как регирате когато...

e, аз мога да цитирам следният диалог. ауууууууууу, бе тя ти е одрала кожата. викам, глупости, детето е осиновено. ааааааааааааааааааа. следва неловко мълчание. после следва - е, да ама много прилича на теб. моят отговор е - ами на съседката ли да прилича, все пак аз съм и майка.
братовчедка ми, чиито деца щяха да ме наследят не е много доволна например че имам бебе. нейният въпрос беше, след като аз най-чистосърдечно просто споделях радоста си - добре си го осиновила, ама здраво ли е детето
е отговора ми беше че е голяма тайна, ама щото е член на семейството ще и кажа/въщност друга жена е износила просто детето, така де, с пари всичко става и за да е законно го осинових. дала съм малко, някакви си петдесет хиляди евро
за зло куче-зъл прът. отговора на подобни въпроси просто е според фантазията ви, било то добронамерени или не.

съгласна съм с всичко, което пишете 

и моята реакция най-често е като на Магьосника - просто ми е смешно, ама много

разбира се, че и аз съм го казвала на други хора като дежурна фраза, ама то ако го обърнем на майтап бащата само рожденната майка и Господ ги знаят така че

случка- етърва ми стои с приятелка на кафе и ме виждат как минавам по улицата с Нико. Приятелката казва "виж това момиченце как прилича на майка си" и естествено етърва ми веднага ми докладва и мен ме напушва як смях - нито е момиче, нито съм му майка, но за това пък съм мноооого горда и щастлива.

а относно това ЗАЩО осиновените ни деца приличат толкова на нас смятам да пусна отделна тема

аз от скоро използвам една фраза - да бях го родила нямаше да прилича толкоз на мен

без да се вземам много насериозно, разбира се

Мнооо ми хареса обяснението ....


Това с наследяването си е сериозна работа...

Аз съм над 40 г. и преди време мъжът ми изнася един чувал със стари книжки и и играчки от  къщата на баща ми на село за едно от нашите деца - качва ги в колата д а се използват, а да не гният в мазе на село.

и насреща му излиза един далечен роднина мноооо възмутен и особено силно с цел да се чуе и в долната махала явно му иска сметка от коя къща и какво изнася....  "Ти кога се яви, кога изпразваш къщата"

само ме хвана яд, че мъжът ми не отвори чувала да се види, че са хартии и пластмаса.

за роднините "тези деца" са само пречка

Майка ми (осиновителката ми) и баща ми са живи (да са живи и здрави) и ги издържаме от години, но за тия вехтории ми се търси сметка публично.

Имотите на село не са уредени и няма да се уредят с документи никога (аз нямам братя и сестри)- според майка ми било особено срамно аз да
подам документите на нашите в поземлената комисия, какво щели да кажат хората, по-добре да се оставят.

Плащам си редовно на осиновителите, на моите деца те не взимаха подараци, аз ги купувах и преди съотвтния празник тихичко им ги давам да си ги поднесат на внуците, от две години май им стана неудобно и практиката се прекрати).

Последна красота - племенникът на баша ми бил много засегнат, че родителите ми не са му подарили апартамента си, аз им предложих да го направят, така де, може някой да ме вземе за  норамална, а не за "грешка", за каквато ме имат.

Писна ми да доказвам, че нишо не искам.

Приспособяването е въпрос на оцеляване.

тези деца много искат да намерят мястото си у вас

искат много да ги харесате


искат да имат "свои хора"

а има и магия

в приликата

Това,което е написала Miraetta много ме натъжи и смути.Сякаш съм живяла изолирана и през ум няма да ми мине,че хора може да се държат по подобен начин с децата си.Сякаш съм била "пощадена" и обкръжена само от добри хора.В семейството има няколко осиновявание.Децата никога не са били делени-щом си го имаш край, то си е твое.Дали си раждал или не-Божа работа.То е твое. И всички са били обичани и глезени в повечко Сигурно този модел на поведение ми помогна даже да не се замисля,когато трябваше да избирам преди време.Тъжно ми е да се запозная и с другата страна на нещата.Винаги са ме учили ,че детето е ДАР,благословия.И е грях да не обгърнеш с любов този дар.Съжелявам Miraetta разчувства ме.Да сте живи и здрави,ти и любимите ти хора!

Април, и на мен ми се е случвало. След като си взехме детенцето излизах по улиците и с нетърпение очаквах да срещна някой за да споделя моята радост/или поне аз така си мислех /.Срещах в очите на хората учудване, неудобство,конфузност,паника и какво ли още не.Сега, често ми казват"Ах,малката толкова прилича на баща си, а голямата на теб". Ами на кой ли да приличат?Мисля, че физическата прилика е "Божа работа", а останалото-поведение/маниери, жестове,емоционалност и пр. /сме си го "създали" ние.Децата копират от нас всичко-и добро , и лошо Но, нали затова си ги обичаме,защото са най-хубавите

Miraetta , съжелявам за това което си преживяла.
Мили мами, удоволствието да си майка носи много радости, както и много бодлички.
Нека да стоим над тези неща и да ти приемаме с чувство за хумор.
Чувала съм "о, съжелявам"  от хора които не отглеждат дори и кактус, че изисква грижи и отговорност, какво ми е коствало да задам контравъпроса - за какво съжеляваш, че аз го направих а ти не? Ами предполагам все още здравите предни зъбки Но пък имаше и зрели мъже, които се разплакаха от умиление - много взех да си повтарям умните мисли...но...няма само черно и бяло, нека живеем шарено, народа го е казал ......на шарено се радва/попълни празните полета с дума по избор/

Добре дошла, Таня Наджиева!Стискам палци скоро да се сдобиеш с така очакваното детеце.Процедурата е дългичка, но си заслужава чакането! Успех!

Добре дошла Таня Хаджиева!
Търпение и ще се появи и вашето чедо.
Успех.

Много странно нещо е това приликата...
Когато гледам детски снимки на моята баба и мои, освен по пожълтялата хартия, трудно може да се познае аз или баба сме на снимките. След това не си приличаме толкова фрапиращо. Брат ми пък, доскоро не ми приличаше ама хич на никого от родата, докато не видях младежки снимки на брата на въпросната ми баба и щях да припадна от приликата.

Сега, сина ми е толкова светличък, че просто няма как да прилича на мен  . Аз като бебе съм лилава на цвят На мъжа ми също не прилича, но повечето хора, като видяха Никола за първи път се затюхкаха колко много приличал на баща си. Мисля, че хората го казват ей така, от добро чувство. Просто защото често пъти не знаят какво да кажат и смятат, че това ще те зарадва.

Аз се ядосвам единствено на приказки от сорта "Ама какво направихте, че осиновихте такова прекрасно дете?" Като знам през какво минахме и как си изчакахме въможно най-чинно, просто подскачам до тавана. Онзи ден една приятелка на майка ми казала "Ами да, тя дъщеря ти като се появява по телевизията - така стават работите..." Еееееййй, направо побеснях. Да, не сме чакали дълго. От подаването на документите ни, до срещата ни с Никола мина точно 1 година, просто имахме късмет. Осъзнавам го. Но и това ли е повод за злобеене... просто не мога да повярвам. Въпросната жена има син, прекрасна снаха и още по-прекрасно внуче. Никога слава богу не са имали репродуктивен проблем. За моето щастие ли иззлобя... Как живеят тия хора, направо не знам.

И още нещо за приликата. Моя приятелка и съпругът и осиновиха момченце на 7 месеца. Мъжът и е тъмен и мургав, амаааааа полунегър , а синът им е рус, бял със сини очи. Ако щете вярвайте, сега, 2 години по-късно, момченцето им прилича на баща си Това според мен се случва страшно често с осиновените деца, защото те имитират страшно точно жестове, муцунки, физиономии, така че нищо чудно осиновените дечица да заприличат на осиновителите си.

А, и последно от мен засега  . Наполедък се усещам, че в желанието си да не крия факта на осиновяването, прекалявам с неговото афиширане. Мисля, че това е другата крайност, която също трябва да избягваме. Какво имам предвид. Например, срещаме една позната, която не съм виждала от сто години. След обичайните здравей и здрасти, тя ме пита, "Това бебе твое ли е?" и аз отговарям "Да това е нашето осиновено момченце" Абе патко застреляна, кой те пита.... Това си е твоето дете и понякога тия уточнения не са необходими... трябва да има някакъв баланс между криенето и размахването на осиновяването като знаме. Коляма съм патка...

хм, не си, ще свикнеш

случка пак от миналата година - децата си играят в двора на яслата - чакаме да отвори млечна кухня. Майките си говорим. Оказва се, че децата са родени в един и същи месец, а едното от тях даже в един и същи ден с Нико. В същия момент майчето възкликва - "аз защо не те помня от родилния дом?" Казах, че не роден в Русе и не излъгах, но защо ли се почувствах неудобно.


Fussii , и аз като че ли прекалявам с казването. Въпреки, че мина почти година, още ме държи тази еуфория

Сигурно са искали да кажат:

"Извинявай , че ти се наложи да ми отговяряш"

ил

"Извимявай, че те предизвиках да помислиш пак за това или др.под."


Не им се връзвай

да си призная и аз така съм отговаряла без да имам нишо лошо като умисъл

Аз като бях дете много подмазвачи акцентираха на това, а намен ми беше доста болно.

Ау,

малко ти завиждам, че ти предстои да пазаруваш за човечето....

Miraetta, пиши моля те, за какво ти ставаше болно, не разбрах, а ми е важно

аз не се връзвам много на приказки и реакции, не това исках да обсъждаме

да, не обръщам внимание на реакциите на хората, не ми дреме, ама изобщо, но ги запомням, защото са свързани с моето дете и утре ще бъдат насочени към него

не искам да го наранят...може би това е една от причините да се замислям толкова много

Таня, поздрав и от мен!