С благодарност за заглавието на bilqna_69

"Бях малка, но достатъчно голяма, за да си спомням. Имахме рецитал в училище по повод Денят на жената. И бяхме научили, без особено да разбираме текста, 2-3 стихчета и още толкова на брой песнички. Денят дойде и ние, горди от предстоящата изява, отидохме рано на репетиция. Майките ни също дойдоха (гледахме ги зад едно перде, което служеше за завеса) и насядаха по чиновете ни в очакване. Излиза първата от нас и започва да рецитира нещо за мама с неувереното си детско гласче. И... Защо правят това? Майката на първия чин вади скришом от джоба си кърпичка и едва доловимо забърсва стеклата се сълза... Не само тя! Всички майки плачат!
Порастнах и може би заради това си спомням още по-ясно - забързани момчета, стиснали в ръце зюмбюл или лале, невиждащи никого и нищо, тръгнали да поднесат пролетта и душата си на нея - жената. В този ден на целофани, костюми и токчета, смях и преструвки, аз също получавах своите цветя, втурвах се към пролетта си и често се губех, но...забравях за мама. Голяма бях за стихчета, малка бях за разсъждения и мама не получаваше своето пролетно признание. Тя имаше много работа -переше, готвеше, чистеше, а аз имах друга програма - планирах с кого и къде ще празнувам вечерта...
Сигурна съм, че на 8-ми март винаги има жени, забравени от децата и мъжете си. И те пак крадешком поглеждат към зюмбюлите, лалетата и целофана и тъжно се усмихват на самотата си - тя също е компания, при това най-вярната. Нито една жена не заслужава да остане без цвете през март..."
Нашите неповторими дечица:









