Има работа като охрана разбира се, то къде ако не в София да няма. Както казах не е добре платена работа това, въпреки че вземах една от най-добрите заплати в бранша пак не ми достигаше. И реших, че сега е момента да търся нещо по-добро, а и в сектора на логистиката, към който като цяло са ми насочени интересите. Ако се водя по живота на другите нямаше ли да искам да съм като другите, да поддържам фалшив стандарт в социалните мрежи, за да ме забележат, аз дори снимки нямам там, само една профилна. Сигурно и заради това никой не ми обръща внимание там.
- Публикувана: 19 ян. 2025, 13:17 ч.
- Последно мнение: 21 ян. 2025, 08:47 ч.
Смятате ли, че терапевт ще ми помогне?
Точно в там не е добра идея.
Работният ден може да е изпълнен с всякакви обрати. Даже е обичайно. Трябва да се действа бързо, да се свържеш и уговориш подробности и доста и различни хора, ако се налага да правиш промени в движение.
И всичкото това не е за интронерт.
Не ти казвам, че ти не си за тази работа, а че тя те е за теб.
Разликата е огромна и се надявам да я осъзнаваш.
Работният ден може да е изпълнен с всякакви обрати. Даже е обичайно. Трябва да се действа бързо, да се свържеш и уговориш подробности и доста и различни хора, ако се налага да правиш промени в движение.
И всичкото това не е за интронерт.
Не ти казвам, че ти не си за тази работа, а че тя те е за теб.
Разликата е огромна и се надявам да я осъзнаваш.
Мда, а в очите на хората отстрани знаеш ли как изглежда това? "Мързелив си", "не си инициативен", "не можеш да поемаш отговорности", "търсиш все лесното" и прочие. Чувал съм ги милион пъти. За момента съм си дал някаква отсрочка, дали за още малко време ще успея да се адаптирам, но най-вероятно ще търся друго по-спокойно за мен самия. Въпроса е какво, вариантите наистина не са много.
Живея с майка ми. Квартира не ми е по възможностите с такава заплата. А упреците ги чувам най-вече от приятели и близки, не от случайни хора, защото всички смятат, че това са лигавщини, проява на слабост и безхарактерност. Точно заради това вече да отбягвам и контактите с приятели и то с хора, които познавам от 10, че дори и 20 години.
От начина ти на писане (грамотно), разсъжденията ти, осъзнатостта, не разбирам как успяваш да се държиш като шматка. Или кръгът от хора не е твоят и излизаш шматка, защото си по-разумен от тях или тази тема е шега. Ако не е шега, бъди себе си, този, който виждаме тук в написаното от теб. Аз подкрепям излизането от зоната на комфорт, научих се да не се страхувам от това като си повтарях непрекъснато, че ако нещо ми е трудно/сложно/страшно/ значи просто нямам конкретното умение и в момента уча. След време изцяло ми се промени начина на мислене и вече сама търся новото. Просто не се съди толкова строго. Всички минаваме през същите битки, страхове, но само така растем и се развиваме. Ако не го искаш, ако ти идва много стреса, тогава избери да останеш в старата среда /охранител/ и не се вини. Избираш за себе си, не за другите. В офиса, в който работя има няколко охраните на различна възраст. Излъчват огромна доброта и ги намирам за много по-прекрасни хора от някои от колегите ми (директори, високо платени и бла бла).
Не, не е шега темата. По-скоро е първото. Шматката излизам винаги, когато съм в среда и сред хора, в които не се чувствам комфортно и на мястото си. Аз съм пробвал на много такива места, защото има по-добри възможности за развитие, но всеки път изходът е един и същ. Както казах хората, които не ме познават ме мислят за някакъв странен тип, шматка и темерут. Както е и в този случай. Но така пък излиза, че не се чувствам комфортно сред хора изобщо никъде, защото само когато се срещам с възможно най-малко хора ми е добре.
Едно е да не можеш, друго да не искаш и трето да е вредено за теб да оставиш удобството.
Но са правиш нещо не за себе си, а заради някакви хора, които били близки.
Колко да са близки? Близките хора трябва да са достатъчно възпитани и умни да не се бъркат където не им е работа.
Ако не - рязко спират да са близки.
Трябва са се научиш са отстояваш себе си.
Но са правиш нещо не за себе си, а заради някакви хора, които били близки.
Колко да са близки? Близките хора трябва да са достатъчно възпитани и умни да не се бъркат където не им е работа.
Ако не - рязко спират да са близки.
Трябва са се научиш са отстояваш себе си.
И в крайна сметка, да ходя ли на терапевт, или просто да си живея живота по начина, в който се чувствам комфортно? Като интроверт съм голям привърженик на философията за бавен живот, но пък динамичната работа, постоянното бързане и гонене на срокове и задачи видно не се припокриват с тази идея и няма да успея да съвместя двете.
И в крайна сметка, да ходя ли на терапевт, или просто да си живея живота по начина, в който се чувствам комфортно? Като интроверт съм голям привърженик на философията за бавен живот, но пък динамичната работа, постоянното бързане и гонене на срокове и задачи видно не се припокриват с тази идея и няма да успея да съвместя двете.
Ако ти е важно да не се занимаваш с хора, тогава недей и си потърси такава работа. Ако си преценил че ти е важно да си на еди каква си работа, която пък не допуска това - тогава работи върху себе си. Може да се получи, може и да не се, но ти не си опитал още че да знаеш.
Аз съм за психолог по принцип, ако човек търси себе си. Работата ще е бавна обаче, не чакай бързи обрати.
Но ако искаш вярвай, това да си интроверт не означава да нямаш семейство, работа и други ,,нормални неща,,. В живота на големия човек част от нещата се правят защото трябва, а не защото искаме или са приятни.
Полагат се усилия да се поддържа служебна комуникация, правят се опити за свалки докато обръгнеш, опити за всичко, което ти е трудно.
И аз съм интроверт, обичам да съм сама, да ми е лесно, да не се съобразявам и обяснявам, излишни са ми много разговори, безсмислени са ми много действия но съм разбрала, че всичко в живота се прави с хора. Насилвам се да поддържам контакти. И в добро и в лошо е добре да имаме кръг, за които, ако не полагаме усилия просто ще стоим сами.
За протокола семейна съм, ММ е свикнал, че не говоря много (в повечето случаи)и за него не е проблем.
За всеки влак си има пътници но нищо не става само с искане, трябват и усилия.
За бавния живот, ако може да си го позволиш, супер.
Но ако искаш вярвай, това да си интроверт не означава да нямаш семейство, работа и други ,,нормални неща,,. В живота на големия човек част от нещата се правят защото трябва, а не защото искаме или са приятни.
Полагат се усилия да се поддържа служебна комуникация, правят се опити за свалки докато обръгнеш, опити за всичко, което ти е трудно.
И аз съм интроверт, обичам да съм сама, да ми е лесно, да не се съобразявам и обяснявам, излишни са ми много разговори, безсмислени са ми много действия но съм разбрала, че всичко в живота се прави с хора. Насилвам се да поддържам контакти. И в добро и в лошо е добре да имаме кръг, за които, ако не полагаме усилия просто ще стоим сами.
За протокола семейна съм, ММ е свикнал, че не говоря много (в повечето случаи)и за него не е проблем.
За всеки влак си има пътници но нищо не става само с искане, трябват и усилия.
За бавния живот, ако може да си го позволиш, супер.
Намери си жена интроверт като теб. Защо въобще трябва да се променяш и да влизаш в някакви рамки. Ако така си ти е добре и обичаш да си такъв, най-добре си намираш един такъв партньор и двамата си седите вкъщи, правите си това което на вас си ви харесва, държите се така както искате и няма да се притесняваш, че няма да те разберат. Човек се чуства добре, когато е споделен.
Здравейте!
Четох, четох...чудя се откъде да започна...
Първо да направим разлика между интроверт и травмирана, трудно адаптираща се, затворена личност.
Интроверт означава човек да умее да бъде себерефлективен, да умее да влиза в себе си (без да остава глух и сляп за околния свят, тоест за реалността) Всеки от нас, с малки изключения, е интровертен от гледна точка на психологията. Нека избягваме интернет публикациите и "тестовете" интровертност-екстравертност, защото се умира от печатна грешка.
Зоната на комфорт НЕ Ви е зона на комфорт, щото ако беше, нямаше да съзнавате, че имате дискомфорт, нито да пишете тук и да искате да излизате от нея. Така че това е зона на ДИСкомфорт. И заглавието на темата Ви го показва: "помогне...". Животът е динамичен и ако не се адаптираме адекватно към него, губим връзка с реалността (загубата на връзка с реалността има куп потенциал за диагнози). В тази реалност навън ние можем частично да упражним контрол - само върху едно нещо - нашето поведение (отношение). НЕ можем да променяме хората, можем да променяме себе си.
Колко говорим НЕ е мерило за интро/екстравертност. Едни от най-затворените хора, които съм срещала, могат да говорят с часове, а всъщност да не казват нищо, "паразитни приказки", общи маловажни неща, но никога нищо за истинския си вътрешен свят, независимо, че го познават. Това са травмирани, ранени хора, сложили маската на неуязвимост, точно защото са били уязвявани (защитна реакция). Правят впечатление на общителни, забавни, умели в отношенията хора, но е повърхностно и дотам. Само че когато затворим вратата за болката, я затваряме и за любовта (житейската любов, не само интимната). Щото.... вратата е една.
Друго Ви блокира Вас в изразяването и ако си отговорите на въпроса "Умея ли да се конфронтирам, да се заявявам, да стоя в конфликт и фрустрация", то ще разберете какво всъщност потискате. А пък без него не можем да съществуваме адекватно.
Кой съм аз е равно на това, което искам и което ме прави щастлив! Ако не правя това, което искам, аз не съм аз. Ако не знам какво искам, значи не знам и кой съм. (проста формула, общовалидна за всички нас) А ако не знам кой съм, значи още не съм се намерил. А щом не съм се намерил, значи не съм се загубил както трябва. Та...и това ще стане. Съзнанието се ражда в болка, е казал Юнг.
Имаме основни човешки потребности - след базовите сън, храна, вода, въздух идват социалните: принадлежност и утвърждаване. Принадлежността - да бъдем част от група, общество, да имаме среда (най-просто казано), утвърждаване - да се наложим на мястото си в този свят (кариерно, семейно и т.н.), да бъдем ценни за някого, значими, нужни, но и да бъдем утвърдени такива, каквито сме, тоест да бъдем приети, да не бъдем съдени и насилствено променяни, поне не от най-близките за нас хора.
Много лош съвет е "Бъди себе си" тогава, когато човек страда, очевидно не е добре, защото....си пречи.
Ако искам любов, първо трябва да си отговоря мога ли да дам любов, след като дори на себе си ми е трудно да го направя. Тоест не познавам любовта, как да я дам.
Логично стигаме до самооценката ни: Тя е двуфакторен компонент - какво мисля аз за себе си и какво мислят другите за мен. Ако едната част е много занижена, за да има баланс, другата ще бъде повишена (живот за хората и непознаване и неотстояване на себе си). Ако е обратното - егоцентризъм и непукизъм към света и чувствата на околните. Всяка крайност в живота е вредна. За съжаление масово се разсъждава в "или, или". Само че в живота няма "или, или", има "и, и", тоест и това го има, и другото го има.
Няма такова нещо като бавен живот, има неудовлетворяващ живот; има отказ от реалността (щото животът никого не чака). А в глагола удовлеТВОРЯ се вижда кой носи отговорността за живота си.
Каквото и да правите, по меката и леката няма да стане. Никой не е направил живота си удовлетворяващ по инерция, още от ученето да ходи (падал е, удрял се е ...), през опитите да връзва обувките си (пак труд и усилие) и т.н. Нервната ни система е устроена да бяга от болката и да търси удоволствието с цел да се съхрани човешкия вид, само че всички знаем какво е свръхдозата (още и още удоволствие, щото нервната система е свикнала с дозата и вече не й действа. Като накрая буквално се умира от търсенето на удоволствие). Това е нелепа шега на живота, но така стоят нещата - нервната ни система трябва да я хакваме (буквално).
Хората ще ви мислят за някакъв от една страна колкото им стига акълът и личните неврози, но от друга - ще ви виждат точно такъв, за какъвто се приемате лично Вие (огледални неврони, поинтересувайте се). Каквото излъчвате навън от себе си, това ще получавате.
И не, не са лигавщини, слабост и безхарактерност, а е бягство. Бягство от среща с болезненото, което Ви спира да удовлеТВОРЯвате живота си. Зад всяко бягство стои някакъв страх. Няма човек на света, който да не познава страха! Но пътят ОТВЪД страха минава ПРЕЗ него. Защото ако не преборим тези страхове, които имаме днес, тук и сега, те ще се увеличат, защото на прага отвън чакат нови. Така или иначе цял живот се борим с някакви страхове, един по един, по един.... Животът се променя, идват нови обстоятелства и отговорности, нови страхове, с които да се справяме. Но и ние вече ще бъдем различни, по-опитни, по-цялостни, променени, пораснали... Не можем да спрем живота, но се мъчим да спрем себе си, щото ни е по-удобно, тоест по-лесно. И после страдаме - "спрете Земята, искам да сляза"... А когато инвестираме в осъзнаване и действие въпреки трудното, после се случват само две неща - вярваме си повече (самооценката расте) и ставаме по-устойчиви за следващите житейски препятствия.
Търсете желанията си, ама истинските, не "щото така ми е по-лесно" и търсете страховете, които блокират тези Ваши желания. Така ще се намерите.
Четох, четох...чудя се откъде да започна...
Първо да направим разлика между интроверт и травмирана, трудно адаптираща се, затворена личност.
Интроверт означава човек да умее да бъде себерефлективен, да умее да влиза в себе си (без да остава глух и сляп за околния свят, тоест за реалността) Всеки от нас, с малки изключения, е интровертен от гледна точка на психологията. Нека избягваме интернет публикациите и "тестовете" интровертност-екстравертност, защото се умира от печатна грешка.
Зоната на комфорт НЕ Ви е зона на комфорт, щото ако беше, нямаше да съзнавате, че имате дискомфорт, нито да пишете тук и да искате да излизате от нея. Така че това е зона на ДИСкомфорт. И заглавието на темата Ви го показва: "помогне...". Животът е динамичен и ако не се адаптираме адекватно към него, губим връзка с реалността (загубата на връзка с реалността има куп потенциал за диагнози). В тази реалност навън ние можем частично да упражним контрол - само върху едно нещо - нашето поведение (отношение). НЕ можем да променяме хората, можем да променяме себе си.
Колко говорим НЕ е мерило за интро/екстравертност. Едни от най-затворените хора, които съм срещала, могат да говорят с часове, а всъщност да не казват нищо, "паразитни приказки", общи маловажни неща, но никога нищо за истинския си вътрешен свят, независимо, че го познават. Това са травмирани, ранени хора, сложили маската на неуязвимост, точно защото са били уязвявани (защитна реакция). Правят впечатление на общителни, забавни, умели в отношенията хора, но е повърхностно и дотам. Само че когато затворим вратата за болката, я затваряме и за любовта (житейската любов, не само интимната). Щото.... вратата е една.
Друго Ви блокира Вас в изразяването и ако си отговорите на въпроса "Умея ли да се конфронтирам, да се заявявам, да стоя в конфликт и фрустрация", то ще разберете какво всъщност потискате. А пък без него не можем да съществуваме адекватно.
Кой съм аз е равно на това, което искам и което ме прави щастлив! Ако не правя това, което искам, аз не съм аз. Ако не знам какво искам, значи не знам и кой съм. (проста формула, общовалидна за всички нас) А ако не знам кой съм, значи още не съм се намерил. А щом не съм се намерил, значи не съм се загубил както трябва. Та...и това ще стане. Съзнанието се ражда в болка, е казал Юнг.
Имаме основни човешки потребности - след базовите сън, храна, вода, въздух идват социалните: принадлежност и утвърждаване. Принадлежността - да бъдем част от група, общество, да имаме среда (най-просто казано), утвърждаване - да се наложим на мястото си в този свят (кариерно, семейно и т.н.), да бъдем ценни за някого, значими, нужни, но и да бъдем утвърдени такива, каквито сме, тоест да бъдем приети, да не бъдем съдени и насилствено променяни, поне не от най-близките за нас хора.
Много лош съвет е "Бъди себе си" тогава, когато човек страда, очевидно не е добре, защото....си пречи.
Ако искам любов, първо трябва да си отговоря мога ли да дам любов, след като дори на себе си ми е трудно да го направя. Тоест не познавам любовта, как да я дам.
Логично стигаме до самооценката ни: Тя е двуфакторен компонент - какво мисля аз за себе си и какво мислят другите за мен. Ако едната част е много занижена, за да има баланс, другата ще бъде повишена (живот за хората и непознаване и неотстояване на себе си). Ако е обратното - егоцентризъм и непукизъм към света и чувствата на околните. Всяка крайност в живота е вредна. За съжаление масово се разсъждава в "или, или". Само че в живота няма "или, или", има "и, и", тоест и това го има, и другото го има.
Няма такова нещо като бавен живот, има неудовлетворяващ живот; има отказ от реалността (щото животът никого не чака). А в глагола удовлеТВОРЯ се вижда кой носи отговорността за живота си.
Каквото и да правите, по меката и леката няма да стане. Никой не е направил живота си удовлетворяващ по инерция, още от ученето да ходи (падал е, удрял се е ...), през опитите да връзва обувките си (пак труд и усилие) и т.н. Нервната ни система е устроена да бяга от болката и да търси удоволствието с цел да се съхрани човешкия вид, само че всички знаем какво е свръхдозата (още и още удоволствие, щото нервната система е свикнала с дозата и вече не й действа. Като накрая буквално се умира от търсенето на удоволствие). Това е нелепа шега на живота, но така стоят нещата - нервната ни система трябва да я хакваме (буквално).
Хората ще ви мислят за някакъв от една страна колкото им стига акълът и личните неврози, но от друга - ще ви виждат точно такъв, за какъвто се приемате лично Вие (огледални неврони, поинтересувайте се). Каквото излъчвате навън от себе си, това ще получавате.
И не, не са лигавщини, слабост и безхарактерност, а е бягство. Бягство от среща с болезненото, което Ви спира да удовлеТВОРЯвате живота си. Зад всяко бягство стои някакъв страх. Няма човек на света, който да не познава страха! Но пътят ОТВЪД страха минава ПРЕЗ него. Защото ако не преборим тези страхове, които имаме днес, тук и сега, те ще се увеличат, защото на прага отвън чакат нови. Така или иначе цял живот се борим с някакви страхове, един по един, по един.... Животът се променя, идват нови обстоятелства и отговорности, нови страхове, с които да се справяме. Но и ние вече ще бъдем различни, по-опитни, по-цялостни, променени, пораснали... Не можем да спрем живота, но се мъчим да спрем себе си, щото ни е по-удобно, тоест по-лесно. И после страдаме - "спрете Земята, искам да сляза"... А когато инвестираме в осъзнаване и действие въпреки трудното, после се случват само две неща - вярваме си повече (самооценката расте) и ставаме по-устойчиви за следващите житейски препятствия.
Търсете желанията си, ама истинските, не "щото така ми е по-лесно" и търсете страховете, които блокират тези Ваши желания. Така ще се намерите.
