Променяте ли приятелствата си след децата и защо

Не мога да оправдая системно лошо отношение заради кофти връзките, в които влиза някой Х, кофти брак, семейство, родители или от сорта. Хора, които смятат за необходимо да повтарят колко добри родители ще бъдат те, за разлика от еди кой си. Хора, които намират за какво да шеймнат свои т. нар. близки, с цел да се изтъкнат. И т.н.

Не мога да имам дете, но се радвам на бременни.
Обаче хората, които са изгубили дете, може да се чувстват по-различно.
Миналата година преживях химична бременност, света се срина изведнъж, такава болка нямаше за мен, 1 година ще стане точно след 1 месец, още ми е в сърцето, болката не мина.
А тези, които са изгубили в по-късен етап, сигурно е ужасно мъчително.
Може би щото не съм претърпяла по-тежкото не ми става гадно като видя други бебета или бременни.

Лъвица, уважавам и аз правото на чувствата на останалите, а и че не всеки наистина държи на приятелите си. Но има хора, които повече завиждат и чувстват, че ако друг има нещо то е сякаш отнето от тях. Това е основното, което исках да кажа.

Близките приятели не са много хора и са семейство. Ако някой ти е близък човек от 20-30-40 години той често ти е повече от роднина, защото сам си го избрал за близък. И в общи линии се знаете, нито ти го притискаш социално, нито той ще се бута там, където има болка за него или теб.
Според мен просто, когато сте близки  с някакви хора положителния развой за някой от тях е повече повод за надежда, отколкото за страдание. Познавам и много жени, които по различни причини останаха без деца и са чудесни лели, например, след това и баби на внучета от племенниците. Не е да са мразили брат или сестра, или приятел с деца. Наличието на тези деца не ги е наранило, а е направило тези деца и техни.
Но много задълбахме. Просто има хора, които човек има за по-близки или по-добри, отколкото са.
Нищо общо с раждането на дете, то е само лакмус да се види какви са отношенията или човека в действителност.

Понякога се бъркат двата термина - приятели и познати. Познатите са хора с общи интереси, хобита, с които ходите да правите нещо заедно или в някакъв момент изпаднете в сходни житейки периоди (примерно, родите в един месец) и самите обстоятелства предразполагат към това да общувате редовно и да поддържате близък контакт. Такива приятелства се зараждат бързо, леко и естествено и също така бързо, леко и естествено си заминават, когато обстоятелствата се променят - примерно, дружката за джудо спре да тренира понеже е забременяла.
Истинското приятелство може да изчезне и с години да има слаб контакт, но когато се съберете пак все едно никога не е имало пауза. То не се заражда покрай събития, обстоятелства или хобита, а поради химия точно както с любовта - просто химията е различна. И това не се случва често. Такива отношения траят по 20-30-40 години или цял живот и нищо не ги бута.
Но е нормално познанство-приятелства от по няколко години да се разсъхват с времето, ангажиментите и промяната в живота било то заради деца, заради смяна на работа, промяна в здравния статус и тн.

Това със завистта и приятелството зависи от осъзнатостта и зрелостта на самите хора.
Лично аз съм се опитвала да завиждам, беше ми интересно още от дете чувството, но не съм можела, сега хептен.
Има си психологическо обяснение, че е вид чувство на малоценност, ниска самооценка и самочувствие, неувереност в себе си и собствения капацитет, възможности.
Подобни с подобни хора се събират и привличат. Може би по тази причина и никога не съм имала приятели, които да завиждат или злобеят. Или просто нивата на зрялост и съзнание са различни.
Транзитни и познати с подобни прояви и нагласи – да, имала съм, но за кратко. Бързо изчезват от обкръжението ми.
Та и тук виждаме една жалостивост и влизане в ролята на жертвата за несправедливия живот и съдба. Има такива хора – да, но при много екстраординарно стечение на обстоятелствата. В реалния живот всеки е достатъчно равнопоставен във взимането на решения и поставянето си в една или друга ситуация.

Завистта е характерна за хора, които много се сравняват с другите. Егоцентрични хора с постоянно насочен към себе си мерник. На тях често им се струва, че градината на другия е по-зелена от тяхната и с повече божури като пренебрегват, че като всяка градина си има вредители, труп на язовец може би или развален кладенец, и може като сравниш двете градини в табличен вид, да се окаже, че тяхната с по-малкото храсти и цветя всъщност си има други предимства.
Аз доста такива отношения опознах точно след раждането, защото изведнъж попадаш в една среда с постоянно сравняване. За мен, например, килограмите на приятелите и познатите ми не значеха абсолютно нищо освен дето нали виждам, че една е по-пълна, друга по-слаба. След раждането константно се обсъжда коя колко бързо свалила, пък коя не може, на коя й останал корема след секциото и тн. Коя може да кърми пък друга не е успяла. На коя детето е наддало по-добре. Чие спи по-добре. А в личните умения на малките вързопчета - е там историята не е срещала толкова много бъдещи пианисти, композитори, атлети, оратори и прочие. Леят се женски енергии, майчини деви и тн, но със скришния нюанс, че на Пена детето все пак е по-така, а и самата Пена може да не е свалила килата още, но то е само, защото кърми още докато Гинчето нека си е фиданка, то е ген, а и тя не кърми милата с тия изсулени чорапи отпреде.
Отплеснах се. Ноо да, някакси след имането на деца рязко започват мнооого сравнения, със сигурност много повече даване на акъл (искан и много по-често непоискан) та къде е завист, къде е самоубеждаване в превъзходство, но бисери се леят много повече от преди. Сякаш за повечето ми приятели/познати преди раждането бях някъде в миманса на човек с разни лични успехи, но те нали не са важни преди детето. И после получаваш членска карта за обществото на родителите, където вече всичко се вижда и е от значение - от това дали детето носи дрехи от Пепко до това дали мъжа ти сменя памперси наравно с тебе, или не знае кое е отпред или отзад. И отново се отплеснах.

ЗАтова странях от всякакви подобни кудкудякания. Такива дребнотемия ме вкарваха в по-голяма депресия от следродилната. Че някой може да се занимава с подобни неща. При социализации по градинки, детски площадки и атракции комуникирах с децата, а не с родителите. Много по-интересно е и приятно.

За мен лично има разлика между завистливи хора и такива, които преживяват трудно да гледат как на други им се случват неща, за които те се борят с години. Първите държа далеч от живота си, към вторите проявявам разбиране. А и вторите се опитват да се изолират (което е тяхно право и защита), докога първите сякаш се мъчат да се навират и не пропускат шанс да се опитат нещо да те жегнат или да излеят някаква злоба. Съвсем различни положения са това.

Съгласна съм с Лъвица за типажите хора. Имам близка, която след дълга борба все още няма деца и знам колко ù беше трудно в един момент да е заобиколена от майки с бебчета.

Покрай бременността, раждането и гледането на бебе, животът те среща и слага на една плоскост с хора, които никога преди и никога след не би имала нещо общо. И които за пръв път имат възможност да се сравняват помежду си.
С бебе Монсти бях за кратко в един франкофонски форум за кърменето. Още помня една майка-героиня, която наставляваше всички там. Понеже влизаше през блога си реших да кликна за да видя на какво отгоре ръси нравоучителства. Оказа се, че е някакво нещастие в Борисовата. Уайт траш от няколко поколения, която даже не беше успяла да откаже цигарите през бременността, едвам свързваща двата края с НМ, но чудо! От ненките ù течеше безпроблемно кърма и явно това беше единственият ù житейски успех. И се позволяваше къде пасивна, къде явна агресия към другите жени, които срещаха проблеми.

Никога не ми е било трудно да преживявам и да гледам как на някои хора им се случва от раз това, което аз двайсет години с помощта на репродуктивната медицина не можах да постигна. Радвам се винаги на добри новини.
Била съм съпричастна в отглеждането на децата на повечето ми приятелки. Поне при най-близките. Включително сме ги водили и с нас на море, палатка или някакво друго приключение. И то с огромно удоволствие. Повечето вече са големи, някои от тях даже имат свои деца, но винаги държат да присъстваме на всеки техен празник. Затова ми стана обидно, когато таз приятелка 8 месеца кри бременността си от мен, за да не я урочасам случайно.
Веднъж даже ми каза, че нямам право да и давам съвети, защото нямам дете/деца. За здравословен проблем ставаше дума.
Пресна случка от онзи ден. Много държеше една друга позната майка да ми каже как няма нищо по-хубаво на този свят от това да те прегърнат две малки детски ръчички и да ти кажат-мамо.
Понякога имам чувството, че често се случва от отсрещната страна да се появава някакво нездраво желание за доказване на превъзходство. Дано да се лъжа. Не задълбавам.

Опитите на подобни хора да уязвят говорят повече за тях, а не за вас. Стойте далече от такива, човек трябва да има цедка на комуникации. Без значение кого сте смятали или не за приятел, всички се променят. Примерно, аз имам много силен емоционален радар и усещам много силно енергиите на другите хора, особено когато комуникирам с тях. И знам кога да сложа бариерата или да хлопна мандалото. Енергиите им се усещат и с говоренето, начин, глас, език на тялото, интонация на гласа, погледи, теми. Ако отсрещния се опитва да накърнява, жили, назидава, изпъква, унизява, "да се шегува", съди уж лекичко, между другото, и вътрешния ми страж веднага се събужда, че нещо тук не е наред. Човек трябва да се научи да се самосъхранява.
Точно поради тази причина и не съчувствам и не давам помощ на общо основание, а само ако ми поискат.
Също толкова неуважително ми е да парадирам пред жени без деца или в някакво проблемно положение, колкото и да се държа с тях съжалително, като с жертви. Съжалението е също вид високомерие.

Много точно наблюдение,Лъвица.Според мен повечето обсъждани тук са от втория тип.По е моите приятелки,с които прекъснах връзка,бяха такива.Всичко е защитен механизъм и страх.

Тортила, тази жена нито звучи като приятелка, нито като добър човек.

Тортила, тази си е чиста проба злобарка. Аз бих се дистанцирала максимално.

Разбира се, че има хора, за които е нож в рана и тяхното желание да не слушат истории с деца/бебета е защитен механизъм. Амаа далеч не винаги. Аз след първия път като ми каза, че не й е приятно да говоря за бебето понеже при нея скоро не се очертават опити, спрях изобщо да засягам детско-бебешки теми. Ама тя ги повдига постоянно. Започва да ми обяснява какво ще е като тя има дете, какво чула от една или друга колежка за техните бебета/деца, праща ми линкове към разни бебешки клипчета и аз какво, да мълча като пукел ли? Мислех, че идва от това, че иска да има деца скоро, а нали, няма голямо разбиране от мъжката страна, и затова хем се е фиксирала, хем й е неприятно от чуждите бебета. Което съм в състояние да разбера. Ама периодично пък започва да обяснява как се радвала, че още нямала дете да я връзва и искала да пътува, да се усъвършенства и тн още време. На ти патова ситуация отново. Ако отговоря реално, че аз през майчинството не съм спирала да пътувам макар и с коренно различна организация, ще е все едно се хваля и й натривам носа. Ако закимам утвърдително, че да, след бебето живот няма, просто ще излъжа. На моменти улавям, че ако кажа, че с бебе е много по-трудно всичко, я тресе дуализъм - видимо хем й става някак приятно, че не е всичко цветя и песни, хем веднага започва да обяснява, че всичко е до организация, видиш ли, тя е много по-организирана и при нея грам зор няма да има, тя ще го строи бебето от родилното още с режим, навици и тн., и нищо няма да й пречи, защото е готова за деца, каквато аз не съм (и не съм била). Ми трудна става комуникацията.

Аз искрено уважавам хора като Тортила, впрочем. Умението да превъзмогнеш собствената болка и да се радваш на чуждите деца, когато ти самият нямаш тази възможност със свое, е уникално и рядко срещано, и говори за голяма сила, борбеност и огромно сърце. С такъв човек можеш хем да си споделиш, хем да не стъпваш на пръсти.

Аз за себе си мога да кажа, че завистта идва от ниско самочувствие и не винаги може да се регулира, все пак е чувство.
Обаче човек има власт над това какво ще прави със завистта, дали ще я изрази със злоба, или ще я остави за себе си и няма да трови обекта на завист с лошо отношение.

Признавам си, аз често завиждам, например на сестра ми, че е по-успешна в кариерата си от мен, но това си е мой проблем, не неин, никога не бих се държала зле с нея, тя си е заслужила успеха.

Предполагам че жените, които не могат да имат деца се чувстват също зле и им е мъчно, виждайки други жени с деца.Ако това ги натоварва психически имат право да странят от такива приятелки, нищо лошо не правят.
Все пак приятелите са хора, с които трябва да ти е приятно да общуваш, не да те натъжават.