Към дамите които не могат да имат дете

Никой не е констатирал конкретна медицинска причина при нас. Но разни множество други неща се насложиха. На около 30 живеехме в апартамента на мъжа ми в стаичка 9-10 кв.м. В жилището живееха и родителите му - вече на години хора. Мислех, че ще отидат да си живеят на село, но не стана така. Нищо, тяхно си право. Макар тогава да ги мразех заради това и да ги обвинявах... сега отчитам, че не съм била права - всеки има право да си живее в жилището. Мъжът ми беше тактичен и не е нахалствал пред родителите си да ни освободят апартамента.
С други думи понякога не става родителството просто, защото се изпуска момента - безпаричие, работа, жилищни дискомфорти, лекомислена увереност, че винаги може. Изобщо тънки, деликатни работи.

На около 40 се размислих за осиновяване. Проучих въпроса, ходих до съответната служба. Бях изненадана да установя, че процедурата не е както си спомням от общи хорски приказки когато съм била малка - отиваш в дом, харесваш си детенце и готово - вземаш. Повечето в темата знаят - сега е друго. Записваш се, отбелязваш от до колко годишно, съгласен ли си детето да е от ромски, турски произход, съгласен ли си да е със здравословен проблем и т.н. попълваш въпросник кажи-речи.

Първото, което ме стресна, е информацията от една служителка, че 99% от децата са с ромски произход. Казваше, че дори по соца статистически имало повече българчета. Тогава нали по-консервативно обществото, често се случвало неподходящо забременяване, детето не може да бъде прието, твърде рано забременяла ученичка или закъсняла извънбрачна бременност. Докато сега било изключителна рядкост българка да остави детето си. И ако ставало много често причините били тежки здравословни или социални (проституция, наркомания). Жената меко ми обясни да обмисля това, защото на фона на него по-мургавия цвят кожа даже може да ми се види дреболия.

Но нещата не се получиха заради друг момент. Попитах мъжа ми какво мисли за осиновяването. Съвсем спокойно, без да го притискам със сълзливи мелодраматични разговори как искам да бъда майка. Следях внимателно за най-първата му спонатанна реакция. А тя беше: "Нямам нищо против, но честно казано не искам някакво циганче". И той беше спокоен и честен. Това сложи точка на въпроса с осиновяването.

Можех да се опитам да го накарам да си промени мнението, да се тръшкам, да плача, да хленча. Ммммне, това не е за мен. Замислих се, че дори да успея, твърде е възможно това да е успех на повърхността и рано или късно някои уж дълбоко заровени неща да започнат да изскачат. Знаете как когато дойдат трудности, при това не обезателно големи, хората ровят несъзнателно в миналото и търсят причини, оправдания, следствия. Съзнателно или не - повечето от нас го правят.
С тази си нагласа само въпрос на време щеше да е мъжът ми да се оттегли и да започнат съжаления. И ако това стане, длъжна съм да съзнавам, че материалната отговорност ще падне изцяло на мен. А аз нямах такава. Мъжът ми също винаги едва е кретал финасово. За мен това не е определящо, обичам си го какъвто е, но факт - на него не може да се разчита за пари. Родителите ми починаха още като бях съвсем малка (баща ми) и на 25 (майка ми). Имам само брат. В града, в който живея, нямам собствено жилище. Затова живеехме с родителите на мъжа ми.

Що се касае до инвитрото - никога не съм пробвала и не съм искала. За мен това са сериозни суми, без гарантиран резултат и което е по-важното - имам сериозни подозрения доколко са безопасни за физическото и психическо здраве на майката. Защото то въпросът не е просто да го родиш детенцето, но и да го отгледаш, да си здрав, за да му бъдеш опора по-дълго време.
Сурогатното майчинство тогава пък съвсем беше химера, а даже и да не беше, подозирам, че мъжът ми щеше да реагира по сходен начин както за циганчетата.