Тревожно- депресивно разстройство- търся подкрепа и надежда

  • 2 783
  • 34
  •   1
Отговори
  • Мнения: 24
От първия срив до тревожността и физическите симптоми – възможно ли е стабилен живот след всичко това?

Сега съм на 23 години. Всичко започна, когато бях на 20.

2022 г. – Напускането и първият удар по самооценката

След като не ме приеха в специалността, за която мечтаех, записах друг университет, за да не губя година. Опитвах се да бъда силна. Но вътрешно се чувствах все по-несигурна.

Докато още учех там, започнах да имам треперене, безсъние, постоянен плач. Не можех да се успокоя. Чувствах се като провал. Страхувах се да призная, че не съм на правилното място.

Когато през 2022 г. напуснах университета, физическите симптоми започнаха да намаляват. Не съм пила антидепресант тогава. Започнах работа. Стабилизирах се.

Остана само плачът и срамът. Плачех, че съм „провал“. Но имах една цел – да вляза в специалността, за която мечтаех. Това ме държеше. Борех се.

2023 г. – Мечтата се сбъдва… и после срив

През 2023 г. ме приеха във втория университет – този, който истински исках. Бях мотивирана. Бях щастлива. Чувствах, че всичко най-после си идва на мястото.

Всичко беше наред… до ноември 2023 г.

Тогава започнаха силни коремни болки. Бях убедена, че е физически проблем. Обикалях лекари, правих изследвания. Нищо конкретно не се откриваше.

Започнах да не спя. Лягах изтощена, но не можех да заспя. Сутрин ставах с болки. Гадеше ми се. Повръщах. Не можех да ям. Треперех. Плачех. Не разбирах какво се случва с мен.

Бях толкова объркана – как е възможно, когато животът ми изглеждаше „перфектен“? Имах подкрепа, имах мечтаната специалност, имах връзка. А вътре в мен всичко се разпадаше.

Тогава започнах антидепресант. Подобрението беше бавно и трудно. Месеци наред се чувствах крехка, несигурна, уплашена.

2024 г. – Възстановяване и надежда

С времето започнах да се стабилизирам. Успявах да уча. Имаше тревожност, имаше сърцебиене понякога, но функционирах.

И всеки път, когато ставах по-добре, в мен се появяваше силна надежда:
„Ето, това беше. Най-после съм добре.“

Но при всяко връщане назад падах още по-дълбоко.

Всеки следващ път имах по-голяма надежда, че всичко е наред – и затова всяко следващо разклащане ме събаряше повече.

2025 г. – Нов симптом, нов страх

След като спрях медикамента и бях стабилна няколко месеца, се чувствах наистина добре. Вярвах, че съм оставила всичко зад гърба си.

След едно пътуване започна често уриниране. Първоначално имаше леки физиологични данни за проблем, но нищо сериозно. Инфекция нямаше. И въпреки това симптомът остана.

Понякога издържах по няколко часа. Понякога ходех на 30–40 минути. Ставах нощем. Фиксирах се в това колко вода пия, какъв е цветът на урината, колко често ходя.

Тогава тревожността се върна.

Страхът, че пак започва. Че никога няма да се оправя. Че няма решение. Че няма да мога да уча, да работя, да имам семейство.

Безсъние. Паника. Плач. Безпомощност.

Декември 2025 г. – Най-тъмният момент

На 6 декември 2025 г. се почувствах напълно изчерпана. Убедена, че ще живея така завинаги. Чувствах се като тежест. Направих опит за самоубийство.

Оцелявах.

Сега – 23 години

Отново съм на медикамент. В терапия съм. Честотата на уриниране не е толкова тежка. Не съм активно суицидна. Но страхът от рецидив стои.

В терапията осъзнах нещо важно – цял живот съм свързвала стойността си с постиженията. Била съм „умната“, „отличничката“. Когато не съм сигурна в себе си, нещо вътре в мен се срива.

Може би тялото ми се научи, че единственият начин да спра е чрез симптом.

Най-големият ми страх е: ако дори в мечтаната специалност се разклащам, коя съм аз?

И въпреки всичко – аз не се отказвам.

Имала съм периоди на стабилност. Имала съм месеци на сила. Знам, че мога да живея нормално. Просто се страхувам от връщането назад.

Искам да чуя истории на хора, които са минали през тревожност с физически симптоми, през рецидиви, през дъно – и въпреки това са изградили стабилен, смислен живот.

Искам да вярвам, че това е възможно.

# 1
  • Мнения: 2 760
Вие не сте изключение.
Вие със сигурност не сте провал.
Вие със сигурност сте човек с голям потенциал, който можете да разгърнете , при това докато се борите с всички тези симптоми.
Хората сме емоционални същества, не роботи.
Вие сте човек.
Ако антидепресантите работят за вас, не бързайте да ги спирате - напротив, приемайте ги продължително време - понякога може 2-3 години , а може и доста повече.

Последна редакция: пн, 02 мар 2026, 14:04 от Lanarte

# 2
  • Мнения: 7 501
Много сме.
Не, че това ще ти помогне.
Пий си лекарствата, дръж връзка с психиатър и работи по самооценката си.
Работи с психотерапевт. Чети книги.
Спряла си лекарствата без да си била готова.
Понякога се случва така, че те остават за постоянно.
Но има живот и живота е хубав!
Направи ми впечатление от разказа ти, че докато си била на лечение си имала пак симптоми. Това не е много добре. Или дозата или лекарствата не са били точни.

# 3
  • Мнения: 24
Много сме.
Не, че това ще ти помогне.
Пий си лекарствата, дръж връзка с психиатър и работи по самооценката си.
Работи с психотерапевт. Чети книги.
Спряла си лекарствата без да си била готова.
Понякога се случва така, че те остават за постоянно.
Но има живот и живота е хубав!
Направи ми впечатление от разказа ти, че докато си била на лечение си имала пак симптоми. Това не е много добре. Или дозата или лекарствата не са били точни.


Благодаря ти за отговора и подкрепата! Аз си ги пия и в момента. Работя и с психотерапевт, ще се радвам ако препоръчате книги по тези теми. Ами тогавашния ми психиатър буквално ми каза, те ще го почувстваш като си добре и ги спри, може би защото беше най- малката възможно доза, но съм съгласна, бе сгреших трябваше да е чрез лекарско консултиране. При мен антидепресантите не подействаха бързо даже аз затова до денднешен се съмнявам дали е било с тяхна помощ оправянето или заради много усилия за променя. При мен въпреки лекарствата симптомите си продължиха поне 2-3 месеца, което не знам знак на какво и, на пък и с консултацията с 3 специалист той се съгласи с медикамента… не знам 😅

Последна редакция: пн, 02 мар 2026, 00:30 от LN

# 4
  • Мнения: 7 501
От кой град си. Потърси консултация с друг психиатър.

# 5
  • Мнения: 6 589
В момента съм на антидепресанти - минимум три месеца трябва да ги пиеш, за да подействат. Това личната лекарка ми го каза, защото и аз като теб след леко подобрение реших да ги спирам.
Недей да се правиш на по-умна от лекарите.
И аз така на своя глава ги спрях и пак попаднах в порочният кръг на самосъжалението и страданието.
Слушай лекарите и понеже се лекувам в Германия (там за всичко чистият им въздух е лекарство за всичко) проветрявай често помещенията, гледай и да излизаш всеки ден на кратки разходки.
Съчувствам ти и пожелавам скорошно подобрение.
Ако имаш нужда да поговориш с някого на твоя хал се чувствай свободна да ми пише на лични съобщения.Purple Heart

# 6
  • Мнения: 5 665
Ето ме и мен, цял живот живея с тревожност и депресия. С хипохондрия, фобии, ОКР-та. 1 опит за самоубийство, тонове изпити хапчета.
Че и хронични болести за капак, но поне те ме занимават достатъчно, че да не си измислям вече несъществуващи болести или поне сега е много рядко.
След n на брой психиатри, психолози и хапчета, вече 8 г. пия лекарство за ГТР, не АД, че вече не ми понасят, но не мисля, че хапчетата са в основата на моето лечение, което продължава и до ден днешен. В момента съм на нова терапия от няколко месеца, която вади наяве скритите ми детски травми, много е болезнено, обаче след години, в които бягах от това чрез какви ли не невинни и не чак толкова невинни зависимости - най-накрая съм се изправила пред страховете си. И продължавам напред.
Междувременно - имам семейство, дете, животът си тече.
Включвам се по-скоро със съвет относно това с уринирането, понеже съм много активна в едни други теми, които касаят точно такъв проблем, тъй като и аз съм го минала това - не знам какво си си изследвала, но има инфекции, които не се хващат само със стерилна урина. Не знам дали са те насочили да се изследваш за ППБ, но ако не са - задължително го отхвърли като вариант. Защото едно такова продължително и неизяснено мъчение ме докара до първата ми изключително тежка криза, когато бях на твоите години, оказаха се трихомони. После - след години - подобни проблеми ми бяха направили отново тия гадове трихомоните в комбинация с уреаплазма. Бях обиколила една камара доктори, които в един момент ме гледаха като луда, но проблемът си беше съвсем реален, просто трудно се открива.
Та мисълта ми е, че психическите ти проблеми явно са налице, обаче не всеки физически дискомфорт, болка или нещо такова е на нервна почва.
Прегръщам те виртуално, не си сама в това, наистина сме много, но както виждаш - съвсем живи Wink, въпреки депресиите и тревожността.

# 7
  • Мнения: 13
За съжаление,веднъж прогресирало ли е разстройство в психиката-дори и да се възстанови,при стресови ситуации се отключва отново. И всеки следващ път се усеща по-силно. Казвам го от 16-17 годишен опит, а не просто да изразя негативно впечатление.

# 8
  • Мнения: 5 665
Отключва се, но не е задължително да е със същия интензитет. Аз лично с годините съм се понаучила как да се справям в някакви екстремни моменти, а не е като да нямам такива… за съжаление, доста гадости ми се насъбраха в живота във всякакъв план.

# 9
  • Мнения: 7 501
За съжаление,веднъж прогресирало ли е разстройство в психиката...
А в случая кой казва, че е прогресирало!?

# 10
  • Мнения: 24
Знам, и в момента го правя преди също отидох на психолог, но не беше моя човек. В момента опитвам пак, не знам може и да е прогресирало, може пък да не е, но смея да кажа, че поне този път не повръщах и се справях с коремните болки    като си казвах, че ще мине, че знам как ще се справя знам защо става, че съм тревожна и се справях. Само плаченето и моментите на тревожност и липсата на съня също пак бяха налице, въпреки че и съня някак оправих без хапчета почти…. И затова ги гледам като малки победи, и адаптиране и по- стабилно справяне, въпреки че пак не реагирах здравословно така е, но всичко се отключва при страха от оставане така, лекари казване че нямам проблем, а аз имам, не оправяне и с психиатрични медикаменти, дилеми, че наистина може да е нещо физически… ужас нали

Последна редакция: пн, 02 мар 2026, 13:53 от LN

# 11
  • Мнения: 13
Джанъм..Болки,безпомощно,тревожност,плач,антидепресанти, на какво Ви прилича? На еуфория ли?

# 12
  • Мнения: 1 851
Пробвай с добър психолог. Няма да стане само с форуми.

# 13
  • Мнения: 7 501
Джанъм..Болки,безпомощно,тревожност,плач,антидепресанти, на какво Ви прилича? На еуфория ли?
на срив на психиката. Прогресирало разстройство е нещо друго за мен.

Само година на лекарства, при положение, че е имало рецидив ми се струва малко време. Освен това трябва да няма симптоми докато сте на лечение или да са пренебрежимо, за да се приеме, че лечението е подходящо.

# 14
  • Мнения: 24
Джанъм..Болки,безпомощно,тревожност,плач,антидепресанти, на какво Ви прилича? На еуфория ли?
на срив на психиката. Прогресирало разстройство е нещо друго за мен.

Само година на лекарства, при положение, че е имало рецидив ми се струва малко време. Освен това трябва да няма симптоми докато сте на лечение или да са пренебрежимо, за да се приеме, че лечението е подходящо.
И точно затова се съмнявах, че не действа или трябва да пробваме нещо друго, но продължихме лечението и това беше, даже не мога да съм сигурна дали бяха лекарствата или аз самата се оправях с времето.. наистина то и сега не знам, уж съм и при друг психиатър

Общи условия

Активация на акаунт