Между другото, оня ден на работа получих обаждане с много важна и хубава новина,свързана с малката дъщеря. Неволно колежките станаха свидетели на емоцията ми, която беше спонтанна и искрена. Освен криви усмивки, друга реакция нямаше. И веднага пресилено почнаха да говорят за нещо друго т.е. да игнорират емоцията ми, да се правят, че нищо не се е случило току що. Да игнорираш някого в момент на нещо важно за него е най висша форма на пренебрежение и обида, която доста хора използват под предлог, че не искат да се бъркат.
- Публикувана: 25 юли 2025, 22:57 ч.
- Последно мнение: 10 авг. 2025, 20:48 ч.
Споделянето с приятели
Аз също споделям много. Имам 3-4 близки приятелки, които знаят почти всичко за мен, и хубавото, и лошото. Те също споделят с мен, има баланс
Като Хепи док съм, абсолютно се познах в нейния пост. Грам не ми дреме за завистта на околните, не робувам на суеверия. Колегите са колеги, не приятели. Ако щат, да се радват. Част от моите ми завиждат, защото си мислят, че водя супер лесен живот и нямам грижи, а просто те чуват само за хубавата част от ежедневието ми. Голям праз, даже се забавлявам като ги слушам тия глупости.
Като Хепи док съм, абсолютно се познах в нейния пост. Грам не ми дреме за завистта на околните, не робувам на суеверия. Колегите са колеги, не приятели. Ако щат, да се радват. Част от моите ми завиждат, защото си мислят, че водя супер лесен живот и нямам грижи, а просто те чуват само за хубавата част от ежедневието ми. Голям праз, даже се забавлявам като ги слушам тия глупости.
Не е нужно да казваш всичко, но да се омазваш в лъжи, макар и в твоята глава благородни - не знам как имаш приятелки.
Или са ти толкова и приятелки.
Имам си доверено куче, даже не едно. И каквото ще да става, знам, че са там. И мога спокойно да дискутирам всичко. Нещо, като с гроб да говоря.
Или са ти толкова и приятелки.
Имам си доверено куче, даже не едно. И каквото ще да става, знам, че са там. И мога спокойно да дискутирам всичко. Нещо, като с гроб да говоря.
Добре де, когато ви се случи нещо хубаво, нещо радостно, не ви ли се иска да го споделите с близките?
Между другото, радостните неща много по-лесно споделям и очаквам всички да се радват заедно с мен. Очаквам да се радват умерено, не да изпадат в екзалтация.
По-трудните и по-обърканите, отговори, които самата аз не знам, не вадя на показ.
Понякога на всичкото отгоре, на целия проблем, някой решава да ти обяснява колко си нерешителен, че не трябва да ти пука, или да не го мисля, защото то ако е писано, ще си стане самО.
Тея сме ги чували.
Не вършат работа.
Изобщо не ми се водят сериозни и празни разговори. Изморена съм и към собствения си нерадостен момент добавям и човешката тъпота и нехайно отношение.
Преценявам. Ако темата тръгне и стане удобна, може да споделя нещо, но ако виждам, че хората не са на моята вълнА, може само отгоре-отгоре да спомена, а може и нищо.
Аз повече говоря за положителните неща. Такъв ми е характерът. Една приятелка все ми казва, че съм прекалено идеалист и виждам само доброто. Може и да е права.
Негативните неща гледам да си ги изживея насаме и да не товар хората, защото знам, че всеки си има грижи. Не ги крия от близките, но ги споделям много по-телеграфно и с принципни решения, докато положителното го обсъждам дълго и ентусиазирано.
В уроки и подобни не вярвам, а и вярвам, че повечето хора не са злобни и завистливи.
Относно колегите - винаги съм разграничавала личното от служебното, вкл. в семейната ни кантора. На работа хората следва да работят, не да си обсъждат личния живот и никога не съм коментирала с колеги лични неща. Когато с някой сме се сближавали, личните неща са оставали за в извънработното време.
Негативните неща гледам да си ги изживея насаме и да не товар хората, защото знам, че всеки си има грижи. Не ги крия от близките, но ги споделям много по-телеграфно и с принципни решения, докато положителното го обсъждам дълго и ентусиазирано.
В уроки и подобни не вярвам, а и вярвам, че повечето хора не са злобни и завистливи.
Относно колегите - винаги съм разграничавала личното от служебното, вкл. в семейната ни кантора. На работа хората следва да работят, не да си обсъждат личния живот и никога не съм коментирала с колеги лични неща. Когато с някой сме се сближавали, личните неща са оставали за в извънработното време.
Споделянето е който как го чувства. Аз имам много близки приятели и от двата пола (около 10 души), с които споделям 99 процента от случващото се - познаваме се от почти 20 години вече, децата ни израснаха заедно, виждаме се поне 2-3-4 пъти месечно и на почивки ходихме понякога заедно. И в добро, и в лошо сме били заедно. Със семейството същата работа. С останалите приятели не споделям всичко, не е необходимо - всеки си има своите проблеми и не е нужно да го занимавам и с моите освен ако би могъл да ми даде съвет или препоръка. Същото се отнася и за мен - който желае да споделя, е добре дошъл.
Аз не споделям с приятелки. Споделям с мъжа ми, дъщерята и зетя, майка ми и брат ми. Толкова. Забелязах, че т.н. приятели не се радват на успехите ми, в замяна на това се радват на неуспехите ми. Толкова са ми приятели. На работата никога не съм споделяла, колеги сме, не приятели. Истината е, че не изпитвам нужда да споделям. Снимки помествам избирателно. От скъпи почивки и преживявания не помествам, не искам да дразня хората, които не могат да си позволят.
Мият мъж има приятели и споделя с тях. Хората сме различни.
Мият мъж има приятели и споделя с тях. Хората сме различни.
Добре де, когато ви се случи нещо хубаво, нещо радостно, не ви ли се иска да го споделите с близките?
Моя отговор специално се отнася за “приятели” (и познати) тъй като и това е заглавието на темата. Споделям на роднините си, които смятам за близки.
И да, и не, и помежду, и зависи.
Тоест, нямам проблеми да споделя, ако ми се споделя и имам нужда да си разкажа. Но това не се случва на регулярен принцип, нито пък имам навика да давам отчети на всеки за всичко.
Случвало ми се е да си говоря за нещо друго с приятелка и да спомена нещо например за някоя екскурзия преди месеци и да получа коментар от рода на - "О, не си ми разказвала, че си ходила там". Еми не съм разказала, да. Ненарочно. Понякога споделям какво ще правя в бъдеще, понякога не. Понякога имам нужда да се оплача, да се похваля, понякога не. Понякога имам нужда да споделя с приятелка А, но после на Б не ми се разказва. Понякога искам да споделя на приятелка В и по-кратка версия на Г, но до А и Б не стигам. Понякога на никого, понякога съм на телефона цял ден и си повтарям историята на не знам колко приятелки.
Сложна работа. При мен няма правила, а усещания.
Тоест, нямам проблеми да споделя, ако ми се споделя и имам нужда да си разкажа. Но това не се случва на регулярен принцип, нито пък имам навика да давам отчети на всеки за всичко.
Случвало ми се е да си говоря за нещо друго с приятелка и да спомена нещо например за някоя екскурзия преди месеци и да получа коментар от рода на - "О, не си ми разказвала, че си ходила там". Еми не съм разказала, да. Ненарочно. Понякога споделям какво ще правя в бъдеще, понякога не. Понякога имам нужда да се оплача, да се похваля, понякога не. Понякога имам нужда да споделя с приятелка А, но после на Б не ми се разказва. Понякога искам да споделя на приятелка В и по-кратка версия на Г, но до А и Б не стигам. Понякога на никого, понякога съм на телефона цял ден и си повтарям историята на не знам колко приятелки.
Сложна работа. При мен няма правила, а усещания.
Аз също така повечето неща ги казвам когато вече са станали/минали. И то ако се отвори дума.
Не съм суеверна, по-скоро имам върешното усещане, че хората не ги интересуват моите неща. А са добри и свестни хора, просто гледам ги и виждам как не им е особено интересно. Забелязала съм, че хората повечето много обичат да говорят за себе си и да има кой активно да ги изслуша, да им се зарадва, да потъгува с тях и полека лека с възрастта така си изградих ритъм на живот и обшуване, че се е случвало и супер големи неща от живота ми да не се и сетя да ги споделя на приятелки.
Близките приятелки си ме познават и са ок.
Със сестра ми си казваме повечето неща.
С родителите ми от малка се научих да не споделям - или ми се караха или критикуваха. Така че просто спрях още от тийн възраст да споделям. Чуваме се и сме в супер отношения, просто нямам необходимост нищо да им разказвам. Общи приказки и за децата разни неща. И те много ми споделят де.
Добре ми е така, не ми тежи.
Но, важно уточнение. Не ми се и случва кой знае какво на мен в живота. В Тайланд и на Малдивите не съм ходила. Не си купувам супер скъпи чанти и парфюми.
Децата ми се получиха ей така, добри деца са, Слава Богу здрави. Нямам сериозни проблеми, нямам и сериози постижения, ходя си на работа, гледам си децата, обичаме се с мъжа. Много съм щастлива така де:)
Не съм суеверна, по-скоро имам върешното усещане, че хората не ги интересуват моите неща. А са добри и свестни хора, просто гледам ги и виждам как не им е особено интересно. Забелязала съм, че хората повечето много обичат да говорят за себе си и да има кой активно да ги изслуша, да им се зарадва, да потъгува с тях и полека лека с възрастта така си изградих ритъм на живот и обшуване, че се е случвало и супер големи неща от живота ми да не се и сетя да ги споделя на приятелки.
Близките приятелки си ме познават и са ок.
Със сестра ми си казваме повечето неща.
С родителите ми от малка се научих да не споделям - или ми се караха или критикуваха. Така че просто спрях още от тийн възраст да споделям. Чуваме се и сме в супер отношения, просто нямам необходимост нищо да им разказвам. Общи приказки и за децата разни неща. И те много ми споделят де.
Добре ми е така, не ми тежи.
Но, важно уточнение. Не ми се и случва кой знае какво на мен в живота. В Тайланд и на Малдивите не съм ходила. Не си купувам супер скъпи чанти и парфюми.
Децата ми се получиха ей така, добри деца са, Слава Богу здрави. Нямам сериозни проблеми, нямам и сериози постижения, ходя си на работа, гледам си децата, обичаме се с мъжа. Много съм щастлива така де:)
