Хората, които сте преодоляли депресия, как успяхте?

Антидепресанти.

Че антидепресантите лекуват ли депресия наистина? Как - при всеки е различно. Смяна на начина на живот/средата, повече движение, спорт, нови занимания, йога, подкрепа от близки хора/приятели. Ако се налага и терапия при психолог, но винаги съм казвала, че трябва да е съвестен и да свърши добре работата. Лошото е че в днешно време всичко е много комерсиализирано.

Предупреждавам, че ще е дълго:
Минах през два такива периода в живота си.
Единият беше непосредствено преди сватбата и след магистратурата ми.
И двата бяха свързани с работата и неуспехи.
Вторият от които беше наистина тежък.
И беше година след раждането.
Бях буквално на дъното.
Оправих се с хапчета. И с работа, спорт, йога.
Тренировките и йогата не лекуват депресия, но са съпътстващи към лечението и много добре се отразяват.
Ходих, година и нещо на терапия.
Отработих някои неща, други все още не съм.
Без антидепресанти не можах. И двата пити пих, но за период не повече от година и малко.
Нямам никакви притеснения да ги пия.
Спрях ги почти отраз, разбира се по схема за кратко време и вече три години не ги пия.
Не знам какво ми помогна.
Дали осъзнаването, че всичко е характер и е само в главата ми, дали тренировките, дали това, че влязох в реалния живот и излязох от три годишната "утопия на майчинството", не знам до ден днешен.
Мисля ,че това, че намерих работата, която отдавна исках ме спаси.
Това, че видях, че и аз мога, макар и с бавни и много малки крачки и не съм толкова неспособна, колкото си мислех ми даде някакво минимално самочувствие за да продължа.
Не вярвах като близките ми разправяха, че спорт и работа ще ми помогнат.
Но реално така стана.
Аз обаче винаги ще твърдя, че АД са много важна част и без тях някои хора не могат.
При мен основното беше нежелание да водя животът, който водех, в града и работата, на която бях. Там се чувствах изгубена, не на мястото си и като робот. Страдах, буквално психически и физически.
Основното е да разбереш кое е онова нещо в живота ти, което не ти носи радост и ти пречи.
И да го премахнеш.
Така ми каза един от най-добрите психиатри в София.
Е, на мен София ми пречеше и работата, която мразех. Мразех животът си столицата.
Бързо стигнах до изводът, че при мен това е големия град и животът в него.
След като се върнах в родния си град, малко по малко нещата започнаха  да се нареждат.  
Една година ми отне да се пооправя.
Беше страшно, наистина много страшно. Малката беше на две години.
Аз плачех с часове и гледах в една точка.
Ако не бяха мъжът ми, майка ми, баба ми да ми помагат, не знам какво щях да правя.
После дойде ковида(аз със страх от болести и преминала през години дълги периоди на паник атаки), познайте какво беше като ставах и лягах с новините.
Този ковиден период, това седене в къщи, този страх за близките, заразяване на всички у нас и излекуване бяха за мен катарзиса в живота.
Посветих се на четене и много неща разбрах.
Много неща осъзнах и видях за кратко време.
Слушам подкасти на тема психология и чета много книги.
Имам още много да работя над себе си.
До ден днешен твърдя, че това беше най-трудният ми период, но й най-ценния досега и най-обогатяващ.
Разбрах коя съм, каква съм, къде принадлежа и къде не бива да оставам.
Какъв живот искам и какъв категорично не искам. Къде си го представям и къде никога няма да принадлежа.
Депресията е знак, че не си си на мястото.
Това научих и от психолозите и от собствения си път. 🙂
Паник атаки нямам от години.
В един момент просто разбрах, че няма да ми стане нищо и се научих как да излизам от тях, как да ги контролирам. Така и страхът от болести постепенно намалих и успях да овладея.
Още не съм съвсем добре. Но извървях дълъг път.
Имам си периодите на меланхолия и депресия, на яд, на гняв на вина.
Но имам толкова динамични дни, и училището и хората в него се оказаха голяма школовка за мен и моята силно чувствителна натура.
Усещам, че няма да избягам от своята емоционалност, но вече все по -леко приемам всичко около себе си.
Преди повече от две години имах пак такъв период. Усетих, че пропадам, а не исках да се връщам пак там. Казах си, хапчета няма да пия, дай да видим сега какво да измислим, че да се почувствам малко по-добре.
Хрумна ми на майтап да опитам с йога.
И така си пуснах първото видео.
Почувствах се като преродена. Влюбих се в йога. Йога стана ние убежище и моя страст.
Йога стана моя мечта, моето нещо, а вярвам в бъдеще и моя път, в който тепърва ще се развивам.
Четири месеца по-късно тръгнах на клас по йога. И вече повече от две години активно се занимавам.
Много ми помага. Тренировките също.
И да имам много работа. Това при мен е спасението, така се оказа.
Буквално, наистина работата ме спаси.
Не се мъчете без АД.
Те улесняват е ежедневието и животът.
Пият се за да ви помогнат да си стъпите на краката и после да продължите.
Ако не сте запознати с тях и се страхувате да ги пиете, поговорете с психиатър, изгледайте някое видео на специалисти и ще разбере, че нито са толкова страшни, нито се привиква към тях.
Те са необходими.
И не позволявайте на хората около вас да подценяват вашето състояние с думи като :"стегни се", "лигавиш се" и подобни.
Депресията не е лигавщина. А сериозно състояние, от което обаче изход има.
Надявам се да съм била полезна.
Ако имате каквито и да е питания, съм насреща и ще помогна с радост 🙂
Успех!

Антидепресанти и психолог.