И аз се опитвам да говоря с мъжа ми, а той само лаконично отговаря: "Помня, но искам да забравя."
Мъчно ми е:
1. сега момченцето ми щеше да е на 4 г. и 1/2 и сигурно щеше да е най-гордият батко на 2 красавици;
2. завидях на тези, които имат гроб, на който да отидат, а моето детенце не поискаха да ми го върнат от болницата - боли ме, защото в мислите ми има образи какво са направили с него, заради изследванията и сърцето ми се къса;
3. боли ме, защото той остана без име - в сърцето ми е Калоян, но никога не успях да го нарека така; защото дори ме беше страх да прегърна малкото треперещо телце, на което нямаше кой и как да помогне; не смеех дори да го погледна - просто исках да заспя, да се събудя и да се окаже, че това е само един кошмар; уви...
4. не смея да кажа тези неща на никого - близките ми се правят, че не се е случило; когато забременя с второто си дете, зълва ми не посмя да ми каже и се държеше като виновна - а аз толкова се радвах, когато я видях с големия корем и сега толкова много обичам детенцето й и ми е толкова мъчно, че двамата ни племеници вече са в САЩ и надали ще се върнат;
5. боли ме, защото неистово искам още едно дете, но то няма да заеме празното място и няма да изтрие болката ми;
6. страх ме е от момента, когато ще трябва да кажа на момиченцата ми защо понякога, когато ме прегръщат, не се радвам и усмихвам, а плача и сърцето ми се къса;
7. скоро плаках много, защото подреждах гардероба и там открих комплектчето за изписване, което с толкова надежда бях приготвила за него.
И сега плача, но благодаря, че има с кого и пред кого (т.е. вас) да изплача тази болка, но тя не свършва...