Случи ми се нещо странно..

Много пророчески сънища на куп, много нещо.

Честно казано, когато разбрах за иконите, първото което си помислих беше точно факта, че именно те са спасили София.  По всички експертни мнения, това количество тротил, което е било в поделението би могло да заличи поне няколко квартала от града.

Аз си помислих същото за иконите. Но за тротила не си права - за да гръмне, му трябва детонатор, иначе само си гори като нафта или брикети, не знам точно как изглежда, но разговарях с цял полковник по въпроса.

Там не е бил просто тротил, а бомби и снаряди, които се взривяват.

Спомням си преди години как гоних двама приятели... Цял ден ги бях търсила безуспешно, когато по едно време ги видях да ходят на около 20 метра пред мен... Побягнах да ги настигна, не исках да викам, нямаше къде да се скрият... На няколко метра вече от тях ги чувах, че си говорят и точно тогава свиха покрай едно магазинче в една безлюдна уличка... Свих и аз след тях и.... нямаше ги... никъде... Оглеждах се като идиотка, покрай улицата имаше къщи, гледах дворовете, но ги нямаше... По късно срещнах единия, казах му, че съм ходила по тях, но съм ги изгубила, а той каза, че не може да е вярно, защото въобще не са се виждали... Странното ми е, че през цялото време гледах в тях, на края чувах как си говорят, това че ми се привидяха го отдадох на желанието си да ги намеря....
Страшничко ми беше веднъж, докато спях... Чух едно ръмжене, не мога да го опиша, кръвта ми се смрази, нещо като ръмженето на върколаците по филмите... Усетих и дъх, някой дишаше в шията ми.... Опитах се да помръдна, но "нещото" изръмжа предупредително и усетих дъха му близо... Трудно ми е да го опиша, все едно ме предупреждаваше, че ако мръдна, ще ме захапе по врата... Усещах го толкова реално, борех се да не изпадна в паника, сърцето ми щеше да се пръсне... После изведнъж се събудих, в стаята беше много тъмно и тихо, не смеех да дишам, не смеех и да помръдна, не знам колко време съм стояла така, докато разбрах, че съм сънувала и се разплаках... Просто не издържах на напрежението... Често изживявам това което сънувам и се събуждам във всякакви състояния и със сълзи...
Спомням си и една поредица от сънища... Всяка нощ сънувах, че ме убиват... И като се събудех не помнех съня, помнех само, че са ме убили (точно в тоя момент се събуждах) и знаех, че оръжието е различно от това, с което са ме убили предишната нощ... Всяка нощ ме убиваха с различно оръжие... Накрая успях да спра тази поредица, преди да заспя си повтарях, че това е сън, а на сън всичко е възможно, значи мога да избягам... Така и се случи, последния път избягах, много неистински, точно като на сън, където всичко е възможно... Все още помня последния сън от тази поредица и че не успяха да ме убият, предишните още тогава не помнех...
Не знам от какво се пораждат такива сънища, но и друг път съм успявала да вляза в собствения си сън и да си кажа, че сънувам, трябва да се събудя и всичко ще е наред...

Моята случка е от преди 5 години. Бяхме гаджета с мъжа ми и един ден не ни се ходеше на лекции, та решихме да си поспим до късно.
Бяхме се гушнали и той ми каза: " Толкова ми е хувао, че и земетресение да има - не мърдам от тук." Хора , ако искате вярвайте, точно след 1 минута леглото се разтесе. Аз започнах да се смея , защото си помислих , че той клати леглото ,за а ме стресне. В същия момент той ми казва : "Стига клати леглото". Спогледахме се и след това погледнахме полилея  ... , който се клатеше. По късно по новините казаха, че в еди колко си часа е имало земетресение.

 Двамата ми дядовци и едната ми баба починаха, мир на праха им, но само веднъж всъщност сънувах баба ми. Обаче не си спомням вече съня.Дядо ми беше много години болен, но баба ми почина преди него, нищо й нямаше уж. Почина точно на Бъдни вечер преди 4 год. С дядо много, ама много се обичаха. Тя постоянно повтаряше колко е красив, вървяха хванати за ръце... И казваше, че когато дядо умре /нали си беше болен/, тя ще се самоубие, защото не може да живее без него. Както и да е, тя почина... и дядо се поболя съвсем. Легна на легло, само плачеше. След една година и той почина. Казвал поне десетина пъти на вуйчо ми, че баба го вика. Мисля, че тя си го прибра...
Сега един случай, който ме потресе. Синът ми беше на 3-4 години. Както си стоим двамата и гледаме телевизия, той ми казва:" Студено ми е, завий ме. Като бях в корема ти колко беше хубаво, топличко." Аз- в шок. Питам го, как така в корема ми, ти помниш като си бил в корема ми ли? Той толкова убедително- да, помня, стоях така/и ми показва позата на бебетата, знаете, в корема/, и само си лежах, спях си, хубаво беше. Аз просто онемях, нищо повече не го питах. И сега скоро, преди година някъде, си спомням този случай /той сега е на 10 год./ и го питам така и така, ти помниш ли веднъж какво ми каза, той- не, изобщо не помня такова нещо.
За сега толкова, после ще пиша още.

Чела съм и за други деца, които си спомнят. Но само в най-ранни детски години.

Доста странно звучи 

Преди няколко години лежах в "Хирургия" на една болница. На леглото срещу мен лежеше жена, която оперираха от жлъчка. Не беше кой знае колко сложна операция. Жената чакаше да я изпишат. Една нощ се събудих от силна светлина в стаята. Погледнах и видях до нея да стои красиво младо момче, с руса къдрава коса. Помислих, че е лекар и се зачудих от какъв зор посред нощ някакъв стажант й виси до главата, макар че стажанти не идваха в отделението. Тя си спеше, той седеше изправен до леглото й и нищо не правеше. На другата сутрин тя почина. 

Моята като беше малка ми е разказвала и случки от предишни животи (явно). Някой би го помислил за детски фантазии, но тя никога не е била фантазьорка или особено бъбрива. Приемала съм тези разкази спокойно и с любопитство. В ранна възраст децата помнят много неща. Сега най-ранният и спомен е първият и рожден ден.

Брат ми с какви подробности си спомня случки като е бил малък, просто не е истина. Сега нещо за мен. Аз нямам такива спомени като малка, но едно нещо се е запечатало в съзнанието ми и то, защото имаше потвърждение в следващите години. Та значи, била съм 2 или 3 клас. Имахме една младичка класна, току-що завършила, бяхме й първия випуск. Вуйчо ми по това време се беше запалил по гледането на ръка и ни гледаше на нас, децата. Че брат ми ще стане лекар си спомням /не стана/, че аз ще живея до 92 год. /това няма как да го знам/. А, със сигурност нещо ми позна, че на 18 год. като стана, ще преживея тежка операция. Това се случи и наистина бях на 18. Та за класната. Ние много я обичахме и часовете свършваха, но ние оставахме няколко момичета да си говорим с нея. И аз решавам, че ще й гледам на ръка /повлияна от вуйчо ми, разбира се/. И казвам на класната ми- другарко, ще ви направят някаква операция и няма да можете да имате деца... Бяхме вече в 7 или 8 клас, когато нея я оперираха, изчистиха й яйчници и т.н., дори ходихме със съучениците да я видим. Вече се беше омъжила. После си осиновиха момченце... Това е самата истина. Изобщо нямам представа какво съм видяла на ръката й в онзи момент. Повече никога не съм го правила.
Но съм гледала на карти, на себе си, познах си. Но това вече е друг въпрос. После ще го разкажа, ако искате, разбира се.

Добре де, щом може да ги чуем да дишат, защо не можем да ги чуем да говорят ?   

Онзи ден точно под прозореца ми имаше таралеж. Късно през нощта, дори рано сутрин, слушах го как диша. ако бях нявкаква паника сигурно щях и аз да се оглеждам за някой починал роднина. Точно тежко дишане е, хрипливо такова. Не говорят, защото са таралежи и не могат.

Аз не твърдя, че сме чули починал човек да диша, нямам идея какво беше. Но ако все пак е бил някой дух- знаем на кого.
Изобщо не сме се плашили. И установихме със сигурност, че източникът на това дишане не е извън стаята, но от къде точно дойде- никой не разбра.

    И на мен ми се случи нещо,което не мога да си обясня.Преди няколко години двете с дъщеря ми бяхме сами у нас около смрачаване.Бяхме в хола на първия етаж когато чухме и двете много ясно и много силно тропане от към втория етаж,от стая в която живееше свекър ми и в която почина.Знаехме,че сме сами,а тропането беше като че ли голяма дървена плоскост се удря с всичка сила в стена.Примрях от страх, но не го показвах,за да не изплаша дъщеря ми.Качихме се двете в коридора на  втория етаж и стоейки пред вратата попитах"Има ли някой".В отговор се почука още по- силно.Понеже ме беше страх да отворя вратата, излязох през другата спалня на балкона/който е общ/и погледнах през прозореца.Дъщеря ми беше плътно зад мен.Стаята беше празна,нямаше никой.В този момент тропането се чу откъм тавана,точно над стаята.Аз викнах от вън и всичко спря.Не след дълго се прибра сина ми и вече тримата се качихме на тавана-нямаше нищо.
   Много мислих какво е било.Последното нещо ,което ми се стори най-вероятно е някаква птица да си е заклещила крака под керемидите и да се е дърпала,за да се освободи.Но звука беше много по различен.Все едно,че дървена табла от врата се удря в стена.
   От тогава не се повтори.