Здравейте! От много години чета форума и ми е бил полезен за какво ли не, но дойде и този момент, в който не издържам и имам нужда от вашата помощ и се регистрирах. Аз съм на 32г.и с моя съпруг много искаме да си имаме дете. Но аз съм човек, който лесно изпада в паника, притеснявам се за здравето си, все нещо да не ми стане, да не припадна, получавам паник атаки, страхувам се да не загубя контрол над себе си (пия тироксин за щитовидната, имам желязодефицитна анемия с недостиг на всякакви витамини, мастопатия, често страдам от екстрасистоли). Гинеколога ми ме увери, че всичко е наред и няма закъде да чакам, а да започваме бебеправенето. Да, но мен от самата мисъл ме стяга корема, гърлото, гърдите, направо се парализирам като си го помисля само. Да, знам че може да не се случи веднага, че може да отнеме месеци, години и т.н., и да, сигурна съм, че го искам, много, но просто този страх ме парализира. Как един ден се събуждам и просто съм бременна, и след това какво? Ако полудея от самия факт, ако съм неспособна да го износя здраво 9месеца, ако съм ежедневно с паник атаки и тревожност дали изобщо ставам за майка? Как ще работя докато стане време да излизам в болничен? Как изобщо няма да говоря затова нещо първите седмици с хората около себе си? Как изобщо ще мисля за нещо различно от това? Често, когато нещо ме притеснява ме обсебва докато не отмине и докато не го реша. Ама това са 9месеца.. Когато на 20г започнах да водя полов живот имах фобия от забременяване и се пазих по всевъзможни начини, редовно следене на МЦ, а при закъснение и тестове, които ме ужасяваха докато чакам резултата. И сега, когато го искам , пак ми се връщат тия спомени как съм треперила и съм се молила да е с една черта и как бих откачила, ако са две, а сега? Как бих реагирала, въпреки че ще е желанос цялото ми сърце - нямам идея. Иска ми се да имам с кого да споделям всички тези свои страхове и просто някой да ме успокои, но за съжаление майка ми почина преди много време, а в друго лице не намирам нужното доверие, за да говоря за нещо толкова лично. Толкова го искам и в същото време ме е страх, че започвам да плача от безпомощност. Казвам си започвам от другия месец, но когато дойде времето и замръзвам от страх. Какво да правя? Знам, че разговор с психолог е нож с две остриета? А сама дали ще се справя? Искам да видя две черти и да съм щастлива, и да се радвам, че се случва всичко това. Някой някога така да е бил, толкова изплашен и съвети за преодоляване?
- Публикувана: 14 ян. 2026, 16:44 ч.
- Последно мнение: 15 ян. 2026, 09:47 ч.
ПОМОЩ! Токофобия, пренатална депресия или?
До голяма степен те разбирам.
Имам проблеми със здравето, като ир, която може да се влоши от бременност. Като цяло винаги съм умирала от страх от бременност и хилядите възможни усложнения (да не изброявам, за да не психясваш още).
Много и всякакви случки ще видиш, чуеш и прочетеш. Но няма как да знаеш какво ще бъде. Може да забременееш от един път, а може и да тръгнеш по репродуктивни специалисти.
Много пъти съм си задавала същите въпроси като теб и съм на твоите години, сега направих 33.
Съветът ми е щом искаш дете, да пробваш.
Аз така направих. Просто отидохме на почивка и се отпуснах, без да гледам календари, без да се пазим, без да го мислим. И се получи от първия месец. Бях в шок, една седмица мълчах след теста. Да ти кажа, че не ме беше страх, ще те излъжа. Беше. И се чудех дали ще направя спонтанен аборт, внушавах си симптоми, четях страшни истории.
Времето литна и съм в последния триместър. Работя и не съм взела 1 ден болничен, не съм изпила 1 лекарство. Пия магнезий и омега 3.
Чувствам се добре, не съм повърнала веднъж дори. Почнахме ремонт и времето започна да тече страшно бързо. Скоро излизам в болничен 45 дни преди раждането и още свиквам с мисълта. Като цяло мина много бързо всичко. Остана още малко до финал, но вече ми се вижда далеч по-постижимо.
Престани да си внушаваш сама беди!
За дефицитите се обърни към лекар, за да ги оправите, задължително си виж витамин Д.
Имам проблеми със здравето, като ир, която може да се влоши от бременност. Като цяло винаги съм умирала от страх от бременност и хилядите възможни усложнения (да не изброявам, за да не психясваш още).
Много и всякакви случки ще видиш, чуеш и прочетеш. Но няма как да знаеш какво ще бъде. Може да забременееш от един път, а може и да тръгнеш по репродуктивни специалисти.
Много пъти съм си задавала същите въпроси като теб и съм на твоите години, сега направих 33.
Съветът ми е щом искаш дете, да пробваш.
Аз така направих. Просто отидохме на почивка и се отпуснах, без да гледам календари, без да се пазим, без да го мислим. И се получи от първия месец. Бях в шок, една седмица мълчах след теста. Да ти кажа, че не ме беше страх, ще те излъжа. Беше. И се чудех дали ще направя спонтанен аборт, внушавах си симптоми, четях страшни истории.
Времето литна и съм в последния триместър. Работя и не съм взела 1 ден болничен, не съм изпила 1 лекарство. Пия магнезий и омега 3.
Чувствам се добре, не съм повърнала веднъж дори. Почнахме ремонт и времето започна да тече страшно бързо. Скоро излизам в болничен 45 дни преди раждането и още свиквам с мисълта. Като цяло мина много бързо всичко. Остана още малко до финал, но вече ми се вижда далеч по-постижимо.
Престани да си внушаваш сама беди!
За дефицитите се обърни към лекар, за да ги оправите, задължително си виж витамин Д.
Иска ми се да имам с кого да споделям всички тези свои страхове и просто някой да ме успокои, но за съжаление майка ми почина преди много време, а в друго лице не намирам нужното доверие, за да говоря за нещо толкова лично.
А в такъв случай къде е потенциалния бъдещ баща? Той е човекът, на който се опира бъдещата майка. Нали са заедно в тази ситуация.
И не разбирам защо казвате, че разговорът с психолог е нож с две остриета. Ако имате негативен опит с такъв, сменете го.
delia, да разбира се, че е така. Мъжа ми е плътно до мен. По-скоро имах предвид, че се нуждая от жена, която е преминала през това( забременяване, раждане и всички неща, които усеща в организма й че се случват и кое е нормално, кое не е, защото съм сигурна че ще имам такива чудения всекидневно, та ми се иска да си имам някой, на който по цял ден да му мрънкам и задавам тъпите си въпроси 😃), а съответно той няма какво да ми каже. Относно психолога, да, забелязала съм, че колкото повече чета такава литература, гледам филми или общувам с някого на тема психология и как да си помагам с някакви практики, как да мисля позитивно и т.н. това още по-зле ми влияе, чувствам се още по-зле по този начин. Не съм крайно против такава специализирана помощ, но не знам дали в такъв момент няма да се задълбочи още повече всичко и съвсем да не се наканя.
Аз лекувах 2 години с лекарства паническо разстройство и докато ги пиех твърдо бях решила,че искам бебче...бях почти на 32 години когато спряхме лекарствата и започнахме опитите...умирах от страх да не се върне това ужасно нещо,защото в това състояние бях неспособна дори за себе си да се грижа,а какво остава за бебе...забременях...родих...ще излъжа, ако кажа,че не съм се вглеждала в сиптоми и в болки...че не съм умирала от страх и все още умирам...детето си е голяма отговорност,но е най прекрасното нещо!Не се притеснявай и не го мисли,каквото има да става ще стане
Не се умира толкова лесно, спокойно, няма да се тръшнеш. Бременността е изпитание за тялото, но организмът си има механизми да се справи и най-вече - плодът да оцелее, ако му е писано да живее.
Чак такава тревожност не съм имала, просто ми беше все тая дали ще имам мои биологични деца, или не, не го смятам за връх в живота, че съм се размножила, да не говорим, че ме потрисаше също мисълта за бременност, раждане и кърмене, че и все още периодично ме обливат ледени тръпки при мисълта. Също имам здравословни проблеми отпреди, да, не е нещо фрапантно, и тук, и сред познатите ми има момичета с къде-къде по-големи от моите, но за мен това беше достатъчна причина да приема, че може би няма да имам деца вследствие на това, както и че може би така е по-добре.
Само че срещнах подходящ човек и просто реших, че искам дете точно от него. Не стана от раз, имах и загуба, преживях я тежко, откриха ми и куп други проблеми, които усложняват бременността, от ден 1 съм на инжекции и шепа таблетки, имах и болки, и контракции, и спадове, и възходи.
Бременността е чудесно нещо, но не за всички. За някои е гадно, отвратително, изсмукващо всяка живителна сила от клетките ти преживяване и е хубаво някой да говори и за тази страна на нещата. Първите три месеца и кървене имах, и контракции, и болки, и се разболях сериозно, и ми се гадеше постоянно, живеех на дъвки и препечени филии, и имах чувството, че умирам. Само аз си знам колко сълзи съм проляла, колко отчаяна съм била и как търчах непрестанно по прегледи и как спирах да дишам, докато не намерят бебето и не чуят сърцето. Всеки път се молех да е оцеляло, просто да е оцеляло и да е добре.
После, ако имаш късмет, нещата се оправят. Аз имах. Избегнах серклажи, лежане в патология, засега детето ми е добре, така че имам сравнително нормална бременност въпреки първоначалния кошмар.
Така че всички минаваме някак, организмът си има механизми за справяне.
За работата - ще го мислиш, като му дойде времето. И аз имах планове да работя почти до края, пънах се, макар че бях пред разпад и накрая просто си пренаредих приоритетите. И си стоя вкъщи от самото начало.
И хората бяха прави, макар че много ги мразя тия фиксации - задължително се ожени, задължително роди деца, ама ги раждай преди 30 и прочее глупости; нито ще стана по-богата, нито по-мъдра, нито по-готова, ако си търся оправдания винаги ще намеря защо да го отложа.
Така че просто се гмуркаш, все ще се справиш.
Чак такава тревожност не съм имала, просто ми беше все тая дали ще имам мои биологични деца, или не, не го смятам за връх в живота, че съм се размножила, да не говорим, че ме потрисаше също мисълта за бременност, раждане и кърмене, че и все още периодично ме обливат ледени тръпки при мисълта. Също имам здравословни проблеми отпреди, да, не е нещо фрапантно, и тук, и сред познатите ми има момичета с къде-къде по-големи от моите, но за мен това беше достатъчна причина да приема, че може би няма да имам деца вследствие на това, както и че може би така е по-добре.
Само че срещнах подходящ човек и просто реших, че искам дете точно от него. Не стана от раз, имах и загуба, преживях я тежко, откриха ми и куп други проблеми, които усложняват бременността, от ден 1 съм на инжекции и шепа таблетки, имах и болки, и контракции, и спадове, и възходи.
Бременността е чудесно нещо, но не за всички. За някои е гадно, отвратително, изсмукващо всяка живителна сила от клетките ти преживяване и е хубаво някой да говори и за тази страна на нещата. Първите три месеца и кървене имах, и контракции, и болки, и се разболях сериозно, и ми се гадеше постоянно, живеех на дъвки и препечени филии, и имах чувството, че умирам. Само аз си знам колко сълзи съм проляла, колко отчаяна съм била и как търчах непрестанно по прегледи и как спирах да дишам, докато не намерят бебето и не чуят сърцето. Всеки път се молех да е оцеляло, просто да е оцеляло и да е добре.
После, ако имаш късмет, нещата се оправят. Аз имах. Избегнах серклажи, лежане в патология, засега детето ми е добре, така че имам сравнително нормална бременност въпреки първоначалния кошмар.
Така че всички минаваме някак, организмът си има механизми за справяне.
За работата - ще го мислиш, като му дойде времето. И аз имах планове да работя почти до края, пънах се, макар че бях пред разпад и накрая просто си пренаредих приоритетите. И си стоя вкъщи от самото начало.
И хората бяха прави, макар че много ги мразя тия фиксации - задължително се ожени, задължително роди деца, ама ги раждай преди 30 и прочее глупости; нито ще стана по-богата, нито по-мъдра, нито по-готова, ако си търся оправдания винаги ще намеря защо да го отложа.
Така че просто се гмуркаш, все ще се справиш.
Препоръчани теми