За това не се меся, може ад е нужна помощ, но не мога да я дам и стоя далеч. По-доброто е. Може да им е писнало сами ,вярвам са изморени , но и аз съм била изморена. И съм стигнала до тук с мечта за мир. Няма много още, пък ако има време - мое си е.
Не може да се отнасят с мен с призив навън, защото съм си у нас. Не припарвам у тях. Първо не мога и второ - не искам.
Питаш как са четвъртокласниците - не знам, само с писане общувам и не им се пише, отговарят добре сме и това е, нищо не знам за тях. Принуда да не знам. И като дойдат общуването е ограничено до ядене. Няма разговорите от време оно , беше някога. Няма как здрав човек да осъзнае какво ми е, не е от радост и желание да е така, нормална съм и искам като при вас, но няма как, усещам, че пречи , напряга това общуване и се оттеглям доброволно. С писане - тук все още, до кога , не знам. докато може , после никак.
Допълвам, преобличам се, блузата ми наопъки, така съм ходила да пазарувам, не виждам добре , размазано ми е , само от близо и редактирам сто пъти текст.