Авторе, дори малко си позакъснял да се еманципираш и отделиш емоционално от майка си. Обикновено това се случва в пубертета, и докъм 19-20 трябва вече процесът да е завършен. Тя не ти уважава личното пространство и идентичност, но и ти не изглежда много-много да си се борил за нея. А всъщност водещият в това отделяне си ти, а не тя. Представи си го като пъпкуване - новото клонче се отдръпва от основното тяло, отдръпва, отдръпва, и накрая се отделя. А не е като основният организъм просто така да си отреже една част

Вариантите ти са два.
Късаш рязко, като лепенка, казваш от днес за утре "Заминавам", и не се обръщаш назад.
Другият вариант е да седнеш и да говориш с майка ти, като голям човек. Да си очертаеш границите, да си заявиш желанията, и да я оставиш да бъде част от живота ти, но в очертан от теб периметър.
Ти си преценяваш.
И само ще завърша с това, че няма такова нещо "с нея (или него) не може да се говори". Към всеки човек има подход и начин да стигнеш до него. Въпросът е дали ти се занимава, и дали усилията си заслужават. А това ние не можем да ти го кажем, това само ти си го знаеш.