Издръжка на студент

Бях я забравила тази тема.
Цяло лято синът ми работи в града в който е студент. Сега продължава и съчетава ученето с работата. Пътува из страната края на септември, когато беше отпуска. На море ходи два, три пъти в дните когато почива. По сесията през януари ще почива, но следващия семестър ще успява да съчетава лекции и работа. Успоредно с това участва в проект към университета и  всяка събота е там.  Получава и стипендия за успех.
Когато края на първия семестър напусна работа, защото видя, че трудно ще съчетава нещата имаше упреци. Времето обаче показа, че хода му е бил правилен. В университета програма му беше натоварена, но редовното посещение на лекции и упражнения доведе до лесно взети изпити и висок успех за стипендия. Веднага след това започна работа и бившия му шеф съжали, че не може да го вземе, защото политиката на фирмата е да не назначава лица, напуснали сами. Здраве да е!

Чета, чета и все повече се убеждавам, че се намирам в напълно различна реалност от масовата, описана тук. Не знам аз ли съм сбъркана, колегите ми през годините ли…

Трудно ми е да повярвам, че млади хора в разцвета на силите си са толкова зависими от родителите си, а още по-странно ми е несъзнателното желание (привидно алтруистично) от страна на родител да поддържа по-високите си нива на контрол спрямо порасналото си дете чрез тежката ръка на финансовата благодат. Не е случаен изразът, че който плаща, той (иска да) поръчва (поне в случая); усеща се и в някои от коментарите тук. Пътят към Ада, казват, бил постлан с добри намерения.

Времената са различни. Едно време е било съвсем в реда на нещата студент да не работи, да кара бакалавър 4 години, после още 1-2 магистър, пък някой да си го издържа с буркани, със спестените пари, с продаден имот и т.н. Тогава хората са си залагали главите за образованието и дипломата, било е жизненоважно и форма на социален престиж. Или всичко, или нищо: така е стоял въпросът. Или учиш, или нищо друго, защото „заради тебе продадохме нивите”. Сега обаче светът не е същият: университетите са все по-ориентирани към бизнеса и пазара на труда, като сами стимулират студентите да започнат я някой стаж, я някоя практика някъде, защото с късата теория развитие няма. Никъде не дават шансове на млади хора без опит за готови позиции (даже за Младши такива), това е реалността. Всеки търси в СВ-то практика, стаж, доброволчество или „извънуниверситетски” занимания. Родителите изплащат ипотеки, грижат се за възрастни, имат достатъчно финансови задължения, докато 20-годишният може преспокойно да се научи да си управлява времето (пък току-виж и да разполага с действителен собствен бюджет).

След втората година в бакалавъра ми 90% от колегите (аз включително) започнахме работа: някои почасово, други в областта (главно по стажове). Няма мама, няма тате. Аз самата не бих могла да си представя (камо ли да си позволя) на 20 и кусур години някой да ми дава джобни, да ми определя бюджет, бих се чувствала крайно неудобно, виновно дори. Даже ми е трудно да проумея, че съществуват хора, които да са напълно окей с това някой да ги „подкрепя здраво финансово” 5-6 години, докато евентуално вземат 2 дипломи от ВУЗ.

В културен шок съм (малко или много). Разбирам единствено подобни конфигурации, ако става дума за Медицина или Право, там се учи по много. Оттам насетне обаче, ще ме извиняват студентите, но не е толкова тежко, колкото се представя пред родител: човек се справя, ако има желание и действа с разум.

Аааа, и с медицина  е възможно. За  право нямам пряк  поглед.