В момента чета... 96

Луси (сестрата на Страйк) поканила половината училище (деца и родители) и къщата й се превръща в лудница, а за тоалетните има опашки (и съответно вътре не е много приятно), а Робин отива в претъпкан и шумен пъб в коледната вечер заедно с приятеля и част от семейството си, където не ядат нищо, но цяла вечер се наливат с алкохол.

- либийците от сегашния сезон в книгата са северно корейци, кандидат кметът не е от емигрантско семейство, а е таен травестит и др. В момента в Англия май е модерно да си травестит, така че това сигурно би му спечелило симпатии и съответно е променено.

„Моите очи бяха видели толкова много, че се бяха скрили дълбоко, дълбоко в очните ями и бяха покрити от тежките клепачи...

„Госпожице Ханичка....“

Да, някога бях госпожица Ханичка. А после се превърнах в жълта звезда, в транспортен номер седемдесет и девет, във временен жител на Терезин, а накрая в шестцифрено число в Освиенцим“

Ето това е една от книгите, за които ми се иска да изкрещя : "Хей, хора, прочетете я! Уникално, не, просто нечовешки добра е!“. За тези книги в Goodreads си имам специален рафт „All-Five-Stars” , защото понякога не е достатъчно само да сложиш петте звезди на книги, които са НАД тази оценка.
„Хана“ е разтърсваща сага за семейство чешки евреи преди, по време на и след Втората световна война. Бих определила книгата като много "женска", тъй като повечето герои са жени и по това до някъде напомня на "Полубрат". Мъжките персонажи, доколкото изобщо присъстват, или умират рано и абсолютно нелепо, или са живи, но бледи и безпомощни сенки, или заминават в чужбина пред надвисналата опасност от война, или са колебливи мухльовци-опортюнисти, на които (честно!) ти се иска да им фраснеш една по муцуната.

За сметка на тях женските образи са ярки, силни, запомнящи се.
Главният образ, около който гравитира цялото действие, е , разбира се , Хана – обикновено еврейско девойче от малкото градче Мезиржичи в Моравия, имало участта да се роди в сложно време. Хана и нейната майка Елза са движещата сила на цялото действие. Техните избори, съмнения, нереализирани очаквания и несбъднати надежди са определящото в този роман. Всъщност като се замисля това е роман за силата на избора и за трагичните последствия, които може да има той.

Хана, Елза, Роза, Мира... Всички те са пълнокръвни образи, докато четеш книгата наистина живееш и страдаш с тях. Дори и второстепенните героини като баба Грета, Ивана Житкова, Людмила Караскова, Ярка са изградени така, че ти остават в съзнанието.

Войната... Да, тя присъства, но стои до голяма степен някак зад кадър. Макар, че е времевият фон, на който се развива действието, ужасите ѝ са предадени на много по-фино ниво, отколкото в другите книги,които съм чела за Втората световна война. Тук хитлеристите не присъстват или по-скоро присъстват, но някак безплътно, звуково (Schnell! Schnell!). Жестокостите на войната са предадени преди всичко чрез отношенията между лагеристките в Терезин, оскотели от глад и нечовешки условия до тотална деградация на личността...

Това е и роман за завръщането на оцелелите от ада. На беззъбите, на побелелите едва на 26 години мъченици, на уморените човешки развалини... За степента на способност или неспособност да забравиш преживяното, да се върнеш към нормалността, да се впишеш в едно общество, което никога няма да разбере ужасът на това, през което си минал.

Изключително човешка книга! Книга , в която няма нищо излишно, нито ред, нищо, за което да си кажеш – Ето това можеше да е другояче.
Литература на изключително високо ниво!

Това е най-добрата книга, която прочетох през тази година за момента.