С 26к.с. как се тегли каравана???
Последният 1991г.
Обаче е с двигател на Фолксваген Поло, четиритактов и много по-мощен! А последният Вартбург е с двигател на Фолксваген Голф, също четиритактов.
- Публикувана: 17 окт. 2023, 14:18 ч.
- Последно мнение: 5 окт. 2025, 23:09 ч.
Снимки – спомени от близко и далечно минало - 3
Да "драснете" един въпрос до музея в Цвикау,ще ви отговорят😉
Последният 1991г.
Обаче е с двигател на Фолксваген Поло, четиритактов и много по-мощен! А последният Вартбург е с двигател на Фолксваген Голф, също четиритактов.
Стинг на Vespa GS160, 1979 г.
Снимката е от филма "Quadrophenia" от същата година, който гледах специално заради Стинг и Рей Уинстън - бяха от враждуващи банди - едните с мотоциклети, другите - с мотопеди. 🙂
Не знам някой да жали за соц колите. Имах честта десетина години да карам полско фиатче, е, скъса ми нервите. Имам чувството, че съм го бутала по цяла София. Даже веднъж ме срещна един мой приятел, който беше министър по онова време, после и министър председател и ми помогна да добутам полското добиче до вкъщи. Та даже е бутано и от министър председател.
Не знам някой да жали за соц колите. Имах честта десетина години да карам полско фиатче, е, скъса ми нервите. Имам чувството, че съм го бутала по цяла София. Даже веднъж ме срещна един мой приятел, който беше министър по онова време, после и министър председател и ми помогна да добутам полското добиче до вкъщи. Та даже е бутано и от министър председател.
Доколко е соц може да се спори. Все пак е Фиат и е разработен в Торино. Възможно е поляците да са го влошили, нямам поглед върху италианския му еквивалент. Обаче Фиат 500 беше доста сполучлив и още го има по пътищата на Италия. И тук се появява по ретропарадите. Вече виждаме и нови модели със същото заглавие.
Остава да ни кажеш, че Иван Костов го е бутал.
Не, не е Иван Костов. Факт е, че по пътищата съм виждала Трабанти, но поне 15 години не съм видяла нито едно малко фиатче. Явно са се разпаднали. Моето беше от последните произведени, купих го на 1 година, но беше успяло така да изгние, че имаше дупка на пода, под гумената стелка.
Шегичка. Тъгувам по него. Даже сега си сглобявам макет на трабант 
Още малко коли от дрезденския музей.
Не, не е Иван Костов. Факт е, че по пътищата съм виждала Трабанти, но поне 15 години не съм видяла нито едно малко фиатче. Явно са се разпаднали. Моето беше от последните произведени, купих го на 1 година, но беше успяло така да изгние, че имаше дупка на пода, под гумената стелка.
На ретропарадите се вижда някое, както и Фиат 125, който също изчезна от пътищата.
За да не гние една кола, трябва да се вземат сериозни мерки.
Частите някога бяха дефицитни. Криеха ги по складовете, както много други артикули в очакване на рушвети.
Изплувалият от яз. „Копринка“ Шейтан мост (над р. Тунджа):
НА 5 ОКТОМВРИ 1944 Г. , КОМУНИСТИТЕ УБИВАТ ВАРВАРСКИ ОТЕЦ ПЕТЪР ДИВИЗИЕВ КРАЙ ДОБРИНИЩЕ.
Ако се отстрани един от хористите на многогласен хор, в изпълнението на хора няма да се почувства особена празнота. Но ако се отстрани солист или самият диригент, той се разстройва. Същото важи и за Църквата като общество от вярващи християни, които славят Бога или в просителна молитва влизат във връзка с Него.
Ако се отстрани от Църквата ревностният пастир с богат духовен опит, загубата е голяма. Това пролича у нас, когато след 9 септември 1944 г. атеистичната власт упражни силен натиск върху душите на вярващите. Тогава беше нанесен съкрушителен удар на Църквата. Отстранени бяха най-достойните свещенослужители.
За свещеник Петър Дивизиев от Разлог е достатъчна оценката на Неврокопския митрополит Борис, за да се разбере какво е изгубила Църквата след неговото премахване. Веднъж бележитият йерарх го посетил и нощувал в дома му. Сутринта казал на домакинята: „Презвитера Надежда, вашият отец Петър е роден за владика, а аз не“.
От скромност скрил своите достойнства, но не можал да премълчи свещеническите достойнства на отец Петър Дивизиев. Впоследствие и двамата загинали мъченически затова, че са едни от най-достойните служители на светата ни Църква, която трябвало да бъде съсипана.
Роден е през юни 1903 г. в село Елешница, Горноджумайско, в многолюдно занаятчийско и изключително благочестиво семейство. Децата били четири момчета и пет момичета. Майка му Слава била ревностна християнка и дъщеря на свещеник. Тя възпитавала децата във вяра и християнско благочестие. Чрез нея се разгоряло и проявило призванието на бъдещия духовен пастир.
Завършил духовната семинария при голяма бедност. Пеш вървял до гара Белово, за да продължи с влака, а разстоянието не е малко. Завършил с висок успех и през 1929 г. се задомил. Учителствал в Петрич и пограничните села Добри лаки и Ключ.
Районът там е маларичен и двете му деца починали от малария. През 1934 г. се изселил в Банско. Приел свещенство и работил всеотдайно на духовната нива. За това свидетелства фактът, че при избухналия пожар той не останал при семейството си, а отишъл да спасява църквата. Към 1938 г. е енорийски свещеник в Разлог. Майка му много се гордеела, че е отгледала чедо свещеник.
Там заварил новостроящата се църква. Активно участвал и положил много труд за построяването и уреждането й. Оценявайки способностите и ревностното му служение, митрополитът му поверил длъжността архиерейски наместник на Разложка духовна околия.
Настанили се под наем на горен етаж, а долният бил кръчма. Преживявали скромно. В дома нямало мебелировка, дори гардероб. Но духовността и дисциплината били здрави. Нравите били патриархални.
Когато отец Петър се изкачвал на дървената стълба, го чували и големият му син Васил отивал да му отвори. Стоял прав, докато той влезе. Това ставало естествено, не по принуда. Бащата респектирал с авторитета си.
Никога не вечеряли без него. Прочитала се молитвата и тогава децата посягали към храната. С добрия ред, на който се държало, без много думи децата му били възпитани добре.
Бил висок, вървял с изправена глава и само с осанката си и своята външна одухотвореност извиквал непринудена почит. Високата му духовност се четяла във всяко действие и всяка дума. За него съвременниците му казват: „Излъчваше някаква сила“.
В храма служел благолепно. Когато и Разлог имало евакуирани софиянци, те чакали с нетърпение неделните и празничните дни, за да отидат в храма и да го чуят как служи и проповядва. За него казват: „Гласът му ечеше“ и „Сичко потъваше в тишина“, „Хората просто замълчаваха“. Затова проповедите му въздействали много силно.
Организирал християнско братство към църквата, изнасял беседи, вършел милосърдни дела. В малкия град той внасял духовност във всяко културно начинание. На големи църковни празници, в деня на светите просветители Кирил и Методий или на Гергьовден от църквата след богослужението всички се отправяли към читалището. Пак неговото слово там било най-вдъхновено и най-силно въздействащо.
Отец Петър имал големи заслуги за опазване на светата православна вяра. Той убедил много протестанти в правото славене на Бога и ги покръстил. Умеел да поведе всяка душа към правия път във вяра и благочестие.
Никога не се занимавал с политика. Смятал, че това не е редно за един свещенослужител, който е призван не да дели хората на партии, а да ги обединява в името на Христовата любов. Синът му Васил разказва, че само веднъж го чул да дели хората на интелигентни и прости.
Това било към 20 септември, когато партизаните слезли в града и провъзгласили новата власт. Той присъствал на площада, когато ставало това. Тогава тихо казал: „Васко, как тези прости хора ще управляват България!“. Той знаел много добре колко е опасно неуки хора да заемат високи отговорни обществени постове, при това имащи самочувствието, че могат. Виждал ясно бъдещата бездуховност...
Новите властници, които възприели атеистичните идеи, решили да премахнат авторитетния духовник. Те нито знаели как, нито можели да спорят с него. Присъствието му ги притеснявало. И те избрали най-лесното решение. Заедно с останалата интелигенция на града, трябвало да бъде премахнат.
Започнали да съчиняват обвинения срещу него. Упреквали го, че участвал в управлението на града. С ограниченото си мислене и властна самонадеяност те не осъзнавали, че не било възможно той Да не общува с кмета, с околийския управител и началника на гарнизона.
За съд и присъда тогава не се мислело. Това им се виждало много сложно. Търсели вина, но такава трудно можело да се намери. Трябвало по-бързо Да се „изчисти“ обществото от такива хора. Срещу тях те можели Да застанат само с юмрук и оръжие. Имали и едното, и Другото, и решението било взето. Търсели удобен момент за действия.
На 5 октомври отец Петър се отправил към Дома на един християнин с епитрахил и сребърния църковен кръст в чантата си. Трябвало да отслужи водосвет. Веднага след него нахлули трима партизани и го арестували.
Най-силният им аргумент за това било обвинението, че той сътрудничел на полицията. Когато жандармерията раз стреляла ятаци на партизаните в Разлог, свещеникът бил повикан Да ги опее. Това било негов дълг. Както лекарят не може да откаже на болния, така и свещеникът не може да откаже да отиде при починал човек.
Много лесно била съчинена клеветата, че той дал благословението си да бъдат избити ятаците в Бели Обер. Липсвала им елементарна Духовна просвета, за да разберат, че служителят на светия олтар не може да убива. Това е смъртен грях за него. И той го знае безпределно ясно.
След арестуването на свещеника заедно с кмета, директора на училището, учители и други как е бил изтезаван, не се знае. Една нощ ги извели по стръмна пътека към землянката на командира на партизанската чета Иван Козарев.
Всичко били 52 души от Разложкия край, между които и една жена от Якоруда.
Избиването било много жестоко, с тъпи предмети, кирки и лопати. Най-тежко било мъченичеството на отец Петър. Него убили последен. Заставили го да опее всички убити преди него. Това било всъщност за подигравка, тъй като те не вярвали, а и опелото станало не по канона.
Всички, преди да бъдат убити, били съблечени голи, за да им вземат дрехите, часовниците, пръстените. Ръцете им били вързани с бодлива тел. Картината била покъртителна
И отец Петър бил съблечен и с вързани ръце, с оскубана брада. В такова състояние трябвало да опява убиваните един след друг пред очите му. Как е издържал това, знае само небето. Бог и силната му вяра го крепели. С човешки сили това не е възможно Да се издържи.
След като ги опял, с кирка бил ударен в главата. Така завършило великомъченичеството му.
Убиваните по този начин невинаги умирали веднага. Всички изпадали в безсъзнание и създавали впечатление, че са мъртви, но не всички моментално предавали Дух. Така че имало и полуживи хвърлени в общия гроб, които умрели от задушаване.
Мястото на жестоката смърт било край главния път от Горна Джумая за Неврокоп. Имало кордон от войска да пази, за не преминава никой.
Погребали ги в партизанската землянка, която всъщност служела за хранителен склад на четата. Всички убити били млади от 25 до 48 годишни. Отец Петър бил на 41 години.
Близките на убитите скоро разбрали къде е лобното им място и кога са убити. Четири дни след арестуването им в участъка приемали храната, която им носели. След това направо им казали, че са „ликвидирани“.
Майката на отец Петър с най-голямата си дъщеря решила да потърси убития си син, за Да го погребе по християнски и да знае къде е гробът му. Било обаче много опасно, тъй като там и пиле не можело да прехвръкне. Това била местността Лушин край Добринище.
Когато в една мрачна нощ стигнали до землянката. Тя започнала да рови пръстта. Попаднала на разлагаща се маса от човешка плът, която се движела като лава. Дъщеря й не й позволила повече да го търси, защото имало опасност от болести и зарази.
След полунощ се върнали в Елешница. Още същата нощ от преживяното майка му получила удар и умряла. За една стара жена, и то майка, преживяното можело да доведе само до смърт. Нейната смелост е удивителна. С фенерче преминала през цялата гора, за да намери трупа на детето си, което било най-голямата й гордост.
Когато завалял първият сняг, децата от Добринище викали: „Елате да видите, вали червен сняг!“. Снегът обирал засъхналата кръв по треви и дървета. По клоните някои виждали части от мускули, мозък, очи...
Никой не се съобразил с голямата скръб, в която било потопено семейството на свещеника. Започнали да преследват близките му като „народни врагове“.
Презвитерата била много благородна. Имала такъв голям авторитет, че като минавала по улицата, насядалите жени при портите ставали прави да я поздравят. След смъртта на отец Петър всички се отнасяли добре с нея.
Хазяйката обаче се изплашила и я изхвърлила от дома си още на 6 октомври. Но една добра жена на име Магда Попова ги приела. С голямо съчувствие ги прибрала от улицата и сама ги завела у дома си. Там живеели, докато един по един се принудили да напуснат Разлог.
Властта се намесила и забранила на милостивата християнка да им дава подслон, но тя смело заявила: „Тая къща си е моя и никой не може да ми каже кого ще прибера“.
Безкръвното мъченичество станало житейски кръст на близките на отец Петър. На децата му не позволявали да следват. Дъщеря му Вера разказва колко мъка изживяла, когато нейните съученички отишли да следват в големия град. А тя отишла да кове щайги като общ работник. Майка и наистина била затруднена да я издържа, но и не й давали характеристика от кметството заради баща и.
Отец Петър имал застраховка в застрахователното дружество „Орел“. Презвитерата не могла да я прекрати и да вземе полагащото се, защото той нямал смъртен акт.
Въпреки всичко тя като истинска християнка не се озлобила против никого. Тя не съдила убийците. Затворила се в скръбта си. Така възпитавала децата и внуците си. Казвала им: „Нема лоши хора, всички са добри. Уважавайте хората, с които живеете“. За нея нямало лош човек, всички били чеда на Бога. Тя добре съзнавала, че съдът е дело Божие.
Изпитвала жал за падението на убийците. Видяла с очите си как ги постигнало възмездието. Много от тях, и то скоро след убийството, загинали един след друг от катастрофи. А случайности няма. Кой каквото прави, това го постига.
И тези убийци, които останали неизвестни по име, лесно се познавали. Погледите им били помътени, движели се и разговаряли нервно. Виждайки поведението им, Вера казва: „Никой не ги гонеше, но те трябваше да бягат от самите себе си“. Един направил опит да се хвърли в реката, за да се освободи от душевните терзания, друг се обесил, трети полудял.
Съученичка на Вера живеела срещу дома на един от убийците. Нейната майка ставала сутрин рано да издои и нахрани кравата. Веднъж видяла как майката на убиеца тичала след него да го прибере вкъщи. Той бягал и викал: „Бегайте, бегайте, попът ме гони!“. Той бягал из града с повреден ум. Майка му тичала с риза в ръка да го прибере и облече „да не се гледа резилът му“.
Близките на отец Петър донесли пръст от землянката, сложили я в гроба на презвитерата и там отивали да прелеят и да му отдадат молитвена почит. А сега всяка година през октомври се прави панихида над костите на убитите, открити в гроба на землянката.
През 1990 г. масовият гроб, който вече бил известен на всички, бил разкрит по настояване на близките на убитите.
При разкопаването направило впечатление, че сякаш нямало земя, а само кости. Лазар Иванов твърди, че над тях имало пръст само 20-30 см. Като стъпвали там, мястото под краката пружинирало.
Сред костите бил открити два кола с чепове. На някои кости имало белезници, което показва, че са били убити вързани. Най-отгоре бил свещеникът. Близките открили неговия череп по зъбите. Бил ударен в главата отзад. Там черепът бил счупен от удара.
Всички кости били събрани в чисти чаршафи и занесени в църквата. От 40 души само 12 били разстреляни, защото на черепите им имало дупка от куршума. Всички други били строшени.
Три месеца останали костите в старата църква в Банско. Управляващите, между които имало и от убийците, пуснали подписка такива кости да не се погребват в тяхното гробище. Не успели да се наложат.
Християните измили костите с вино, поставили ги в три ковчега и ги погребали с почит. Останалите живи от убийците при изваждането и погребването на убитите получавали удари и умирали, а някои се разстройвали психически.
Това жестоко убийство разбило много човешки души.
А душата на отец Петър Дивизиев, преминала през огъня на великомъченичеството, облечена в бялата дреха на страданията за Христа, се радва на вечен покой при Бога в числото на светиите.
По неговите молитви дано някои от убийците стигнат до покаяние. Защо да ги съдим! Те станали жертва на една заблуда, която убила радостта в душите им още на земята, а пълното възмездие идва на страшния съд.
Нека кажем заедно с презвитера Надежда, че няма лоши хора. Има заблудени и обезверени, на чиито души многомилостивият Бог чука за покаяние.
Източник :http://bosilkov.com/…/otets-petar-diviziev-1903-1944-231…
Ако се отстрани един от хористите на многогласен хор, в изпълнението на хора няма да се почувства особена празнота. Но ако се отстрани солист или самият диригент, той се разстройва. Същото важи и за Църквата като общество от вярващи християни, които славят Бога или в просителна молитва влизат във връзка с Него.
Ако се отстрани от Църквата ревностният пастир с богат духовен опит, загубата е голяма. Това пролича у нас, когато след 9 септември 1944 г. атеистичната власт упражни силен натиск върху душите на вярващите. Тогава беше нанесен съкрушителен удар на Църквата. Отстранени бяха най-достойните свещенослужители.
За свещеник Петър Дивизиев от Разлог е достатъчна оценката на Неврокопския митрополит Борис, за да се разбере какво е изгубила Църквата след неговото премахване. Веднъж бележитият йерарх го посетил и нощувал в дома му. Сутринта казал на домакинята: „Презвитера Надежда, вашият отец Петър е роден за владика, а аз не“.
От скромност скрил своите достойнства, но не можал да премълчи свещеническите достойнства на отец Петър Дивизиев. Впоследствие и двамата загинали мъченически затова, че са едни от най-достойните служители на светата ни Църква, която трябвало да бъде съсипана.
Роден е през юни 1903 г. в село Елешница, Горноджумайско, в многолюдно занаятчийско и изключително благочестиво семейство. Децата били четири момчета и пет момичета. Майка му Слава била ревностна християнка и дъщеря на свещеник. Тя възпитавала децата във вяра и християнско благочестие. Чрез нея се разгоряло и проявило призванието на бъдещия духовен пастир.
Завършил духовната семинария при голяма бедност. Пеш вървял до гара Белово, за да продължи с влака, а разстоянието не е малко. Завършил с висок успех и през 1929 г. се задомил. Учителствал в Петрич и пограничните села Добри лаки и Ключ.
Районът там е маларичен и двете му деца починали от малария. През 1934 г. се изселил в Банско. Приел свещенство и работил всеотдайно на духовната нива. За това свидетелства фактът, че при избухналия пожар той не останал при семейството си, а отишъл да спасява църквата. Към 1938 г. е енорийски свещеник в Разлог. Майка му много се гордеела, че е отгледала чедо свещеник.
Там заварил новостроящата се църква. Активно участвал и положил много труд за построяването и уреждането й. Оценявайки способностите и ревностното му служение, митрополитът му поверил длъжността архиерейски наместник на Разложка духовна околия.
Настанили се под наем на горен етаж, а долният бил кръчма. Преживявали скромно. В дома нямало мебелировка, дори гардероб. Но духовността и дисциплината били здрави. Нравите били патриархални.
Когато отец Петър се изкачвал на дървената стълба, го чували и големият му син Васил отивал да му отвори. Стоял прав, докато той влезе. Това ставало естествено, не по принуда. Бащата респектирал с авторитета си.
Никога не вечеряли без него. Прочитала се молитвата и тогава децата посягали към храната. С добрия ред, на който се държало, без много думи децата му били възпитани добре.
Бил висок, вървял с изправена глава и само с осанката си и своята външна одухотвореност извиквал непринудена почит. Високата му духовност се четяла във всяко действие и всяка дума. За него съвременниците му казват: „Излъчваше някаква сила“.
В храма служел благолепно. Когато и Разлог имало евакуирани софиянци, те чакали с нетърпение неделните и празничните дни, за да отидат в храма и да го чуят как служи и проповядва. За него казват: „Гласът му ечеше“ и „Сичко потъваше в тишина“, „Хората просто замълчаваха“. Затова проповедите му въздействали много силно.
Организирал християнско братство към църквата, изнасял беседи, вършел милосърдни дела. В малкия град той внасял духовност във всяко културно начинание. На големи църковни празници, в деня на светите просветители Кирил и Методий или на Гергьовден от църквата след богослужението всички се отправяли към читалището. Пак неговото слово там било най-вдъхновено и най-силно въздействащо.
Отец Петър имал големи заслуги за опазване на светата православна вяра. Той убедил много протестанти в правото славене на Бога и ги покръстил. Умеел да поведе всяка душа към правия път във вяра и благочестие.
Никога не се занимавал с политика. Смятал, че това не е редно за един свещенослужител, който е призван не да дели хората на партии, а да ги обединява в името на Христовата любов. Синът му Васил разказва, че само веднъж го чул да дели хората на интелигентни и прости.
Това било към 20 септември, когато партизаните слезли в града и провъзгласили новата власт. Той присъствал на площада, когато ставало това. Тогава тихо казал: „Васко, как тези прости хора ще управляват България!“. Той знаел много добре колко е опасно неуки хора да заемат високи отговорни обществени постове, при това имащи самочувствието, че могат. Виждал ясно бъдещата бездуховност...
Новите властници, които възприели атеистичните идеи, решили да премахнат авторитетния духовник. Те нито знаели как, нито можели да спорят с него. Присъствието му ги притеснявало. И те избрали най-лесното решение. Заедно с останалата интелигенция на града, трябвало да бъде премахнат.
Започнали да съчиняват обвинения срещу него. Упреквали го, че участвал в управлението на града. С ограниченото си мислене и властна самонадеяност те не осъзнавали, че не било възможно той Да не общува с кмета, с околийския управител и началника на гарнизона.
За съд и присъда тогава не се мислело. Това им се виждало много сложно. Търсели вина, но такава трудно можело да се намери. Трябвало по-бързо Да се „изчисти“ обществото от такива хора. Срещу тях те можели Да застанат само с юмрук и оръжие. Имали и едното, и Другото, и решението било взето. Търсели удобен момент за действия.
На 5 октомври отец Петър се отправил към Дома на един християнин с епитрахил и сребърния църковен кръст в чантата си. Трябвало да отслужи водосвет. Веднага след него нахлули трима партизани и го арестували.
Най-силният им аргумент за това било обвинението, че той сътрудничел на полицията. Когато жандармерията раз стреляла ятаци на партизаните в Разлог, свещеникът бил повикан Да ги опее. Това било негов дълг. Както лекарят не може да откаже на болния, така и свещеникът не може да откаже да отиде при починал човек.
Много лесно била съчинена клеветата, че той дал благословението си да бъдат избити ятаците в Бели Обер. Липсвала им елементарна Духовна просвета, за да разберат, че служителят на светия олтар не може да убива. Това е смъртен грях за него. И той го знае безпределно ясно.
След арестуването на свещеника заедно с кмета, директора на училището, учители и други как е бил изтезаван, не се знае. Една нощ ги извели по стръмна пътека към землянката на командира на партизанската чета Иван Козарев.
Всичко били 52 души от Разложкия край, между които и една жена от Якоруда.
Избиването било много жестоко, с тъпи предмети, кирки и лопати. Най-тежко било мъченичеството на отец Петър. Него убили последен. Заставили го да опее всички убити преди него. Това било всъщност за подигравка, тъй като те не вярвали, а и опелото станало не по канона.
Всички, преди да бъдат убити, били съблечени голи, за да им вземат дрехите, часовниците, пръстените. Ръцете им били вързани с бодлива тел. Картината била покъртителна
И отец Петър бил съблечен и с вързани ръце, с оскубана брада. В такова състояние трябвало да опява убиваните един след друг пред очите му. Как е издържал това, знае само небето. Бог и силната му вяра го крепели. С човешки сили това не е възможно Да се издържи.
След като ги опял, с кирка бил ударен в главата. Така завършило великомъченичеството му.
Убиваните по този начин невинаги умирали веднага. Всички изпадали в безсъзнание и създавали впечатление, че са мъртви, но не всички моментално предавали Дух. Така че имало и полуживи хвърлени в общия гроб, които умрели от задушаване.
Мястото на жестоката смърт било край главния път от Горна Джумая за Неврокоп. Имало кордон от войска да пази, за не преминава никой.
Погребали ги в партизанската землянка, която всъщност служела за хранителен склад на четата. Всички убити били млади от 25 до 48 годишни. Отец Петър бил на 41 години.
Близките на убитите скоро разбрали къде е лобното им място и кога са убити. Четири дни след арестуването им в участъка приемали храната, която им носели. След това направо им казали, че са „ликвидирани“.
Майката на отец Петър с най-голямата си дъщеря решила да потърси убития си син, за Да го погребе по християнски и да знае къде е гробът му. Било обаче много опасно, тъй като там и пиле не можело да прехвръкне. Това била местността Лушин край Добринище.
Когато в една мрачна нощ стигнали до землянката. Тя започнала да рови пръстта. Попаднала на разлагаща се маса от човешка плът, която се движела като лава. Дъщеря й не й позволила повече да го търси, защото имало опасност от болести и зарази.
След полунощ се върнали в Елешница. Още същата нощ от преживяното майка му получила удар и умряла. За една стара жена, и то майка, преживяното можело да доведе само до смърт. Нейната смелост е удивителна. С фенерче преминала през цялата гора, за да намери трупа на детето си, което било най-голямата й гордост.
Когато завалял първият сняг, децата от Добринище викали: „Елате да видите, вали червен сняг!“. Снегът обирал засъхналата кръв по треви и дървета. По клоните някои виждали части от мускули, мозък, очи...
Никой не се съобразил с голямата скръб, в която било потопено семейството на свещеника. Започнали да преследват близките му като „народни врагове“.
Презвитерата била много благородна. Имала такъв голям авторитет, че като минавала по улицата, насядалите жени при портите ставали прави да я поздравят. След смъртта на отец Петър всички се отнасяли добре с нея.
Хазяйката обаче се изплашила и я изхвърлила от дома си още на 6 октомври. Но една добра жена на име Магда Попова ги приела. С голямо съчувствие ги прибрала от улицата и сама ги завела у дома си. Там живеели, докато един по един се принудили да напуснат Разлог.
Властта се намесила и забранила на милостивата християнка да им дава подслон, но тя смело заявила: „Тая къща си е моя и никой не може да ми каже кого ще прибера“.
Безкръвното мъченичество станало житейски кръст на близките на отец Петър. На децата му не позволявали да следват. Дъщеря му Вера разказва колко мъка изживяла, когато нейните съученички отишли да следват в големия град. А тя отишла да кове щайги като общ работник. Майка и наистина била затруднена да я издържа, но и не й давали характеристика от кметството заради баща и.
Отец Петър имал застраховка в застрахователното дружество „Орел“. Презвитерата не могла да я прекрати и да вземе полагащото се, защото той нямал смъртен акт.
Въпреки всичко тя като истинска християнка не се озлобила против никого. Тя не съдила убийците. Затворила се в скръбта си. Така възпитавала децата и внуците си. Казвала им: „Нема лоши хора, всички са добри. Уважавайте хората, с които живеете“. За нея нямало лош човек, всички били чеда на Бога. Тя добре съзнавала, че съдът е дело Божие.
Изпитвала жал за падението на убийците. Видяла с очите си как ги постигнало възмездието. Много от тях, и то скоро след убийството, загинали един след друг от катастрофи. А случайности няма. Кой каквото прави, това го постига.
И тези убийци, които останали неизвестни по име, лесно се познавали. Погледите им били помътени, движели се и разговаряли нервно. Виждайки поведението им, Вера казва: „Никой не ги гонеше, но те трябваше да бягат от самите себе си“. Един направил опит да се хвърли в реката, за да се освободи от душевните терзания, друг се обесил, трети полудял.
Съученичка на Вера живеела срещу дома на един от убийците. Нейната майка ставала сутрин рано да издои и нахрани кравата. Веднъж видяла как майката на убиеца тичала след него да го прибере вкъщи. Той бягал и викал: „Бегайте, бегайте, попът ме гони!“. Той бягал из града с повреден ум. Майка му тичала с риза в ръка да го прибере и облече „да не се гледа резилът му“.
Близките на отец Петър донесли пръст от землянката, сложили я в гроба на презвитерата и там отивали да прелеят и да му отдадат молитвена почит. А сега всяка година през октомври се прави панихида над костите на убитите, открити в гроба на землянката.
През 1990 г. масовият гроб, който вече бил известен на всички, бил разкрит по настояване на близките на убитите.
При разкопаването направило впечатление, че сякаш нямало земя, а само кости. Лазар Иванов твърди, че над тях имало пръст само 20-30 см. Като стъпвали там, мястото под краката пружинирало.
Сред костите бил открити два кола с чепове. На някои кости имало белезници, което показва, че са били убити вързани. Най-отгоре бил свещеникът. Близките открили неговия череп по зъбите. Бил ударен в главата отзад. Там черепът бил счупен от удара.
Всички кости били събрани в чисти чаршафи и занесени в църквата. От 40 души само 12 били разстреляни, защото на черепите им имало дупка от куршума. Всички други били строшени.
Три месеца останали костите в старата църква в Банско. Управляващите, между които имало и от убийците, пуснали подписка такива кости да не се погребват в тяхното гробище. Не успели да се наложат.
Християните измили костите с вино, поставили ги в три ковчега и ги погребали с почит. Останалите живи от убийците при изваждането и погребването на убитите получавали удари и умирали, а някои се разстройвали психически.
Това жестоко убийство разбило много човешки души.
А душата на отец Петър Дивизиев, преминала през огъня на великомъченичеството, облечена в бялата дреха на страданията за Христа, се радва на вечен покой при Бога в числото на светиите.
По неговите молитви дано някои от убийците стигнат до покаяние. Защо да ги съдим! Те станали жертва на една заблуда, която убила радостта в душите им още на земята, а пълното възмездие идва на страшния съд.
Нека кажем заедно с презвитера Надежда, че няма лоши хора. Има заблудени и обезверени, на чиито души многомилостивият Бог чука за покаяние.
Източник :http://bosilkov.com/…/otets-petar-diviziev-1903-1944-231…