"Различните" деца

Деси, мерси. Това го изчетох. Вчера си ги принтнах и изчетох на спокойствие. Доста интересно ми беше.  

Струва ми се, че форума на моменти се капсулира по някои теми, и се получава лека дескриминация на някои хора, което е малко натъжаващо.Мисля, че който иска и може разбира какво имам предвид. Няма значение, дали си новак тук или още от създването, важното е какво казваш и има ли смисъл за останалите.  Длъжни сме да бъдем толерантни, просто трябва, иначе си губи изначалната идея. 

Различни...
Та има ли човек, който е еднакъв с другите?! Или просто говорим за лоша социализация? Ние, нормалните, възрастни как общуваме помежду си?
Повечето хора приемат лесно да бъдат в определена ситуация, защото реактивността и приспособимостта им е достатъчно висока. Независимо каква ще е реакцията, тя е свързана с начина на оцеляване. Не става въпрос за чисто физическия процес, а изобщо. За съжаление времената, в които живеем, предполагат все повече да има такива деца.

Така като ви чета, смятам че и двете позиции, които заемате, са правилни. От една страна трябва да се отдели достатъчно внимание на тези деца, за да успеят да се социализират. Да им се помогне с убеждение, с пример.. и това може да се направи с много, много любов.. И то предимно от семейството. От друга страна, ако не се впишат в групата, те няма да бъдат приети. Тогава какво им остава? Всяко дете има нуждата да общува с равни, а не само с възрастни, които са склонни на компромиси, и да има приятели. Децата принципно нямат задръжки, понякога могат да бъдат изключително жестоки. Но това е техния начин да се подготвят за уроците в живота. Ако растат в саксия и биват предпазвани от всичко, адаптацията им ще е много трудна. Все съм си мислила, че основната роля на всеки родител е да подготви детето си за живота. А той не е песен, има и и хубави моменти, има и сълзи. И ако едно дете не се научи да преживява всичко, пред което е поставено, няма да оцелее. Т.е. може да оцелее физически, все пак не сме животни, но ще му бъде изключително трудно в общуването.
Детето ми няма този, проблем, т.е. била съм само от едната страна, но се опитвам да насърчавам дъщеря ми да общува с всякакви деца и да им прощава най-вече. Защото знам, че няма лошо дете, има лоша постъпка. А може следващия път тя да не е такава...

П.П.  Само една вметка - нямам идея какво ви е отношението към хомеопатията, но... съм убедена че може да помогне в такива случаи.

Да ви кажа - темата ми прилича на масова психотерапия нещо от коета се нуждаем всички !
А отговора най точно го е дала Радка!
Аз наскоро преживях нещо страшно и неочаквано! Тъкмо бях свикнала със всички дефицити на сина ми и го приех като съвсем норабно дете... когато той получи припадък в градината и ни приеха в болница! Мнението на всички беше - епилептичен гърч това ми дойде като гръм от ясно небе, два дни не бях на себе си! А през тези два дни само си представях как във всеки един момент може да се строполи някъде! Когато излезе на катерушаката и взе да се катери аз се ужасих , почнах да го придържам, а той е на 6г. и сърдито ми каза - мога сам! Е тогава разбрах че проблема си е в мен и трябва да се взема в ръце !

Радка, и аз съм майка на две деца - с първото няма проблеми - "нормално дете", второто - момиченцето тъй желано и чакано да се роди - се оказа, че е "различна". Винаги сме я събирали с деца, правим всичко, което се прави с едно нормално гледано дете. Винаги е сред нормалните деца - била е в ясла и градина, но в последствие там тя се оказа различна и трудна за гледане. В масовата градина ми казаха, "ние само отглеждаме Гери, но не можем да я развиваме". Навсякъде е с нас, по магазини, разходки, детски площадки, винаги е сред децата.
..."Въпросът е как да развием способностите им? Защо да наблягаме на различието им? Задачата ни е да развием интелекта им и да ги насочваме там, където са добри."

По това, казано от теб -  работим и ние.

какво значи равен?
ако един второкласник постигне резултатите на шестокласник - няма ли да ръкопляскаме???
за ме н човек с дефицит - постигнал нещо като човек без затруднения - е постигнал много и заслужава да му се ръкопляска
още повече ако го постигне сам

това е голямата разлика между западняците и нас
те възпитават децата да опитват всичко и то сами
ние ги предпазваме от всико и гледаме да свършим трудните неща вместо тях

и затова нашите хора с проблеми биха приели ръкопляскането за обида
щото при нас е прието че здравие е ДЛЪЖЕН да помогне на този който има проблеми
а аз не считам че някой е ДЛЪЖНЕ! /както каза Yodomush
та това е ограничаване на свободата - да те задължават пък билото и по етична норма
за мен никой на никого не е длъжен - а това е израз на добра воля и лично усещане

И какво носят ръкоплясканията на такъв човек? Едва ли е удовлетворение...

Не мисля, че тук има някаква културна разлика Запад/България  и го казвам, като човек запознат с части от Запада. Има друга разлика  - в България достъпност и толерантност няма, затова може би трябва да се ръкопляска, шапка да се сваля и крака да се целуват, щото наистина е огромно постижение да постигнеш равен стандарт с неувредените. Само че аз не искам това. Не искам да бъда герой, искам да съм обикновен човек. Да има възможности да уча, да работя, да създавам семейство и да участвам в обществото наравно с другите. Което няма да стане, ако сама се боря с всички трудности и накрая получавам ръкопляскания.

Идеалната история на интеграцията за мен е следната: Група приятели влизат в ресторант. Няма стълби, само рампа, подходяща за крака и колела. Този в инвалидна количка сам се качва по нея, влиза, застава до масата заедно с другите и това е. Другите гости на ресторанта не си чупят вратовете и не им изпадат очите да зяпат човека в инвалидна количка, защото са свикнали, всеки ден виждат хора в количка да си живеят живота...

Наистина западняците като че ли уважават повече самостоятелността. Но от друга страна като че ли и повече си пазят децата. Хем ги оставят да вършат нещата сами, хем в същото време непрекъснато са до тях. Та не знам и аз ква е истината в крайна сметка. Днеска ги гледах една камара с дечица като моето, че даже и по-големи и родителите се катереха заедно с децата по катерушките, все до гъза им стояха да не паднат и не спираха да им говорят и обясняват. Аз пък предпочитам детето ми само да се учи, ако ще и да падне, мястото е за деца с пясък навсякъде и не е опасно. И да се оправя само с др деца, та си седя от страни и само наблюдавам. А моят син много коминикативен и все ще се залепи за някое дете - ако онова яде и той ще седне до него да яде. Ако си играе, ще се опита да си играе с неговите играчки. Но няма да ги дърпа нахално де, ако онова не ги дава и нашия си пуска. И една мама ми направи лошо впечатление, че веднага като видя, че Давид отива при дъщеря и да пълни кофичката и и онази ми вика, да му дам друга кофичка и си заведе детето на др място да си играе. Не знам що не им даде шанс на децата сами да се разберат, и без това никое не ревеше. А тук само ги учат да казват, че това си е тяхно и не приемат никакво споделяне на играчките. Егати дресировката дето им теглят

Извинявам се че чак сега се включвам. Помолих Живко да разкаже тази история, не за да я анализираме. Фактите са такива- човекът накрая е бил щастлив, а хората около него са разбрали какво го прави щастлив. Изводите които аз си направих са:
Да уважаваме хората!
Да уважаваме личността!
Да уважаваме избора на личността!
Да уважаваме ПРАВОТО на избор на личността!
Не говорим нито за възпитание, нито за различия в националните ценности и разбирания за правилно и не правилно поведение. Говорим за уважение. Не можем да решаваме вместо човека с увреждане какво е павилно за него- И Яна това съм го научила от тебе. Случая изобщо е несъпоставим. Хората на колички са съвсем друг случай от глухите. Всички, които познавам на колички мислят по този начин. Аз бих се съобразила с тази психологична особеност, продиктувана от положението, в което е един човек на количка. Както се съобразявам да седна винаги срещу теб и да говоря по- бавно. В това е проблема ни по отношение на интеграцията- никой не е наясно какво точно иска от този процес. Всяко увреждане е специфично, не може да има човек, който да реагира адекватно по отношение на всички увреждания. Но елементарното възпитание би трябвало да ни подскаже, че дължим уважение на правото на избор на личността.
И за да не говорим абстрактно- връзката на тази случка с конкретната история на темата е, че детето е личност. Всяко дете. И ако искаме да са равнопоставени, трябва да им дадем шанс да изградят отношенията си в обществото. Намесата ни не трябва да пряка, защото всъщност решаваме какво е правилно за личността вместо самата личност. Така е направила и тази майка, която е казала на децата да не играят с момиченцето на Анджи. Действала е като Слон в стъкларски магазин. Това не е добре - нали? Значи не постъпваме като нея. Използваме индиректни методи да уравновесим системата или не се намесваме докато нещата се нормализират- в края на краищата слава Богу децата не са злопаметни и всяко чудо е за три дни. Но децата са манипулируеми и не е добре също така да се злоупотребява с това. Както е направила въпросната майка. И това  е нещото, което трябва да избягваме независимо дали говорим за здрави деца или деца с увреждания. Независимо дали говорим за здрави възрастни или за възрастни с увреждания.
Няма да изненадам никой, ако кажа, че не всяко дете може да бъде интегрирано. Според мен интеграцията не трябва да е на всяка цена. И съм го казвала не веднъж. Верно е че, ние родителите преценяваме кое е правилно по отношение на децата ни, но е редно да се съобразим с личността и достойнството на детето и неговите лични потребности и желания.
Ми това е.

Валя, прекрасна жено!

Права си! Всеки случай наистина е различен и нямаме право да говорим от името на другите много-много независимо колко хора с еди какво си увреждане познаваме. Все още обаче някак си ме втрещява историята, защото беше разглеждана като образец на интеграцията... Трябвало да се борим сами и накрая да ни ръкопляскат. Както казваш ти, личният избор е на първо място, но  нека не забравяме, че може да има история, в която човекът в инвалидна количка избира да не влезе в ресторанта или пък приема помощ от персонала или приятелите си или пък се катурва назад с количката... Колко хора ще уважат различен избор?! В крайна сметка говорим за това как очакваме да се държат хората с увреждания...

Не всяко дете може да бъде интегрирано, но в случая май не става дума за такова дете. Но понеже било агресивно, много от писалите тук направо го отписаха горкото дете.

Е нещата всъщност не са така теоретични. И това не е случка за образец. Независимо какъв щеше да е избора на този човек, поведението на околните спрямо него и нуждите му е продиктувано от поведението на приятелите му,с които е пристигнал- предполага се, че те знаят какъв е неговият избор. Останалите възпитано са го приели. Предполагам, че той не на всяка цена би искал да се справя сам и е преценил, че това е възможно в конкретната ситуация. Не става въпрос за съобразяване с увреждането му, а с личността му. Дори да сгреши и да падне- това е неговия избор- преценил е риска. Пак казвам- тази история не е никакъв образец на интеграция и не затова исках да я разкаже Живко, а е история, която мен лично ме замисли за подхода ми към "Конкретния човек". Замисли ме за това дали е редно да решаваме, кое е добро и кое лошо за някого- дори за собствените ми деца и имам ли право да го правя от тяхно име и във всяка ситуация. Имам ли право да преценявам кой може и кой не може да се интегрира и дали е това добре за него. Дали имам право да се намесвам в живота на някой пък макар и с най- добри намерения без да помисля за чувствата му и неговите лични планове. Това се отнася и за децата ми, както казах. Имам ли право да се намесвам в света от който аз не съм част и те имат право да градят отношенията си в него- нали всъщност все около това се въртим? Незнам всъщност. Питам се само...

Е нещата всъщност не са така теоретични. И това не е случка за образец. Независимо какъв щеше да е избора на този човек, поведението на околните спрямо него и нуждите му е продиктувано от поведението на приятелите му,с които е пристигнал- предполага се, че те знаят какъв е неговият избор. Останалите възпитано са го приели. Предполагам, че той не на всяка цена би искал да се справя сам и е преценил, че това е възможно в конкретната ситуация. Не става въпрос за съобразяване с увреждането му, а с личността му. Дори да сгреши и да падне- това е неговия избор- преценил е риска. Пак казвам- тази история не е никакъв образец на интеграция и не затова исках да я разкаже Живко, а е история, която мен лично ме замисли за подхода ми към "Конкретния човек". Замисли ме за това дали е редно да решаваме, кое е добро и кое лошо за някого- дори за собствените ми деца и имам ли право да го правя от тяхно име и във всяка ситуация. Имам ли право да преценявам кой може и кой не може да се интегрира и дали е това добре за него. Дали имам право да се намесвам в живота на някой пък макар и с най- добри намерения без да помисля за чувствата му и неговите лични планове. Това се отнася и за децата ми, както казах. Имам ли право да се намесвам в света от който аз не съм част и те имат право да градят отношенията си в него- нали всъщност все около това се въртим? Незнам всъщност. Питам се само...
[/quote]

Знам, слънце. Разбрах те и си права.

Подкрепям yosarian! Ненамесата е нещо, на което се научават само много мъдрите хора, които познават живота и неговите закони... Ако онази майка не беше се намесила толкова грубо с организиране на "бойкот", щеше да е много мъдро от нейна страна. Остава ни утехата, че останалите майки, които не са се намесили, може би са наистина мъдри или поне са схванали, че децата ще се справят и сами...