика.

По темата с осиновяването съм подчертала нещо, което ми направи впечатление като формулировка накрая, и то не са да се заяждам, а като повод за размисъл при обмислянето на нещата.

Мисля, че си човек, който има в себе си любов, загриженост и чувство за отговорност към семейството си, във фаза на трансформация си, дали осъзнато или не, нормално е да водиш такива разговори със себе си, да да продължиш нататък.

Благодаря за този коментар! Обмисляхме сериозно осиновяване преди 3-4 години. Това съвпадна с началото на ковида и някак нещата се проточиха тогава. Правихме и опити тогава да забременея, но не се получи. Оттогава някак оставихме нещата на изчакване, и заради развитие на кариерите ни. Емоционално се чувствам обаче сега по зряла за още едно дете, по-подготвена и по психически устойчива. Както и по-финансово стабилна. Ти обаче добре си видяла в моите думи, че осиновяването все още не е нещо, което съм сигурна, че ще работи при мен, по ред причини. Най-вече фактът, че изборът на дете се прави от социалните, а не от осиновителите. Темата, която съм пуснала е по-скоро отдушник на чувствата ми и сондаж на мнения. Предстои ми време за решения, които в близките месеци ще трябва да избистря, защото оттук нататък каквото и да реша, ще трябва да го приема вътрешно и да живея с това решение без да изпитвам съжаление. Поне такава е настройката ми.
А при теб би ли споделила какво те спира? Виждам, че темата също ти е близка.

Ще се повторя - епизодично съжаление не те прави лоша майка, поне според мен. Важното е да не се отразява на децата.
Познавам 2 жени, които осиновиха деца над 40-годишни, от мургавките. Гледат ги, но вярно, че и бабите са с тях, а едната има и сестра.

Ето това е, че ние/аз разсъждаваме от гледна точка на градска жена, почти без роднини. Ако има голямо семейство, баби в добро здраве, чудесно...
Аз нямам.

Тина, благодаря ти за споделеното. Надявам се и ти пожелавам да намериш вътрешно усещане за спокойствие по този въпрос. Не искам да отвличам темата в различна посока, за мен най-общо мога да кажа, че се надявам както и да се развият нещата, да успея да гледам на живота си с благодарност.

Приеми ситуацията и продължи напред Това е моят съвет. Тук някои ще те успокоят, че всичко е наред и няма смисъл от повече от едно дете, други ще съжалят за избора си.
Майчинството не е лесна работа, преобръща живота ни, не всеки в дадения момент е готов за това. Забравяш за себе си за дълъг период от време, като си крадеш малки моменти и стимули, за да имаш сили да даваш още и още обич. Иии случи ли ти се стягаш и се справяш. Трудно е, ежедневно раздаване….
За протокола - имам 2 деца, някак си в главата ми беше задачата първото преди 30, а второто преди 35 и за щастие, те се появиха на 29 и 33.
Сега съм на 35, много ме радват, много ме тормозят, гледам ги и двамата особено лятото каката не ходи и на градина сега, нямаме помощ, но с общи усилия и търпение растат растат и ми дават сили ❤

Аз се примирих да имам едно дете...незнам в кой точно момент. Първата бременност завърши със спонтанен аборт. Тогава не му отдадох значение.  Втората завърши със секцио и бебе момиче. На втория ден откриха тежък сърдечен порок и въпреки усилията на лекарите бебето почина. В нашия малък град това беше шокираща новина. За моето състояние няма нужда да пиша. Тогава едната лекарка ми каза"Незнам то ли нямаше късмет,  ти ли имаше, че така стана.  С това дете щеше да ходиш по болници, не се знае как щеше да свърши всичко и на друго дете нямаше да се решиш". Мъжът ми много ме подкрепяше и след консултации с генетици разбрах, че и онзи аборт е говорил за проблем. Забременях и знаех, че бебето трябва да е момче, за да е по-малка вероятността за повторение на порока. Момче беше. Бременността ми беше лека,  но консултации те и пренаталната диагностика бяха чести. Родих на термин, със секция голямо бебе. И на пук на моите притеснения имах най-спокойното бебе.Спеше, хранеше се добре, не боледуваше.
Забременях отново без да е планувано. И докато се чудя как да постъпя направих спонтанен аборт. Резултата беше като първия и просто разбрах, че има нещо генетично, което не е наред.
Синът ми е на 18г - самостоятелен, отговорен, с добри приятели и с ясни цели какво ще учи и как ще го постигне. Израстна сам. Моят брат не е семеен и няма деца. Виждаме се почти всеки ден. ММ има сестра,  която е в чужбина. Има син и дъщеря с голяма разлика в годините. Но колко да общуваме като си идват за месец в България.  А и не са от хората да искат да се съберем, да отидем някъде на почивка заедно.

Благодаря ти за споделеното! Прекрасно е, че има цели и върви напред!

Тина, не че е моето, но не се оплаквам от детето. Не е говорил за братче или сестриче,  но и ние не сме му казвали през какво сме минали. Все съм смятала, че е малък. Може би вече е време, или на мен ми трябва време.

Димис много ме докосна историята ти и смелостта да бъдеш толкова искрена❤
Изчакай , ще усетиш подходящият момент, сега самият той е на границата момче- мъж и му липсва зрялост , предполагам когато реши да създаде семейство ще може най- добре да осъзнае преживяното от вас като родители .

В интерес на истината рядко говоря за това. След първото раждане се върнах на работа след 45-я ден.  Тогавашната ми шефка вървеше след мен и ме наблюдаваше. Питаше как се справям когато съм сама. Мисля, че отговорността в работата ми не ми позволи да рухна психически. Беше зима, не исках да стоя сама вкъщи и да мисля.ММ все пак трябваше да ходи на работа.  Рядко говорихме за това. И родителите ми гледаха да не ми напомнят. И сега рядко говоря. Но появи ли се жена с проблем -помагам. Давам телефони на генетици, на АГ-специалисти, на всеки лекар,  който ми е помогнал. Веднъж шефа ми каза, че от мен не е очаквал да бъда мързелива в това отношение и да остана с едно дете. Всеки си мислеше,  че идруго ще родя - толкова съм упорита. Но когато жена му забременя на 39 разбрахме последния момент. И ми каза "На теб ли точно да обяснявам колко се притеснявам дали всичко ще е ОК? При тях беше ОК, а в моето семейство загубата на дете се оказа спойката за здраво семейство.
Охххх, дълго стана. Благодаря,  че ме изчетохте. Отклоних се от темата,  извинявам се!

Димис, адмирации и поклон за силата,с която си преживяла таковаа тежко изпитание, че си се съхрананила и продължила.
Но знай,че лекарската е била права за бебето със сърдечния порок. Казвам го, почти от първо лице, защото много такива бебета гледахме, някои стояха с месеци и години в болницата, а много и не оцеляха. Ежедневно да гледаш тия родители и надеждата в очите им, знаейки, че точно тяхното няма да излезе е кошмарно.

Никога няма да забравя едно такова, на 5 месеца операция и до 6 тата година беше при нас. Денонощни грижи. Майката откачи накрая, разведоха се с бащата,  а детето почина. Такава трагедия на никой не пожелавам, та искам да ти кажа, че всяко нещо, което ни се случва, не е случайно. А Господ праща, такива изпитания на хората, които могат да ги понесат.

Аз не си представям как бих преживяла написаното от теб, без да рухна психически. Всеки си има граница на пречупване и не е задължително да я тестваме. Все пак и ние сме хора

Аз бих споделила с него. Вече е на възраст когато може да приеме и разбере това. А може би и той си е задавал някакви въпроси и не е питал. Винаги е хубаво когато имаме искрени разговори с детето. Аз с моя син обсъждах осиновяване преди няколко години, когато бяхме в такъв етап. Естествено по детски, а не все едно че говоря с възрастен. Но твоя син е голям, може да проведеш истински разговор с него.