За самочувствието и самооценката на децата ни

Първо това е една трудна възраст.
Второ - според мен се преодолява с много говорене на детето. Не можем да променим заобикалящата ни среда и хора, не изцяло, за това според мен трябва да се работи върху това как детето да преработи и отрази случващото се около него. Аз му говоря вкъщи много, за неговите положителни черти. За това как трябва да се държи, на кое да не обръща внимание, да се старае да не го засяг и наранява...и в тази насока. Старая се да го направя самоуверен но доколко успявам, не знам и аз. Но ще продължа да го правя, защото аз поне друг начин не виждам.

И друго има - не всяка среда е нашата среда. Това, че дадено дете не намира общ език и близост с хората от една среда-било то клас, било то групата в ДГ, не значи че грешката е в детето. Просто в средата няма хора които да са на неговите трептения...да са неговите хора.

още от началното училище, трябва да се разширява кръгозора
интересни, със самочувствие, са хората с опитности, и с широки интереси
децата се изграждат като такива хора, чрез спорт, странични занимания, разноообразни дейности- така увеличават и кръга познанства, и приятелствата...а, от там- и самочувствието
изобщо не става дума за създаване на пенкилери, а да им се даде достъп до различни групи деца- не само тези в училище
един треньор, примерно, със своите лични качества, изгражда светоусещането на трениращите при него деца

Не знам дали не вярва, че заслужава - струва ми се клише. По-скоро мога да си представя да не знае как, да не вярва, че ще му се получи. Има неща (в социалните отношения, ученето или другаде, няма значение), които на другите им идат отръки, уж нищо сложно, даже така и ти казват, че е много лесно; а ти буквално не разбираш как го правят и преставаш да имаш желание да опитваш.
С показване, разказване, примери, помощ за конкретни ситуации и убеждаване бих опитала, но предполагам, че това е очевидното. Ако не ти е вродено, трябва просто много помощ и опит. И пак няма да станеш толкова добър като онези, на които им се отдава природно, но с придобиването на опит и заучени умения се компенсира, докъдето може.

Допълвам. Мисля, че както не бива да се набиват канчетата на децата, така и не бива да им се говори колко са страхотни и как постиженията на другите се дължат непременно на упражнения, красотата им - на умение да се представят и обличат, и т.н. Дава фалшива представа. Не всичко ни се отдава еднакво.

В ситуацията на Мама Ру по-скоро бих разяснявала, че хората са различни, че някои са гадни, че се случва често в училище да нарочат някого за посмешище и това не е защото той заслужава, че в света на възрастните това отминава, поне не е по тоя начин (възрастните си имат собствени идиотщини, но това е друг въпрос), че не можем и не е нужно всички да сме най-най... И бих помислила дали можем да разиграем как да постъпва в конкретни ситуации.
Нямам предвид съвети от типа на "не им обръщай внимание, това са глупости" (от опит знам, че подобни мъдри родителски съвети не стават за чеп за зеле), а анализ на конкретна ситуация - как се държи тя, как би се държал друг, такива неща. Ако е приложимо.
Не знам дали е уместно и разговор с... то в днешно време се счита за голям харам да упрекваш и "възпитаваш" чуждите деца, но разговор с учител, родител, по повод конкретна гадна постъпка или поведение на конкретно дете, ако има такова.

Средното ми дете даде ето този съвет на най-малкото, когато щеше да тръгва в първи клас. Най-малкото ми е дете, което страда от липса на самочувствие и има ниска самооценка - за голямо съжаление.
Та, ето и съветът, който се спазва винаги, когато се отиде в ново училище/клас/среда. "Намери си НДП/най-добър приятел/. Един НДП ти е напълно достатъчен. От там насетне, няма да имаш никакви проблеми и ще си добре."

Мама Ру, дъщеря ти не отиде ли в нов клас тази година? Проблемите същите ли са, както преди?

За съжаление не можеш да направиш нищо конкретно, детето само трябва да печели или губи своите битки. Може да я посъветваш, че не е нужно да се харесва или да е приятел с всеки, да си намери едно-де момиченца да контактува с тях.
На моя син се му казала, че е хубаво да е в добри и учтиви отношения с другите. Не е нужно да са приятели, но да се държи възпитано. От малък е научен, че на другите не им се казват "лошите" неща - примерно аз не харесвам прическата ти, но няма да ти го кажа директно, ще си замълча.
Точно какво може да се направи, не е ясно. Особено ако вече отношенията между децата са създадени. Ако има тормоз върху детето, съветвам те да говориш с класната и директора.

Едно от нещата,  което повишават самооценката са успехи в някаква област /всеки има силна страна, може да е далеч от училищните постижения - хоби, спорт, кулинария, каквото и да е. За децата е важно  да виждат, че се справят, че ги ценят, да се занимават с желание с нещо. Да развиват увереност въобще  - в общуването, да трупат умения, опитности, впечатления. Усещането за безусловна обич и приемане в семейството е другото важно нещо, както и приобщеност към среда на връстници. Да имам поне един истински приятел е важно. Без излишни родителски критики, амбиции, сравняване с други. Поощрение за усилията, не за оценката, дори когато успехът е променлив. Трябва да се работи в посока детето да се харесва и да започне да се приема такова каквото е – обратната връзка в тази посока и подкрепяща среда са основополагащи. Да имам недостатъци – но кой няма, не са моите най-големи, е съждение, до което трудно се стига в тази възраст.  В пубертета го има и т.нар. Синдром на кривото огледало /телесна дисморфия/, и склонност да преувеличават недостатъците си: „Аз съм най-грозен/а, имам най-големия нос, дебел/а съм и тн“. Често държат да са приемани и харесвани от всички, да са перфектни и тн…. все нездрави и незрели нагласи.
Самооценката е такъв конструкт на личността, който отразява  претенциите, изискванията, които имаме спрямо себе си  - т.нар. "Идеален АЗ" или какъв искам да бъда, какъв ми казва мама, че трябва да бъда и тн,  върху т.нар. "Реален  Аз"  - какъв се преценявам , че съм с всички качества, дефицити, недостатъци/. Това условно  уравнение, естествено ще е с отрицателен знак, ако Идеалният Аз е много далеч от Реалния. Има и ОГЛЕДАЛЕН  АЗ образ – започвам да вярвам, мисля и казвам, че съм това което другите казват за мен, те стават моето огледало. В пубертета, когато оценката на групата на връстниците е много силна и търсим отъждествяване с тях, Огледалният Аз е много водещ. Присмехът, игнорирането се преживява особено болезнено и започваме да се приемаме в още по-негативна светлина. Аз образът е динамичен, за да се промени уравнението, естествено трябва или Идеалният Аз да се доближи до Реалният /няма как да имам само шестици, ще приема , че четворката също е добра оценка, но респ. ако родителят ми е недоволен и трудно го прикрива , това няма как да стане/. Ако детето има крайно ниска самооценка, депресивно е и тн. е добре да поработи и с психолог, а в по-големите градове има и разни терапевтични групи за деца, където преработват някои емоции и подобряват  комуникативните умения, създават и приятелства.

Ако има някаква формирана група срещу твоето дете  няма как го разбиеш това освен ако не преместиш детето си в друг клас.

А защо са се сформирали срещу нея?
От клас до клас има разлика - в моето училище всяка паралелка беше коренно различна.
Аз бих я преместила. Но трябва да се разбере защо е това отношение? Аутизъм ли има или какво?

Пак пиша. Темата не е конкретно за моето дете. Темата е за всички деца, които са изолирани, мачкани, подигравани, неприемане. Не е задължително да са с аутизъм или да не се справят в училище. Тормозът може да е от страна на съученици, които не се справят по-добре, а може би някои са и по-зле. Наблюдавам го от години в различни училища и класове и в различни образователни степени. Учителите в повечето случаи нямат ефикасен начин за противодействие или на някои откровено не им се занимава.

Преместване на детето при ескалиране на проблемите. Не виждам друг начин за решаване на проблемите. Въпреки че местенето би трябвало да е последна мярка. Първо да се говори с класна и директор, да се види дали има вариант за въздействие.
При по-малките е удряне и подобни, при големите вече е друг вид взаимоотношения. Не винаги да те изключат от някоя групичка е нещо лошо...понякога дори е за добро.

Ами винаги го е имало, децата са такива. Не винаги възрастните знаят и за съжаление не винаги им се вижда нещо сериозно. И на мен включително ми се е случвало - в собственото ми семейство възрастните реагираха с неща от "защо им обръщаш внимание, това са глупости" в по-добрия случай (файда йок) до "не може ти нищо да не им правиш и те да те бият/гонят/тормозят, мен защо никой не ме бие/гони/тормози" - хвърлят ти вина, каквато нямаш, а в това време периодично ядеш бой от тормозителите и няма кой реално да ти помогне. Тези, които ме биеха, не бяха от нашия клас, а по-големи момчета от училището и квартала, но резултатът е същият.
Моят мъж също впрочем, имам чувството, клони към мнение, че пострадалият едва ли не закономерно си го намира, защото е неадекватен с нещо и проблемът е в него. Не съм съгласна, но ето, че и в темата имаше такъв пост.

Сега се юрват в другата крайност - някакви кампании за противодействие на насилието, анкети до дупка, розови фанелки и не знам какви щуротии, които ми се струват безкрайно досадни и кухо декларативни; а реално явно пак няма резултат поне засега. Вероятно не може и да има, според мен няма радикално противодействие, което да изкорени явлението, само на парче може да се действа, като се решава конкретен случай. Но трябва, разбира се, да се внимава и да се знае, че има такова нещо.

Ако не е конкретно за твоето дете, противодействието е според случая. Според училището, според потърпевшия, насилника, останалите. Няма една рецепта. И тя със сигурност не е според мен "дай да му вдигнем самочувствието".

Аз също си мисля, че ако ситуациите се повтарят трябва да се замислим над проблема с какво това дете провокира останалите, а ако с нищо не провокира да се разбера каква в причината за това поведение у другите деца.
При нас дойде едно ново дете, в шести клас. Целият клас не я харесват, още от самото начало. И аз разбрах защо много бързо.
Детето е досадно и обсебващо, задава хиляди въпроси, говори много.
Когато дойде при мен буквално ми лази по нервите. Гледам да съм търпелива, но си имам работа и всеки път не става да й обръщам внимание. Влезе ли се започва с десетките въпроси, обяснява ми какъв час имат, защо е облечена така, разпитва ме за всяко нещо.
В началото се попритесних доста, защото детето ми звънеше и е доста нахално.
После реших, че просто има нужда от внимание и това е само едно дете.
Винаги гледам да подхождам внимателно, но понякога ми се качват на главата.
А днешните деца са много особени.
Всеки ден в училище имам контакт с всякакви. И го виждам това.
Прекрачват се граници.
Звъни ми на личния телефон и в почивни дни и извън работно време да ме пита по сто пъти дали може да върне книгата друг ден, защото забравила. Е ако е такава и в клас, си
Но се прави на многознайка, напълно нормално да дразни.
Винаги има причина за определно държание. Ако не е в твоето дете, то е у другите в класа.
При нас викат всички при психоложката и тя се разправя с тях. После се викат родители, класни се намесват. И ако и това не сработи - директорски кабинет като последна инстанция.
Колко е ефективно е отделен въпрос.
Някои вражди и тормоз си продължават между децата с години.
Някои деца са гадни и не им трябва такава да се държат гадно и да си нарочат някои.
Но ето един пример, който показва обратното. Хубаво е да се потърси причината защо така се държат с конкретното дете.
Тук не казвам, че ситуацията е такава.
Но е нова гледна точка з размисъл, над която да се поразсъждава.

Има разписана стратегия за справяне с насилието в училище, защото това което ти описваш, попада в дефиницията за такова. Аз съм чела нашата за нашето училище и не бих се поколебала да изискам да се задейства ако детето ми е обект на насилие-психическо или физическо.

Искам да дам друга гледна точка, защото пишете, че ситуацията се оправя с говорене - на мен цял живот са ми повтаряли, че съм супер умна, оправна, красива и т.н.
В един момент влиза през едното ухо и излиза през другото; имам очи и уши и бързо се разбира кога е заслужено и кога не.

Това, което е по-важно е личният пример. Майки, които споменават между другото ниското си самочувствие и как най-голямото им постижение в живота са им децата са убиец на детското самочувствие.

Мерете си думите, когато говорите за себе си, както и - ако вие се оставяте да ви предреждат, ако вие се притеснявате да попитате нещо, ако вие не се възпротивявате на несправедливост - защо децата да са различни?

Не мисля, че само свити и срамежливи деца стават обект на тормоз и отхвърляне. Даже по-често е обратното. Дете, което в някаква степен се изявява, но другите намират за странно и го нарочват.
Точно като в примера на Каролин. И в тези случаи е добре да се види учителите какви наблюдения имат. Лошото е, че някои теми са деликатни и няма как да се представят пред родителя или дори и да се представят, той може да не е готов да ги разбере.

Не винаги личният пример е фактор. Децата просто са различни. Особено на тази възраст, когато хормоните им бушуват, опитват си да си намерят място в училище и сред приятелите.....