Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва

Това е споменът на моя добър приятел Бенджамин Пиърс — Бен, с когото по онова време бяхме съквартиранти и когото запознах с Иво.

Когато аз заминах за Будапеща за един месец, Бен и Иво вече се познаваха. След като бях разказала на Бен за приключението си с Иво в Духлата, той също прояви интерес да отиде с него в пещера. Бен беше направил подробен хороскоп на Иво и на един негов приятел и, доколкото разбирам, пещерата е била нещо като благодарност от страна на Иво. Но с Иво благодарността никога не беше просто думи. Той имаше особен начин да подарява преживявания.

Бен има физически проблем, свързан със става, и не беше в особено добра физическа форма. И въпреки това Иво решил да го заведе. Пещерата, както Бен я описва, не била от най-трудните. И Иво имал свои правила. Нищо не се взема от пещерата. Нищо не се оставя. Не се бориш с пещерата. И най-вече — инструкциите му се следват точно и безспорно. Иво познаваше опасността и не я романтизираше. Приключението можело да бъде вълнуващо, но то имало свои закони.

Иво взел със себе си и друг пещерняк — един от неговите ученици. Бен не помни много за него, нито дали е влязъл с тях, или е чакал отвън, за да помогне, ако нещо се случи. По време на самото преживяване Иво обикновено бил пред него, но в един момент е трябвало изцяло да го избута с всичката си сила. После докато Бен се изкачвал обратно, Иво му казал, че сега той трябва да води следващата част от пещерата.

Бен ми разказва, че още преди да влезе, си бил поставил едно правило. Ако стигне до момент, в който дори за секунда се усъмни, че може да продължи безопасно, това ще бъде последната му пещера. За него съмнението означавало, че вече има елемент на хазарт. А ако продължаваш да играеш достатъчно дълго, рано или късно идва моментът, в който губиш.

И този момент почти дошъл.

На едно място Бен едва имал сили да се изкачи обратно. Иво трябвало пак да го бута, за да му помогне да преодолее участъка. За частица от секундата бъдещето било несигурно. Щели ли да успеят? Щял ли Бен да се изкачи? Щяло ли нещо да се обърка?

Успял.

Преодолял опасността и след това повече нямало моменти на съмнение. Но решението му вече било взето: повече нямало да влиза в пещера.

Не мисля, че Иво се е опитал да го убеди в обратното. Това също е много характерно за него. Той можеше да те заведе до ръба на възможностите ти, но не беше необходимо да доказваш нещо пред него. Самото преживяване беше достатъчно.

След известно време двамата излезли обратно на повърхността и взели влака за София. Бен не помни името на пещерата. Не помни всички подробности. Много години са минали оттогава, а паметта е странно нещо — тя не винаги запазва това, което е било най-важно в момента, а това, което по някакъв начин е успяло да остане.

Това, което Бен си спомня ясно, е Иво.

Спомня си и разговорите им за философия и езотерика. Иво бил много сериозен по тези въпроси. Бен, от своя страна, му казал, че в някои отношения за него е по-интересно да изпие една бира, отколкото да търси онова, което повечето хора биха нарекли трансцендентност или екзистенциално бягство. По-късно Иво ме попитал защо Бен е казал това.

Тази подробност ми звучи толкова като Иво. Той никога не оставяше подобна реплика просто да мине покрай него. Ако нещо го заинтригуваше, той го запомняше и искаше да разбере какво стои зад него.

Бен направил хороскоп и на друг приятел на Иво. Картата показвала някои лидерски качества и Бен предположил, че архетипът на крал Артур може да е подходящ. Иво бил само леко изненадан.

При друг случай Бен ме помолил да уговоря среща с Иво в апартамента. Бил купил смокини за хапване. Тогава му разказал за легендата за седемте каменни стола — място, до което се стигало след трудно изкачване и където само от единия стол можело да се види следващият. Бен вече не помни какво е трябвало да има накрая и дали Иво самият е бил чувал за това или го е бил изкачвал. Помни само, че пътуването отнемало повече от ден. Попитал Иво дали би се заинтересувал да опита. Иво казал, че ще трябва да намери време, но ще помисли.

Има и една последна, почти комична подробност. Когато освобождавахме апартамента през 1996 г., Бен си спомня, че у нас имало чифт хармоники на Иво, които се оказало трудно или почти невъзможно да му върнем. От всички философии, пещери, хороскопи, архетипи и приключения, понякога именно тези дребни неща остават да стърчат от миналото.

Бен ми изпрати този спомен на 26 август 2026 г. и накрая каза: „Това е, което си спомням.“

И аз искам да го запазя точно такъв — дори там, където паметта е непълна.

Бен имаше физическо ограничение и не беше в отлична форма. И въпреки това Иво не видя това като причина да го остави извън света на приключенията. Напротив — той го взе със себе си. Даде му възможност да преживее нещо, което иначе може би никога нямаше да преживее.

И може би точно това е един от най-хубавите начини да си спомним Иво.

Не само като човек, който сам се е катерил по-високо, гмуркал се е по-дълбоко и е стигал по-далеч от повечето хора.

А като човек, който е умеел да вземе друг човек със себе си.

Дори когато този човек не е бил като него.

Дори когато е имал ограничения.

Дори когато е казвал, че предпочита бирата пред трансцендентността.

И дори когато след всичко това е решил, че една пещера му е напълно достатъчна за цял живот.

**Такъв приятел беше Иво.**