От първия срив до тревожността и физическите симптоми – възможно ли е стабилен живот след всичко това?
Сега съм на 23 години. Всичко започна, когато бях на 20.
2022 г. – Напускането и първият удар по самооценката
След като не ме приеха в специалността, за която мечтаех, записах друг университет, за да не губя година. Опитвах се да бъда силна. Но вътрешно се чувствах все по-несигурна.
Докато още учех там, започнах да имам треперене, безсъние, постоянен плач. Не можех да се успокоя. Чувствах се като провал. Страхувах се да призная, че не съм на правилното място.
Когато през 2022 г. напуснах университета, физическите симптоми започнаха да намаляват. Не съм пила антидепресант тогава. Започнах работа. Стабилизирах се.
Остана само плачът и срамът. Плачех, че съм „провал“. Но имах една цел – да вляза в специалността, за която мечтаех. Това ме държеше. Борех се.
2023 г. – Мечтата се сбъдва… и после срив
През 2023 г. ме приеха във втория университет – този, който истински исках. Бях мотивирана. Бях щастлива. Чувствах, че всичко най-после си идва на мястото.
Всичко беше наред… до ноември 2023 г.
Тогава започнаха силни коремни болки. Бях убедена, че е физически проблем. Обикалях лекари, правих изследвания. Нищо конкретно не се откриваше.
Започнах да не спя. Лягах изтощена, но не можех да заспя. Сутрин ставах с болки. Гадеше ми се. Повръщах. Не можех да ям. Треперех. Плачех. Не разбирах какво се случва с мен.
Бях толкова объркана – как е възможно, когато животът ми изглеждаше „перфектен“? Имах подкрепа, имах мечтаната специалност, имах връзка. А вътре в мен всичко се разпадаше.
Тогава започнах антидепресант. Подобрението беше бавно и трудно. Месеци наред се чувствах крехка, несигурна, уплашена.
2024 г. – Възстановяване и надежда
С времето започнах да се стабилизирам. Успявах да уча. Имаше тревожност, имаше сърцебиене понякога, но функционирах.
И всеки път, когато ставах по-добре, в мен се появяваше силна надежда:
„Ето, това беше. Най-после съм добре.“
Но при всяко връщане назад падах още по-дълбоко.
Всеки следващ път имах по-голяма надежда, че всичко е наред – и затова всяко следващо разклащане ме събаряше повече.
2025 г. – Нов симптом, нов страх
След като спрях медикамента и бях стабилна няколко месеца, се чувствах наистина добре. Вярвах, че съм оставила всичко зад гърба си.
След едно пътуване започна често уриниране. Първоначално имаше леки физиологични данни за проблем, но нищо сериозно. Инфекция нямаше. И въпреки това симптомът остана.
Понякога издържах по няколко часа. Понякога ходех на 30–40 минути. Ставах нощем. Фиксирах се в това колко вода пия, какъв е цветът на урината, колко често ходя.
Тогава тревожността се върна.
Страхът, че пак започва. Че никога няма да се оправя. Че няма решение. Че няма да мога да уча, да работя, да имам семейство.
Безсъние. Паника. Плач. Безпомощност.
Декември 2025 г. – Най-тъмният момент
На 6 декември 2025 г. се почувствах напълно изчерпана. Убедена, че ще живея така завинаги. Чувствах се като тежест. Направих опит за самоубийство.
Оцелявах.
Сега – 23 години
Отново съм на медикамент. В терапия съм. Честотата на уриниране не е толкова тежка. Не съм активно суицидна. Но страхът от рецидив стои.
В терапията осъзнах нещо важно – цял живот съм свързвала стойността си с постиженията. Била съм „умната“, „отличничката“. Когато не съм сигурна в себе си, нещо вътре в мен се срива.
Може би тялото ми се научи, че единственият начин да спра е чрез симптом.
Най-големият ми страх е: ако дори в мечтаната специалност се разклащам, коя съм аз?
И въпреки всичко – аз не се отказвам.
Имала съм периоди на стабилност. Имала съм месеци на сила. Знам, че мога да живея нормално. Просто се страхувам от връщането назад.
Искам да чуя истории на хора, които са минали през тревожност с физически симптоми, през рецидиви, през дъно – и въпреки това са изградили стабилен, смислен живот.
Искам да вярвам, че това е възможно.
Сега съм на 23 години. Всичко започна, когато бях на 20.
2022 г. – Напускането и първият удар по самооценката
След като не ме приеха в специалността, за която мечтаех, записах друг университет, за да не губя година. Опитвах се да бъда силна. Но вътрешно се чувствах все по-несигурна.
Докато още учех там, започнах да имам треперене, безсъние, постоянен плач. Не можех да се успокоя. Чувствах се като провал. Страхувах се да призная, че не съм на правилното място.
Когато през 2022 г. напуснах университета, физическите симптоми започнаха да намаляват. Не съм пила антидепресант тогава. Започнах работа. Стабилизирах се.
Остана само плачът и срамът. Плачех, че съм „провал“. Но имах една цел – да вляза в специалността, за която мечтаех. Това ме държеше. Борех се.
2023 г. – Мечтата се сбъдва… и после срив
През 2023 г. ме приеха във втория университет – този, който истински исках. Бях мотивирана. Бях щастлива. Чувствах, че всичко най-после си идва на мястото.
Всичко беше наред… до ноември 2023 г.
Тогава започнаха силни коремни болки. Бях убедена, че е физически проблем. Обикалях лекари, правих изследвания. Нищо конкретно не се откриваше.
Започнах да не спя. Лягах изтощена, но не можех да заспя. Сутрин ставах с болки. Гадеше ми се. Повръщах. Не можех да ям. Треперех. Плачех. Не разбирах какво се случва с мен.
Бях толкова объркана – как е възможно, когато животът ми изглеждаше „перфектен“? Имах подкрепа, имах мечтаната специалност, имах връзка. А вътре в мен всичко се разпадаше.
Тогава започнах антидепресант. Подобрението беше бавно и трудно. Месеци наред се чувствах крехка, несигурна, уплашена.
2024 г. – Възстановяване и надежда
С времето започнах да се стабилизирам. Успявах да уча. Имаше тревожност, имаше сърцебиене понякога, но функционирах.
И всеки път, когато ставах по-добре, в мен се появяваше силна надежда:
„Ето, това беше. Най-после съм добре.“
Но при всяко връщане назад падах още по-дълбоко.
Всеки следващ път имах по-голяма надежда, че всичко е наред – и затова всяко следващо разклащане ме събаряше повече.
2025 г. – Нов симптом, нов страх
След като спрях медикамента и бях стабилна няколко месеца, се чувствах наистина добре. Вярвах, че съм оставила всичко зад гърба си.
След едно пътуване започна често уриниране. Първоначално имаше леки физиологични данни за проблем, но нищо сериозно. Инфекция нямаше. И въпреки това симптомът остана.
Понякога издържах по няколко часа. Понякога ходех на 30–40 минути. Ставах нощем. Фиксирах се в това колко вода пия, какъв е цветът на урината, колко често ходя.
Тогава тревожността се върна.
Страхът, че пак започва. Че никога няма да се оправя. Че няма решение. Че няма да мога да уча, да работя, да имам семейство.
Безсъние. Паника. Плач. Безпомощност.
Декември 2025 г. – Най-тъмният момент
На 6 декември 2025 г. се почувствах напълно изчерпана. Убедена, че ще живея така завинаги. Чувствах се като тежест. Направих опит за самоубийство.
Оцелявах.
Сега – 23 години
Отново съм на медикамент. В терапия съм. Честотата на уриниране не е толкова тежка. Не съм активно суицидна. Но страхът от рецидив стои.
В терапията осъзнах нещо важно – цял живот съм свързвала стойността си с постиженията. Била съм „умната“, „отличничката“. Когато не съм сигурна в себе си, нещо вътре в мен се срива.
Може би тялото ми се научи, че единственият начин да спра е чрез симптом.
Най-големият ми страх е: ако дори в мечтаната специалност се разклащам, коя съм аз?
И въпреки всичко – аз не се отказвам.
Имала съм периоди на стабилност. Имала съм месеци на сила. Знам, че мога да живея нормално. Просто се страхувам от връщането назад.
Искам да чуя истории на хора, които са минали през тревожност с физически симптоми, през рецидиви, през дъно – и въпреки това са изградили стабилен, смислен живот.
Искам да вярвам, че това е възможно.
, въпреки депресиите и тревожността.