Здравейте.Пускам тази тема, защото ми е интересно мнения и виждане по темата от непознати хора.
Ще ви разкажа накратко историята. На 44 години съм,съпруга ми е на 45 години .Женени сме от повече от 20 години и имаме две прекрасни деца на 21 и 16 години. Живеем в пълно разбирателство.Никога сме нямали разногласия за отглеждане на децата,битовизми...Всичко се случваше леко и меко.До преди 3 години. До момента в който аз започнах да коментирам темата за още едно дете.Съпруга ми категорично беше против. Годините минаваха, имаше многократни разговори на тази тема,но той не си промени мнението. Миналата година непланирано забраменях. Последва голяма радост от моя страна и шок от негова.Но лека-полека той започна да свиква с мисълта.Децата знаеха и бяха ок с идеята.За съжаление загубих детенцето в 4 месец.Последва много труден период за мен.Чувствах се смазана.Започнах наново темата за дете.Предлагах варианти за инвитро или дори осиновяване. Но не винаги беше отговора.Отношенията ни започнаха да се влошават.Стигнахме и до семеен терапевт, който заключи, че проблема е в мен, а не общо н а двама ни.Трябвало да преглътна загубата и да приема неговия отказ.Причините за отказа са му, че сме на възраст, имаме големи деца,родители за гледане и че трябва да се наслаждаваме на свободата си.Разбирам всички доводи, но в мен зее голяма празнина.
В момента сме в приемливи взаимоотношения. Примирие се с неговата гледна точка, но от вътре ми е свито.
Искам да чуя мнения как бихте постъпили, не критики или обвинения.Интересна ми е чужда гледна точка.
Ще ви разкажа накратко историята. На 44 години съм,съпруга ми е на 45 години .Женени сме от повече от 20 години и имаме две прекрасни деца на 21 и 16 години. Живеем в пълно разбирателство.Никога сме нямали разногласия за отглеждане на децата,битовизми...Всичко се случваше леко и меко.До преди 3 години. До момента в който аз започнах да коментирам темата за още едно дете.Съпруга ми категорично беше против. Годините минаваха, имаше многократни разговори на тази тема,но той не си промени мнението. Миналата година непланирано забраменях. Последва голяма радост от моя страна и шок от негова.Но лека-полека той започна да свиква с мисълта.Децата знаеха и бяха ок с идеята.За съжаление загубих детенцето в 4 месец.Последва много труден период за мен.Чувствах се смазана.Започнах наново темата за дете.Предлагах варианти за инвитро или дори осиновяване. Но не винаги беше отговора.Отношенията ни започнаха да се влошават.Стигнахме и до семеен терапевт, който заключи, че проблема е в мен, а не общо н а двама ни.Трябвало да преглътна загубата и да приема неговия отказ.Причините за отказа са му, че сме на възраст, имаме големи деца,родители за гледане и че трябва да се наслаждаваме на свободата си.Разбирам всички доводи, но в мен зее голяма празнина.
В момента сме в приемливи взаимоотношения. Примирие се с неговата гледна точка, но от вътре ми е свито.
Искам да чуя мнения как бихте постъпили, не критики или обвинения.Интересна ми е чужда гледна точка.
