Войната в Украйна 3

На пръв поглед за историята с о. Алексей Шляпин на събрание на московското духовенство вече е писано повече от достатъчно. Когато гледах това видео, най-тежко ми беше да гледам реакцията не на самия патриарх, а на духовенството. Когато свещеникът беше публично унижен („А вие, отче, случайно да не сте от Западна Украйна? Отидете, седнете и помислете сериозно за всичко, което току-що изтърсихте тук!”), много от присъстващите свещеници – не всички, разбира се – започнаха да се смеят на свещеника или по-скоро да се кикотят.

Буквално в същите дни телеграм-каналът „Православие и зомби“ съобщи за един инцидент, който малко хора забелязаха. В раздела „Църква и армия“ на Рождественските четения Ставрополският митрополит Кирил, ръководител на Синодалния отдел за връзки с въоръжените сили, забеляза, че двама свещеници си шепнат по време на неговото словото. И ги накара, тези пълнолетни хора, да станат правят и да стоят така до края на речта му. И аз си спомням нещо подобно от моето съветско основно училище. Несвобода, неравенство, липса на братство.

Всичко това, разбира се, повдига сериозни въпроси. Какво е църква? Имаме различни навици, възпитание и така нататък, но наистина ли вярваме в едно и също? Какво общо имаме все пак?

Патриархът реагира остро, защото свещеникът, задавайки му въпрос за патриотизма, уцели най-болното място - каква е границата между свещеното и светското. Сега тази граница е отменена, и то демонстративно, от всички катехони, от „третия Рим“, от „Руския свят“ и всички други опити кесаревото царство да се обяви за материализация и въплъщение на Божието царство. В известен смисъл тази граница не съществува, защото нашето разбиране за доброто и злото обхваща всички прояви на живота, включително и обществено-политическите отношения, но сега самото това разбиране просто е премахнато.

Патриотизмът като форма на вярност към „своите” е обявен за основна гражданска и религиозна добродетел.

„Църквата не може да не бъде с народа си“, отговори патриархът на свещеника. Но властта винаги говори от името на народа, което означава, че винаги трябва да бъдем на страната на силата, оръжието, парите и репресивните органи, защото иначе ще ни застигне маргинализация и край, нали така? И ако патриархът прав, то тогава и Украинската църква трябва да бъде с народа си и да смята борбата си за „свещена война“ – само че от другата страна? И ако, както каза патриархът по-рано, жертвата на бойното поле измива всички грехове, които човек е извършил, то това правило работи и от другата страна, излиза, че най-лесният път към царството Божие е чрез взаимното изтребление? Налице е нулиране – не само на президентските мандати, но и на всички институции, запазили понятията за добро и зло. Те или биват разпръсвани, като Memorial*, или препредават това, което идва от телевизионната кула.

Вчера попаднах на линк към публикация в Telegram от неонацисткия отряд "Русич" (има 252 819 абоната!). По него можете да отидете на маркетплейса и да си купите плакат с командира на отряда Милчаков, който преди време стана известен с убийството и изяждането на едно малко кученце. На плаката той е изобразен с ореол-коловрат зад главата и заповедта: „Аз нямам морални ограничения – и вие да нямате такива“. Денацификация, казвате? Хм. Ако си поръчате точно сега, вашата поръчка в Русия ще пристигне на 23 февруари - точно навреме за Деня на защитника на Отечеството!

Но виждаме, че доброто и злото се премахват пред очите ни не само в една държава, а в планетарен мащаб. „Убиват ли те? Изнасилват ли те? Разбира се, ние ще ти помогнем. Просто ни припиши повече от половината от имота си предварително." Беше трудно да си представим нещо подобно по време на Втората световна война. Но времето на политиците отмина и дойде времето, по уместните думи на Тихон Дзядко, за предприемачите от една страна и чекистите от друга. Хората се раздалечават все повече от преди, и то не само тези, които имат различна оценка за случващото се. Стената расте не просто между онези, които цвилят за крушението на света, като Александър Дугин, и онези, които плачат, като ръководителя на Мюнхенската конференция по сигурността Кристоф Хойсген в прощалната си реч. Пропастта е между тези, за които светът се руши, защото доброто и злото престават да съществуват, и тези, които се опитват да живеят така, сякаш нищо не се е случило.

Свети Антоний Велики е казал през 4-ти век: „Идва време, когато хората ще полудеят и ако видят някой, който не е луд, ще се надигнат срещу него и ще кажат: „Ти си луд“, защото той не е като тях.“ Лоялността към лудите, независимо дали са свои или чужди, не е критерий за добродетел. Днес, както и вчера, блажени са тези, които плачат, а не тези, които се смеят.