С половинката ми сме заедно от доста дълго време, родители сме и сме си "ОК" във всяко отношения - нямаме скандали, драми, сериозни неразбирания или различия, но и не правим интересни или романтични неща. От няколко години вече усещам как сме по-скоро съкваритранти отколкото двойка. От една страна в това няма нищо учудващо, защото поради липси на баби и дядовци сами трябва да си гледаме детето, което е доста времеемко и на моменти изнервящо, не сме кой знае колко социални хора и имаме доста задачи вкъщи, но от друга се притеснявам дълбоко за връзката ни. Не искам да сме си просто "дружки" които са си удобни и се обичкат малко от малко, искам да сме си сериозна двойка. Това наивно ли е?
Първо мислих как мога да се подобря себе си, понеже смятах че правя нещо погрешно и метафорично съм си опънал краката и се кая защо връзката не е цъфнала и вързала от само себе си, без да полагам усилия. Опитвам се да измисля подаръци за нея, но ми казва че няма интерес към каквото се сетя и не иска нищо, а изненадващи подаръци по мое усмотрение не са били приемани с голям ентусиазъм в миналото. Питам я какво мога да направя, за да съм по-добър битов партньор и родител, и според нея самата си делим всички задължения я 50-50, я повече в нейна полза, та се смята за "късметлийка" в това отношение. Не сме с някакви парични проблеми или някакви здравословни драми, които да ни изпиват енергията. Питам я неколкократно в прав текст какво би искала да правя, да променя, да спра да правя, как вижда нещата и тя всеки път е учудена, понеже за нея положението е нормално и не вижда никакви проблеми.
Въпреки това ние просто си... съществуваме? Казвам й че я обичам, тя гледа разфокусирано и си мисли свои си неща, пробвам да й дам дори малка целувка по устните, а тя се обръща настрани понеже "не си била още мила зъбите" или нещо такова. Сексуалният ни живот е скандален, защото не само че правим нещо 2-3 пъти на месец, ами тя казва че не вижда някакви проблеми в това и го намира за нормално. Нито е изнервена (като мен!) все едно й липсва интимност, която иска, но не може да получи в момента, ни нищо. И без да навлизам в подробности не съм й давал повод да се оплаква никога, та не е като да съм от тия дръвници, дето смятат че жена им е длъжна да им изпълнява порно фантазиите без да реципрокират.
Не мога да разбера, моите виждания ли са наивни или тя е с някаква лека депресия, или това е нещо временно? За малко повече контекст - на по 35 сме (заедно сме откакто бяхме на по 15), изкарваме и двамата добри пари, работим от вкъщи, детето ни е на 3 не знам дали е от някакво значение. Може би по-интересното е че тя избра да работи две работи по свой избор, но това не е наложително при нас, просто я тресе параноя, че може да съкратят някой от нас или да стане някаква медицинска драма или кой знае какво друго и не е кой знае колко по-различно от само една, но по интензивна работа. Но както и да е, просто не се усещам обичан или желан. Ужасява ме това, че напоследък най-много ме е оценявала и е затопляла отношенията, когато свърша някакъв сериозен "проект" из апартамента и се правя на майстор, а не когато се опитвам да съм партньор.
Положението не е било винаги така, когато бяхме по-млади бяхме значително по-роматични и отворени един към друг. Не съм толкова наивен, че да смятам че това няма да се промени след десетилетия заедно, но все едно няма останала и искрица от старата ни връзка... И когато се опитам за стотен път да отворя диалог за това или не е удобен момента, защото си мисли нещо или я учудвам, че изобщо виждам проблеми. В нейните очи сме нормални, влюбени, женени родители и няма какво да се подобрява повече.
Това нормално ли е според вас, звучи ли ви познато? Аз ли правя нещо погрешно, с нереалистични очаквания ли съм, тя ли е с някаква депресия/работохолизъм с които се провалям да й помогна, за семейна терапия ли сме, нещо да препоръчате, посъветвате?
Първо мислих как мога да се подобря себе си, понеже смятах че правя нещо погрешно и метафорично съм си опънал краката и се кая защо връзката не е цъфнала и вързала от само себе си, без да полагам усилия. Опитвам се да измисля подаръци за нея, но ми казва че няма интерес към каквото се сетя и не иска нищо, а изненадващи подаръци по мое усмотрение не са били приемани с голям ентусиазъм в миналото. Питам я какво мога да направя, за да съм по-добър битов партньор и родител, и според нея самата си делим всички задължения я 50-50, я повече в нейна полза, та се смята за "късметлийка" в това отношение. Не сме с някакви парични проблеми или някакви здравословни драми, които да ни изпиват енергията. Питам я неколкократно в прав текст какво би искала да правя, да променя, да спра да правя, как вижда нещата и тя всеки път е учудена, понеже за нея положението е нормално и не вижда никакви проблеми.
Въпреки това ние просто си... съществуваме? Казвам й че я обичам, тя гледа разфокусирано и си мисли свои си неща, пробвам да й дам дори малка целувка по устните, а тя се обръща настрани понеже "не си била още мила зъбите" или нещо такова. Сексуалният ни живот е скандален, защото не само че правим нещо 2-3 пъти на месец, ами тя казва че не вижда някакви проблеми в това и го намира за нормално. Нито е изнервена (като мен!) все едно й липсва интимност, която иска, но не може да получи в момента, ни нищо. И без да навлизам в подробности не съм й давал повод да се оплаква никога, та не е като да съм от тия дръвници, дето смятат че жена им е длъжна да им изпълнява порно фантазиите без да реципрокират.
Не мога да разбера, моите виждания ли са наивни или тя е с някаква лека депресия, или това е нещо временно? За малко повече контекст - на по 35 сме (заедно сме откакто бяхме на по 15), изкарваме и двамата добри пари, работим от вкъщи, детето ни е на 3 не знам дали е от някакво значение. Може би по-интересното е че тя избра да работи две работи по свой избор, но това не е наложително при нас, просто я тресе параноя, че може да съкратят някой от нас или да стане някаква медицинска драма или кой знае какво друго и не е кой знае колко по-различно от само една, но по интензивна работа. Но както и да е, просто не се усещам обичан или желан. Ужасява ме това, че напоследък най-много ме е оценявала и е затопляла отношенията, когато свърша някакъв сериозен "проект" из апартамента и се правя на майстор, а не когато се опитвам да съм партньор.
Положението не е било винаги така, когато бяхме по-млади бяхме значително по-роматични и отворени един към друг. Не съм толкова наивен, че да смятам че това няма да се промени след десетилетия заедно, но все едно няма останала и искрица от старата ни връзка... И когато се опитам за стотен път да отворя диалог за това или не е удобен момента, защото си мисли нещо или я учудвам, че изобщо виждам проблеми. В нейните очи сме нормални, влюбени, женени родители и няма какво да се подобрява повече.
Това нормално ли е според вас, звучи ли ви познато? Аз ли правя нещо погрешно, с нереалистични очаквания ли съм, тя ли е с някаква депресия/работохолизъм с които се провалям да й помогна, за семейна терапия ли сме, нещо да препоръчате, посъветвате?
