За вече порасналите осиновени деца, станали на свой ред майки...

Скъпи Кристал и Мерипопинс, потресена съм, трудно намирам думи да опиша състоянието,в което се намирам! Включително и за Дидка... Вие сте изключително силни жени, успели сте да не се обезсърчите и да продължите живота си напред и нагоре, а не в блатото на отчаянието и депресията! Само изстрадалите ви сърца знаят какво наистина са изтърпели и как сте се преборили! Приемете моята гореща прегръдка и обич! Възхищавам се от вас.
       

Скъпи момичета,много съжалявам за вашия малшанс.Искрено ви се възхищавам за това,че сте оцеляли като хора.Аз като Зойка съм от късметлиите,с добри родители.Даже сега татко много се разболя,за малко да го изтървеме.Такава мъка изпитах,не мога да я опиша.Истината е ,че има много биологични родители,които правят с децата си ужасни неща и няма контрол за тях.За това израстват много душевни инвалиди,което е много жалко,защото те живеят сред нас.

Ей, мерипопинс слонска памет извади - не прощава, но не си ме разбрала правилно, хем уж се изяснихме...нейсе.

Аз пък момичета, какво да ви кажа, чета ви и ужасно се трогвам. Имам си недостатъци обаче и сред тях е този, че "лекия" ми живот така ме е облъскал, че трудно давам изява на емоциите. Закоравях външно, а тайно си поплаквам докато ви чета, къде за вас, къде за мене си...

Необичайно за мен ще се "разлигавя" и ви прегръщам силно виртуално!
За пореден път, стигам до извода, че това жената е Голяма Работа!

: DarZaMen ,
ти ли си била? Нищо лично, дори забравено, просто го вметнах,за да не ми се скара отново някой.Пак написах глупости, няма и капка злопаметност в мен, това имам предвид.  Ох, любимият ми подари лаптопа си, щастлива съм, че и аз вече си имам компче и няма да прося като куче пред месарски магазин, но ми е трудно да боравя с мишката, голяма мъка, дано свикна по-бързо.

meripopins и кристал  , позната история, съпругът ми е осиновен точно заради хората, да не говорят, и сега свекърва ми се държи отвратително, но сме далеч от нея и се виждаме веднъж годишно, 

Кристал, права си - събирач е живота. Откъдето и да го погледнеш. Това много ми хареса.

Желая ти само радост оттук нататък и да си спомняш с по- малко болка за миналото. 

   

 Имам приятелка от детството, която има сходна съдба. Осиновнена е от жена, сътрудник на ДС навремето. Съсипа цялото й детство - непрекъснати шантажи, следене, подслушване, заплахи от рода на "ще те върна в дома" и т.н. Вярно е, че има хора, които не стават за родители, независимо дали имат или не биологични деца. Но е вярно също, че една част от осиновяващите смятат, че им се дължи някаква по-специална благодарност и точно желанието да я получат и да се почувстват по-важни  е основният им мотив да си вземат дете. При моята приятелка  и при вас двете явно е точно така.
Мила Кристал, чудесно е, че имаш толкова добър съпруг и "трима юнаци".  Пази си ги, особено мъжа, защото децата ще отлетят и ще останете двамата. И внимавай силното ти желание да си абсолютно различна от твоята майка да не те тласне  към друг тип грешки. Бог да те пази!

 Мила Кристал съчувствам ти за това което си преживяла в детството си ние също преди 13 години осиновихме момченце което отгледахме с много обич когато беше на 4 години аз му казах че е взет от болницата защото той ме попита как се е родил и че е бил в коремчето ми нямаше как да го излъжа а и бяхме решили да му кажем истината когато почне да разпитва от малък си е вироглав и буен но ту от две години просто положението е  настроен агресивно спрямо мен непрекъснато ми казва че аз не съм му никаква защото не съм го родила не съм му майка обижда ме и какво ли още не стараеме се да разговаряме с него и да разрешаваме проблемите но той става направо в някои случаи нетърпим наказвали сме го пердашили сме го лишавали сме го защото искаме да стане човек но той явно в момента е в пълен хаос и у дома един ден е добре два дни е  така че много е относително  всичко което си мислят осиновените  защото ние не сме го осиновили заради хорското мнение а зада имаме дете което да обичаме и да е смисала на нашия живот а какво се оказва че той съсипва живота ни с обвинения и обиди с вдигане на ръка против мен и само ядове и ядове не сме вдигнали ръце ходим по психолози работим с ресурсен учител в училище защото се установи от изследвания че с разтройство с дефицит на концентрация и хиперактивност и въобще вече просто не виждам след колко време ще се оправят нещата и дали някой ден той ще осъзнае всичко което ние правим за да му помогнем а той с нищо не ни помага сякаш не иска той сам на себе си да си помогне 

Здравей korni6onko! Синът ти е в много трудна възраст в момента и вероятно и това допринася за поведението му към теб. Не зная какъв съвет да ти дам, но вероятно си зависи и от самото дете. Съпруга ми също е научил, че е осиновен когато е бил на 3-4 години, но той поне има възможността да познава биологичната си майка, която е виждал периодично през годините. Бил е добро и спокойно дете, оправен още от малък та и до днес. Въпреки всичко, смятам, че е по-правилно да кажеш на детето, както ти си направила, че е осиновено, защото "добри" хора се намират винаги и ако пък беше научил от друг - още по-страшно. На мен пряко никой не ми е казал. Баба ми (Светла и памет!) говореше за това с недомлъвки и роднините тук там също, но аз съм умно момиче  свързах 2+2 и се оказа истина. Приех го спокойно, въпреки, че съм била непокорна в тиинейджърска възраст, но това беше защото не се разбирах с майка си за абсолютно нищо, което правех, а баща ми изглеждаше незаинтересован... Все пак си дадох сметка какво би могло да ми се случи, ако съм имала участта да израстна в дом за изоставени деца, което във всички случаи би било по-страшния вариант. Мисля, че детето ти ще се "укроти" с времето, а на теб от сърце желая търпение, спокойствие и мъдрост, за да имаш сили да преживееш този етап, без това да се отрази пагубно върху отношенията със сина ти! Прегръщам те! 

Наистина ли сте го пердашили или имаш предвид по-скоро няколко леки потупвания по дупето?!

под пердах какво разбирате шамари по дупето дърпане на ухо естествено че сме го пердашили когато е трябвало нима вас които сте били собствени биологични деца не се е случвало поне веднъж да ви нашляпат важното е че нашият син не го е страх от нищо и в момента си прави каквото иска и ни работи с това че ни казва че ние нямаме право дори да му се скараме камо ли да го контролираме тъй като не сме му истинските родители  и който не е в къщата ни и не ни е съсед не може да разбере какво е положението ако вас мили майки ви псуват когато решите да проявите своя майчински нонтрол и да дадете съвет нан бихте постъпили  или когато забраните нещо да се вдига ръка от детето ви за да ви удари взимаме ги малки и беззещитни а след няколко години виждаш един човек който изобщо не го интересува нито че ти искаш от него да стане човек нито нищо

О, корнишонко, не знам, аз съвети за децата на другите не давам. Под пердах, разбирам пердах!

Дали са ме били - ами единият ми родител ме биеше и аз го презирах е ненавиждах.
Другият никога не ми е посягал и аз изпитвах дълбок респект и уважение към него.

Честно казано към първият (биещият) родител ежедневно демонстрирах бунт и го провокирах именно с непослушание.
Всичко това във възрастта на пубертета ескалира до бягство от дома и други още по-неприятни ситуации.

Друго не мога да ти кажа.

Смятам да бъда абсолютно честна и да не спестя нищо, дори с риска да си навлека нечий гняв.Четох няколко пъти постовете на korni6onko, всеки път ме лъхаше все по-силно на този тип родителска назидателност, нетърпяща възражение.Усещам, че тя и съпругът и имат твърда позиция за пътя, по който трябва да поеме синът им, убедени са кое ще бъде добро за него и не могат да приемат, че той може да не иска това за себе си.Понякога точно болните амбиции на родителите отварят бездна в отношенията им с децата.Понякога родителите не разбират,че това което те смятат за добро, за детето е нетърпимо, задушаващо и напълно неприемливо.Понякога проектират непостигнатите и бленувани постижения върху така чаканото и желано дете и не могат да допуснат, че е възможно тези непокорени от тях върхове да са напълно безинтересни и нежелани за него.В крайна сметка това разминаване в ценностите може да разруши напълно връзката родител-дете, особенно ако тази връзка е градена от ранно детство на плоскостта на авторитарността на родителя, а не на приятелство и равнопоставеност.
Другото, което е моя максима е, да не допускам да направя на децата си нещо, което не бих искала тикога да бъде направено с мен.Едно от нещата, които не искам да ми се случат, би било за мен унизително и болезнено за егото и душата ми, това е удара, плесника или която и да било форма на физическо посегателство.Смятам това за акт на отчаяние от страна на родителя.Никога не съм си го позволявала при двете си деца.Никога не съм посегнала или стоварила ръка върху тях.Смятам, че направя ли го веднъж, признавам, че не мога да се справя с думи, не мога да намеря път към душата им, а това означава да изгубя уважението и приятелството им.Още от ранна детска възраст, когато не можеха да говорят,изграждам отношенията помежду ни на принципа на равнопоставеност и ползвам разговорите като най-ценният начин на общуване и възпитание.Говоря много, обяснявам всеки плюс и минус ипроизтичащите от тях следствия.Споделям и търся мнението им за всичко, дори за лични неща, защото как иначе да искам те да споделят своите лични чувства и тревоги.Те са моите съветници, моите съюзници и моите съдници.Тяхното мнение е най-ценното мнение на света, и всичко това е взаимно.Това за мен е най-ценното и не мога да допусна за нищо на света да го изгубя, особенно за миг отчаяние и криво разбрано бранене на криво разбран авторитет.
korni6onko, убедена съм че обичаш детето си и истински страдаш, личи от написаното, но също така личи, че в желанието си да бъдете полезни и  да го насочите правилно, сте объркали пътя и сте скъсали връзката.Не се ядосвай на думите ми, а опитай да анализираш отношенията ви и да потърсиш грешката и във вас.Защото освен всичко останало, вашата задача е далеч по-трудна, тъй като наистина осиновените деца са доста по-чувствителни и лесно раними.Ще ти посоча няколко думи и фрази от поста ти, които мен лично ме жегнаха от пръв поглед-и да разрешаваме проблемите но той става направо в някои случаи нетърпим наказвали сме го пердашили сме го лишавали сме го защото искаме да стане човек........и дали някой ден той ще осъзнае всичко което ние правим за да му помогнем а той с нищо не ни помага сякаш не иска той сам на себе си да си помогне.....когато решите да проявите своя майчински нонтрол и да дадете съвет нан бихте постъпили  или когато забраните нещо ....... виждаш един човек който изобщо не го интересува нито че ти искаш от него да стане човек нито нищо 
Извини ме ако смяташ, че не е моя работа и прекалявам.Просто искам да бъда полезна, като изкажа мнение веднъж от позицията на осиновена и втори път като майка на две деца, горда че е изградила стабилна връзка с тях.Няма формула как да отгледаме и възпитаме децата си, но определено смятам, че да бъдеш техен приятел, съюзник и повереник е мнго по-резултатно и полезно,отколкото да издигнеш авторитарна бариера от забрани и наказания и да очакваш възпитателни резултати от това.Смятай, че гневът младежки срещу табутата, бариерите и забраните ще разруши тази бариера своевременно и ще поведе незряла борба за независимост, в дъното на която и двете страни ще страдате от това, че сте останали неразбрани.
Това е мнението ми по толкова деликатният въпрос по отглеждането и възпитанието на децата ни, който всепак винаги ще бъде без отгвор.

Съгласна съм с Мерипопинс за всичко което ми пише да така е аз не съм от тези които ще се ядосат от истината само едно ще кажа за себеси че не съм от майките с болни амбиции не искам детето ми да стане това което аз несъм могла да стана не искаме той да бъде идеален и перфектен никога не сме го и помисляли а тези думи които тя е цитирала от предишни мои писания са написани по друг въпрос искам само да попитам дали разсъжденията за възпитанието и разбирателството с децата според вас се променят с възраста на децата защото повярвайте ми че с едно дете на 3 или 5 години може да справиш във всяко едно отношение защото аз мога да твърдя че с моят син никога не съм слагала бариера в общуването и сега дори мога да разговаряме като възрастни проблема е в това че след много проблемни месеци с поведението му в училище и в къщи и на улицата а и с това че яко го друса пуберитета в момента има дни в които просто е невъзможен а това за пердаха несъм наистина съгласна защото има моменти специално в нашия случай много е дълга историята ни е било наистина необходимо и последно искам да да изкажа още  мое мнение че с малки деца по лесно можеш да комуникираш но с големите и проблемни като нашия син да проблемен е но точно тук и сега не мога да опиша всичко което сме праживели не го пожелавам на никой от вас с малки дечица защото никой не знае какво ще стане след време с тези мънички създания никой не може да твърди че знае как ще протече съзряването на един човек всичко е много сложно и относително мили майки няма безгрешни и съвършени хора и най вече родители и ние не сме с претенциите че сме от тези с болни АМБИЦИИ