С какво ви дразнят свекървите? – 155

“Младо семейство” към 40 г. с две деца живее вече 10! Години с родителите на жената, те вече около 60 г. Апартаментът е панелка двустаен, как се събират нямам идея. Обаче чакат да се освободи съседния тристаен, там са най-възрастните баба и дядо, приписан е на 40 годишната внучка, тя си чака наследството. Ама баба и дядо, въпреки болестите са живи и нямат намерение да освобождават, хортуват си с другите пенсионери и се припичат на слънце пред блока, нахалници.

Знам, че е трудно да имаш собствено жилище, когато си притиснат финансово, но да живеете 3 поколения в такива условия ми се вижда просто ужасно. По добре в гарсониера под наем.

Аз не мога да си представя да отидем да живеем при нашите или при майка му. Сигурна съм, че и те не биха били очаровани от идеята. Сега, ако е нещо временно и наложително, все ще се издържим взаимно за месец/два, но за по-дълъг период - не. Живеехме под наем дълго време, първата ни квартира беше супер малка и като цяло зле, но това да сме си отделно ни беше по-важно. За мен "синовен дълг" не е да се набутаме да делим едно пространство, да не говорим, ако "младите" го правят основно с цел да вземат нещо, а когато е необходимо да сме насреща.
За това най-добре всяко семейство да си е в негов дом, дори и под наем да е този дом. Разбира се, ако има такива, които се чувстват ок 2 или 3 поколения на едно място,  да си живеят така. Поне около мен обаче, такива няма.

Дами, понякога в живота има обстоятелства, които карат жените да живеят години, че и десетилетия под един покрив с друго поколение. Нито едно от тях не е добро: тежко болен или инвалидизиран роднина - брат, сестра - не е задължително да е възрастен родител, който изисква постоянни грижи от всички налични възрастни околни; възможно е цялата рода да покрива дълговете на комарджия или алкохолик/наркоман. Възможно е самата жена да има нужда от постоянно присъствие на други хора около себе си - епилепсия, психическо заболяване с моменти на обостряне и какво ли не. Възможни са много неща, няма как да знаем. Най-честия случай ни е известен на всички - малко населено място, патриархални разбирания и порядки отпреди 100 години, изискващи родители, които никога не са готови да пуснат 40+ годишните си деца.

Нормално е всеки да иска сам да си е цар, но за много хора реалността не го позволява. Нека сме щастливи, че повечето от нас не познават тази реалност. Нормално е като защитна реакция тези хора да се опитват да се самоубедят, че животът им е добър - напълно възможно е за тях именно това да е най-добрия вариант. Разбира се, че самостоятелният живот е най-доброто за едно семейство, но постоянното натякване, че именно това е най-доброто на хора, за които това е непостижимо води именно да такива конфликти.

Много ми се ще следващия казус в темата да е нещо по-забавно

Живеят си, да. И пълнят темата – 155-а поред е вече...

99% от казусите са за живеене с абсолютно самостоятелни свекъри и свекърви. А мунчо не иска/не е пускан да излезе от етажа/детската стая. И току някоя излъгала се вземе, че изтрещи. После започва да защитава мунчо и своя избор, и става смешно.

Напълно си права и аз призовавам да сме съпричастни с тези случаи. Но да ми се дава за пример как накрая гушнали едно тлъсто наследство... ами не става...

Точно.

Такива дето защитават своя Мунчо - ами много просто, те също са Муни.

Когато има някаква нужда или конкретна причина за живеене заедно е съвсем друго. Но аз не виждам като нужда мисленето "търпение му е майката" и чакането с години да влезеш в имот от предишното или по-предишното поколение. Тук нужда няма има грешен начин на мислене.

А иначе, съжителство се получава и то безпроблемно. Да, по-рядко със свекъри и повече с тъстове, но се получава. Съвсем резонно обаче примери в тази тема няма, защото е създадена за точно обратните примери. Получава се тогава, когато този, с чиито родители се живее, ясно им обясни, че не им е довел никого на тях, а е избрал партньор за себе си и те са отделна единица, като решения. Ако там се сложат ясни граници и не се прекрачват, нещата се получават. Само, че някак, жените го постигат много по-лесно с техните родители, отколкото мъжете.
Аз имам пример около себе си за съжителство със свекъри. По-точно само със свекърва, свекър липсва. Тя още работи, на график с нощни смени. Жената е много разбрана и единственото неудобство е от битов характер и съобразяване с това кой кога спи, често дори не се засичат. Друг проблем нямат. Освен сина, мен ако питаш, ама това е друга тема и в друга насока. Снахата не мрънка, защото свекървата не си позволява непоискани съвети и не налага виждането си за гледането на детето, свекървата е доволна, че някоя изобщо търпи сина ѝ и го вкарва в пътя както се казва и никой няма проблем. В този случай не сина, а самата свекърва си е сложила граници.

Теди нищо не е. Имаше преди години в темата, забравила съм точния ник, нещо като Зои беше, която първоначално се оплака, че свекърва ѝ прави всичко у тях, а живеят отделно. От избирането на пердетата, до това какво и как да се готви и разбира се идване когато пожелае, заедно с дъщеря си. Много съчувствахме на съфорумката, докато не се установи, че проблема е мъжа ѝ и не само, че го позволява, ами той така си представя изобщо живота. Като ѝ го казаха няколко човека, рязко започна да защитава всички свекърви в темата и се обърна на 180 градуса, само и само да не признае грешния си избор

Прабабата на моя мъж е починала няколко месеца след като е навършила 104 години. Имала е спомени от  априлското въстание и имат 100 години разлика с мъжа ми. Представям си да чакаш такава баба да се гътне, че да й наследиш имотите.

Живееш заедно от няма накъде ,да не си на улицата и печели  понякога  свое  жилище човек.  Без пари. Компенсация за неудобствата и пропилените нерви.
 Но да чакаш наследство, дето така или иначе получаваш, ми изглежда нереално за  разсъждаващ човек. Я стане нещо ,  я не.
 И друг път съм казвала ,годините вървят, толкова свикнах да съм " на гости", на чуждо, че и сега, когато отдавна съм сама не го смятам за свое. Възможностите ми заминаха, както  като сили ,така и като финанси, пък  и за какъв дявол ми е от сега нататък,  я имам време да  се наслаждавам,  я не.
 Та чистосърдечно ,който може - отделно. 
Като няма как - приоритет  е да си живи  здрав , пък нервите и самочувствието ,мераците и плановете  - в друг живот.
 Не чувствам мой дом никъде, домоуправител съм.

Аз това с чакането на имоти не го разбирам. Ето, аз също съм една на мама и тате и един ден жилището им ще остане за мен (да са ми живи и здрави, дано този ден не дойде скоро). И какво? Хората си живеят в не толкова малък провинциален град, в който нямам намерение да се местя сега или след време. Какво ще го правя това жилище? Нито да живея там, нито си представям да го продам (няма да искам). Не ми се струва и особено ок да чакам с нетърпение дори жилище в София,ама хора всякакви. Пък тук чак се представи жилище в Пловдивска област като нещо супер уау - все едно е в центъра на Виена.

Аз съм изумена колко много хора има, които гледат на близки и непознати възрастни като на ходещи некролози. Ами хора, каквито сме всички, все за едно място сме се запътили. Грозно ми е било винаги. Смешното си наследство  не можах да почувствам като мое, какво остава да тича лиги на нещо чуждо, чакайки някой да си отиде.

То е трагично. И колко роднини се избиват за такива наследства.