Психично здраве при децата, възпитание, връзка с родителите - детски психолог Надя Димитрова

Здравейте!
Първо, не бих се определяла като провален родител на Ваше място. От написаното по-скоро виждам много изморена майка, която от много рано се опитва да намери начин да се справи с дете с изключително силен темперамент и много висока двигателна активност.

На мен най-много ми прави впечатление, че постепенно сте попаднали в доста силна борба за контрол – и най-вече около храненето. Вие предлагате, тя отказва, Вие сменяте храната, тя пак отказва и така храненето става мястото, в което детето упражнява най-много контрол.

Аз бих излязла от тази борба. Не бих я убеждавала, не бих готвила по пет различни неща и не бих я карала да опитва. Вие определяте какво се предлага и кога, а тя може да реши дали и колко да яде. На масата бих слагала и нещо познато, което обичайно приема, заедно с останалата храна. Ако не иска – добре. Следващото хранене е след няколко часа. Не бих замествала отказаната храна с чипс, сладко или друга предпочитана храна, защото така неволно се поддържа самият цикъл на отказване.

Същото бих направила и с храненето в движение. Не бих я преследвала с лъжицата и не бих водила битка да стои на стола. По-скоро бих въвела проста рамка: „Храненето е на масата. Ако искаш да ядеш, сядаш.“ Ако стане, не я връщам десет пъти. На 2 години и половина естествено не очаквам да седи дълго и спокойно, но постепенно може да се изгради навикът храненето да е седнало занимание.

Тук обаче бих отделила храненето от възпитанието. След като това е проблем още от захранването, вече има доста ограничен набор от храни и отказва дори млякото, според мен си заслужава консултация със специалист по детско хранене/feeding терапевт. Не бих приемала автоматично, че всичко е „характер“. Добре е да се прецени и дали няма сензорна, орално-моторна или друга причина за тази избирателност.

За хапането, дрането и удрянето бих намалила наказанията и дългите обяснения. На тази възраст детето все още има много слаб контрол върху импулса си. Реакцията ми би била кратка и една и съща: „Няма да ти позволя да ме хапеш.“ Спирам действието, ако трябва физически, и не влизам в дълъг разговор в този момент. Границата трябва да е спокойна, но категорична.

И това, което майката нарича „лъжа“, на 2 години и половина аз по-скоро бих разглеждала като опит да постигне определен резултат. Вече е разбрала, че „гладна съм“ може да я изкара от леглото. 😄 Не бих го превръщала в морален проблем. Просто: „Ако си гладна, ще хапнеш сутринта. Сега е време за сън.“ И край на преговорите.

Що се отнася до постоянното тичане, бих внимавала и с идеята да я оставяме да се „измори“. По описанието Ви тя по-скоро не усеща добре собствената си граница и може да продължи, докато вече е преуморена. На тази възраст възрастният все още е външната регулация на детето – ние определяме кога е време за спиране, хранене, почивка, сън и преминаване към следващата дейност.

Не бих бързала да наричам това хиперактивност само по описанието и на тази възраст. Но комбинацията от много силна двигателна активност, трудност да спира, силни реакции и дългогодишни сериозни трудности с храненето според мен заслужава една цялостна консултация с детски специалист и специалист по храненето. Не с цел да се търси диагноза на всяка цена, а за да се разбере по-добре как функционира конкретно това дете и какъв подход ще работи при него.

И честно казано, от написаното ми се струва, че и Вие самата вече сте стигнали до доста голямо изтощение. Така че бих мислила не само „как да накарам детето да слуша“, а и как да намалим ежедневните битки. При такъв темперамент това често променя много повече неща, отколкото още наказания, убеждаване и опити да бъде спряно на всяка цена.