Хайде да си кажем честно – демокрацията ли ни провали?

Ха-ха Показния магазин беше яко. Сутринта като тръгне мълвата в града, че на пристанището разтоварват банани и цитруси и веднага се заформяше опашка пред магазина ( основно от пенсионери първо) и чакаха стоката да пристигне. После по 1-2кг на човек.
Имаше и задължителна казарма. Влизаха момчета и излизаха възмъжели. Вярно, че е имало извращения в казармата и не всеки ги понасял, но сега си е крайно наложително поне 6 месеца да има такова обучение, а не 2 или 1.5 г.

Дъртите всички ще знаем какво е показен магазин. В Пловдив помня два - на Главната на ъгъла до сегашния ХиМ (тогава Нармаг) и до колелото на Централна гара. Но бяха само за плодове и зеленчуци и аз всъщност за други не знаех.

За проверки по кафенета и улици дали случайно не си някой нетрудов елемент, съм чувала. Конкретно за изискване да си стоиш вкъщи или да ходиш само на определени места, когато си в отпуск - за него казах, че е фантазия.

Не го разбирам аз тоя зор за задължителна казарма. На какво толкова може да те научи? На дисциплина? А не може ли човек да се научи на това в семейството си? Или на родителите не им се занимава да си възпитават децата и разчитат на друг (учител, треньор...)?

На прякото си предназначение, да не дава Господ.

Е не, не може в семейството, не сме талибани все пак... Или муджахидини е по-правилно да кажа, такива дето си учат децата да боравят с оръжие и на строева подготовка.

Да не се налага.

Мисля, че авторката нямаше предвид боравенето с оръжие и военни тактики, а

 

Аааа, не съм разбрала, извинете.

Но пак не може, военната дисциплина е съвсем различно нещо. Дано не се налага наистина.

Смятам, че за всяка професионална сфера има хора, които са подходящи и ги влече. Такива нека се насочват натам и се обучават, ако мислят и чувстват, че военното дело е тяхното призвание. Обаче не мисля, че е подходящо и че може да бъде от полза за всеки един, така че не съм съгласна да бъде задължително.

Казарма имаше до 2007 г., така че е малко странно да я причислявате към периода на социализма. Без да коментираме, че страни-членки на ЕС, които я отмениха, я въвеждат пак, макар и в по-олекотена версия. На мен лично си ми беше спирачка, защото никой не искаше да те вземе на работа, ако не си отслужил и често това беше първият въпрос на интервюто.

Помня кога отмениха задължителната казарма. Въпросът е в друго според мен. Не мисля, че има смисъл от нея. Може да греша, обаче ако си минал обучение преди 20 години например и оттогава не си имал нито ден практика, колко ефективен може да бъдеш, когато се наложи? Не споря, просто си разсъждавам.

Българският народ е сравнително малоброен и затова казармата трябва да е задължителна. Шест месеца военна служба са достатъчни.

Имало е различия - примерно според града/района, както и в зависимост от важността им, или просто от натегачеството на отделни личности. Деляха както предприятията, така и училищата. Някъде имаше големи изисквания, някъде е било по лежерно.
Шивашкия отрасъл беше развит, много мои баби, лели имаха машини и шиеха на много хора, не само роднини.
За селското стопанство пак най-различни варианти.

Едната ми баба беше домакиня. Искала е да работи след 1945г, но имало масова безработица след войната и немира само временна работа. Другата ми бебе е работила и работеше и след пенсия. Развела се е в средата на 1930те и сама е отгледала двете си деца. Помагал и брат и, но заради това не се е оженил и нямаше деца. Заклеймяването на разведените е било преди 1944г, а не след това. Самата ми баба, която не беше комунист, ми го е казвала. Преди 1944г разведен не е могъл да работи в армията, да преподава в някои училища, даже и чуждестранни. Не виждам как ще са тормозели разведените и децата им след като много високопоставени членове на БКП имаха разводи, разведени деца и внуци и даже извънбрачни деца. Баба Цола Драгойчева има извънбрачен син. На Тодор Живков дъщеря му се разведе още в края на 1960те, а синът някъде през 1980те. До нас, в Стара Загора, живееха 2 семейства с бивши партизани. Половината им дъщери се бяха развели, като едната даже се беше забременяла от новия, та имаше търкания как да сменят бащинството. Никой не ги одумваше с лошо.

Моите родители са разведени и никой от тях не беше член на БКП. Не съм усетила лошо или различно отношение никъде. То и нямаше как, след като в София поне 1/4 от съседките бяха разведени. Разведените сами се местеха за повече пари или жителство. Наша позната след развода се премести от Кърджали в София и отиде да работи като кранистка в Кремиковци за да вземе жителство след 10г и апартамент. Като учителка вземала под 200лв, а в Кремиковци - над 400лв. Беше работила и в Алжир и Либия докато беше в Кремиковци, на над 40г околна температура. Каза ми, че и до пещите в Кремиковци ставало 50-60°С в кабината и. Даваха и акъл да се ожени за софиянец и така да вземе жителство, но не пожела, защото искаше собствено жилище, висока заплата и лично време. В жилището така и не живя. Дойде 1989г и замина за Германия. Имаше доста жени като нея, като много имаха и висше образование. Не беше рядкост лекари и юристи да работят като плочкаджии, строителни работници или кранисти в Софстеой за жителство или апартамент. Така там е работил съпругът на покойната съфорумка абсурТ, мир на праха и. 

В елитната ми гимназия поне 1/3 от съучениците ми бяха с разведени родители. Имеше деца на величия и наистина им туряха по-високи оценки, отколкото заслужаваха, но ке на всички. Повечето бяхме деца на хора средна класа, като имаше и деца на работници, деца от села и малки градчета. Момичето, с което седях на един чин в последния клас беше от градче до София, с баща старшина и майка работничка. Не блестеше с ум и познания, но учеше и се стараеше и завърши с хубави оценки. Пак в елитната гимназия имаше и деца, израснали в домове за деца без родителска грижа. Живееха на общежитие. Познавах такива, учещи във Ветеринарния техникум и френската гимназия. Ако бъдат приети в район, в който съответното учебно заведение няма общежития, ги местеха в район, в който има или ги настаняваха в студентски общежития.

Имаше деца с лек СОП в нормалните училища, но имаше и училища с интернати за деца с тежък СОП, както и за незрящи, глухонеми итн. В нормалните училища нямаше деца с тежки физически увреждания и много от тях даже не ходеха на училище. Даваха им някаква пенсия, инвалидна количка и толкоз. В училищата нямаше асансьори и рампи или поне не във всички. Дъщеря на познати беше приета с отличен успех в елитна гимназия, но не я искаха заради това, че е в инвалидна количка. Уговориха се да учи в училището за инвалиди, а да се явява като частен ученик по език в елитното училище и така го завърши.

Домакините често работеха на частно. Майка имаше съученичка, чиято майка изкарваше повече и от баща и, но се водеше неработеща домакиня и съученичката и получила стипендия, а майка ми не, въпреки че родителите на съученичката имали 2 или 3 пъти по-високи доходи реално. Съученичката беше винаги супер добре облечена, барната, красавица.

Имаше частни обущари, клюкари, шивачи, но нямаха право да наемат други хора в ателиетата си. Баба ми си правеше обувки при обущар, защото носеше 41 номер и изобщо нямаше дамски обувки за нейния крак по магазините. Купуваше и от източна Германия, Чехия или Унгария и ги пазеше и поправяше.

Чувала съм за проверки по кафенетата, но не съм виждала такива. В големите градове имаше работещи на смени, през уикенда. Много предприятия работеха по 24ч, безспирно, Кремиковци, примерно. През 50 и 60те са рязали тесните панталони на младежите и дългите коси на мъжете. Дъщерята на съсед-партиен секретар, се прибрала от София и на гарата милиционери и разпорили крачолите на панталоните в края на 50те. През 70те и 80те вече беше доста по-свободно.

Имаше проверки по кафенетата, но само проверки, нищо повече.
Ако не са извършили някакво престъпление, не обръщаха внимание.  А през деня на такива места ходеха работещите на смени, културният елит, даже и учители  и доктори съм виждала.
Това 80-те години. За по-рано не знам , но тто и кафенета нямаше много, та вечер ресторантите бяха пълни, с оркестри. Малко заместваха дискотеките, понеже много се танцуваше без какъвто и да било повод.

Животът в София и населените места в областта не е имал нищо общо с живота в страната. Тези свободи, за които си спомняте, въобще не са съществували за 90% от хората, които са имали неблагоразумието да не се родят в семейството на софиянци.
Хората в Североизточна България не можеха да си кръстят детето Кристина преди 1990г., а Кристина Димитрова е родена 1960г.
Въобще не говорим за пътувания извън страната, много не бяха ходили в София преди 1990г.